запазят постовете си, ако го провалят. Щял да издейства допълнителни субсидии от бюджета на Министерството на отбраната за закупуване на най-модерно оборудване и гарантиране на средствата за поддръжка. Но не трябвало да забравят онова, което той поставяше над всичко останало — хюминт12, изкуството за събиране на информация. Държал то да се превърне в най-голямото достойнство на Мосад.
Скоро служителите му разбраха, че работят за човек, който приема тяхната работа не като низ от краткосрочни операции, а като дейност, която ще даде резултати едва след години. Сдобиването с военни технологии също спадаше към тази категория.
Малко след като Меир Амит зае новия си пост, един мъж, представящ се под името Салман, се появи в посолството на Израел в Париж със смайващо предложение. За един милион щатски долара в брой той гарантираше, че може да осигури документацията за смятания за най-секретен боен самолет в света — руския МиГ–21. Салман завърши невероятното си предложение, отправено към израелския дипломат, със също толкова странно искане: „Изпратете някого в Багдад. Нека се обади на този номер и да търси Йосиф. Пригответе обаче един милион долара.“
Дипломатът незабавно изпрати своя доклад на катцата в посолството. Той беше един от оцелелите след чистката, последвала назначението на Меир Амит. Катцата пък на свой ред изпрати доклад в Тел Авив, както и телефонния номер, който Салман беше оставил.
Няколко дни Меир Амит обмисляше ситуацията и преценяваше възможностите. Салман можеше да е доверен шпионин, мошеник, фантазьор или участник в иракски заговор, целещ да бъде разобличен някой агент на Мосад. Имаше сериозна опасност други катци, работещи под дълбоко прикритие в Ирак, да бъдат компрометирани. Но пък едва ли някой беше способен да устои на възможността да получи документацията на МиГ–21.
Разходът на гориво на самолета, височината и скоростта, които набираше, оръжейната му екипировка, както и времето, за което изпълняваше дадена операция и се връщаше в базата, го бяха направили най- добрия фронтови изтребител в света. Шефовете на израелските военновъздушни сили с радост биха дали милиони долари само за да зърнат плановете на самолета, да не говорим за самата машина. „Лягах си с мисълта за този самолет и се събуждах с нея — признава Меир Амит. — Мислех за това, докато бях под душа или докато вечерях. Всяка свободна минута мисълта ми беше заета с този самолет. Приоритет на всяка разузнавателна служба е да бъде информирана за модерните оръжия на врага. Истина е обаче, че придобиването на информация е изключителна рядкост.“
Първата стъпка беше да изпрати в Багдад агент под прикритие. Това беше Джордж Бейкън — англичанин според данните в паспорта му. „Никой не би заподозрял човек с такова име, че би могъл да е евреин.“ Бейкън щеше да пътува до Багдад като мениджър по продажбите на компания със седалище Лондон, търгуваща с рентгеново оборудване за болници.
Той пристигна в Багдад с полет на иракските авиолинии, натоварен с няколко кашона мостри с оборудване, и показа колко добре е усвоил ролята си, като продаде няколко апарата на иракски болници. В началото на втората седмица от престоя си в Багдад Бейкън позвъни на номера, който Салман беше оставил. Бейкън описва всичко съвсем подробно в докладите си до Мосад.
„Използвах монетен телефон във фоайето на хотела. Опасността този телефон да се подслушва беше по-малка, отколкото ако се обадех от стаята си. Отговориха ми веднага. Гласът попита «кой е» на фарси. Отговорих на английски, като се извиних, че вероятно съм набрал погрешен номер. Тогава гласът отново попита, но този път на английски кой се обажда. Отговорих, че съм познат на Йосиф. Дали там има човек с такова име? Казаха ми да почакам. Помислих, че вероятно проследяват обаждането и че в края на краищата всичко това ще се окаже клопка. Тогава от другата страна чух много любезен глас, който се представи като Йосиф и изрази радостта си, че се обаждам. После ме попита дали познавам Париж. Помислих си, че това може да означава само едно — евентуален контакт.“
Бейкън си уреди среща в едно кафене в Багдад на следващия ден по пладне. В уречения час един мъж се представи като Йосиф и го поздрави с усмивка. Лицето му бе силно набръчкано, а косата — бяла. В по- късно представения доклад на агента се долавя сюрреалистичната, абсурдна атмосфера на момента.
„Йосиф отново изказа задоволството си, че ме вижда, сякаш бях някой далечен роднина, който не е виждал отдавна. После започна да говори за времето и как равнището на обслужването в кафенета като това напоследък спаднало доста. Мина ми през ум, че в момента се намирам във вражеска страна, чиито тайни служби със сигурност биха ме унищожили, ако им се предостави възможност, а аз седя и слушам бръщолевенията на някакъв старец. Реших, че каквато и да е връзката му със Салман в Париж, Йосиф със сигурност не беше агент на иракското контраразузнаване. Това ме успокои до известна степен. Казах му, че приятелите ми са силно заинтересувани от сделката, за която неговият приятел е споменал. Той ми отговори:
— Салман е мой племенник, който живее в Париж. Сервитьор е в едно кафене. Всички добри сервитьори напуснаха страната. — После Йосиф се наведе през масата и ми рече: — Дошъл си за мига, нали? Мога да го уредя, но ще ти струва един милион долара. — Каза го направо, без заобикалки.“
Бейкън усещаше, че може би в крайна сметка Йосиф е нещо повече от това, за което се представя. В него се долавяше спокойна увереност, но когато Бейкън му задаваше конкретен въпрос, старият човек поклаща глава:
— Не тук. Някой може да ни чуе.
Договориха се да се срещнат на следващия ден на пейка в парка, покрай река Ефрат, другата голяма река, освен Тигър, на която е разположен Багдад. Тази нощ Бейкън почти не спа, защото се измъчваше дали въпреки всичко иракското разузнаване или някои хитри, самоуверени играчи, използващи Йосиф за прикритие, няма да го вкарат в капан.
Срещата на следващия ден хвърля малко повече светлина върху естеството на мотивите на Йосиф.
Той произхождаше от бедно иракско еврейско семейство. Като момче е бил нает за слуга от богато християнско семейство маронити в Багдад. След тридесетгодишна вярна служба най-неочаквано е незаслужено обвинен, че е откраднал храна, и е уволнен. На петдесетия си рожден ден се озовал на улицата. Прекалено стар, за да си намери друга работа, преживявал от скромната си пенсия. Тогава решил да потърси еврейските си корени. Обсъдил това свое намерение с овдовялата си сестра Ману, чийто син Мунир работел като пилот във военновъздушните сили на Ирак. Ману също признала, че има силно желание да отиде в Израел. Как биха могли да го направят? Та дори само със споменаването на тази идея рискували затвор в Ирак. Ако оставят свои роднини в Ирак, това означава властите да ги накажат жестоко, дори да ги екзекутират. А и откъде ще вземат пари? С въздишка Ману признала, че това е една неосъществима мечта.
Но тази мисъл не излизала от главата на Йосиф. На вечеря Мунир често им разказвал как неговият командир се хвали, че Израел би платил цяло състояние за един от миговете, които той пилотира.
— Може би дори милион долара, чичо Йосиф.
Сумата се запечатала в съзнанието на Йосиф. Можел да подкупи държавните чиновници и да организира бягството. С тези пари щял да изсели цялата фамилия от Ирак. Колкото повече си мислел за това, толкова по-осъществима му се струвала идеята. Мунир толкова обичал майка си, че би направил всичко за нея — би откраднал дори самолет за един милион долара. И тогава нямало да има нужда Йосиф да организира бягството на фамилията. Израелците щели да направят това. Всички знаели, че ги бива в тези неща. Ето защо той изпратил Салман в посолството.
— И сега ти си тук, приятелю мой? — усмихна се Йосиф на Бейкън.
— Ами Мунир? Той знае ли за плана ти?
— О, да, той се съгласи да открадне мига, но иска половината пари сега, а останалата част да ни бъде предадена точно преди началото на операцията.
Бейкън беше озадачен. Чутото звучеше както достоверно, така и осъществимо. Но първо трябваше да докладва на Меир Амит.
В Тел Авив генералният директор на Мосад изслуша следобед пълния доклад на Бейкън.
— Къде иска Йосиф да му бъдат предадени парите? — попита Меир Амит най-накрая.
— В швейцарска банка. Йосиф има братовчед, който се нуждае от спешно лечение, каквото не провеждат в Багдад. Иракските власти ще му дадат разрешение да отиде в Швейцария. Когато пристигне, той очаква вече да сме депозирали парите в банката.
