— Находчив човек е твоят Йосиф — изкоментира ехидно Меир Амит. — Щом парите бъдат прехвърлени по сметката, никога няма да си ги получим обратно.
Той зададе още един въпрос на Бейкън:
— Защо толкова му вярваш на този Йосиф?
Бейкън отговори:
— Защото нямаме друг избор.
Меир Амит се разпореди половин милион щатски долара да бъдат преведени в централния клон на „Креди Сюис“ в Женева. В случая залогът беше много по-голям от парите. Той знаеше, че няма да оцелее на поста си, ако Йосиф се окаже изпечен мошеник, за какъвто продължаваха да го смятат някои агенти на Мосад.
Настъпи моментът за сделката да научат министър-председателят Бен Гурион и началникът на канцеларията му Ицхак Рабин. Двамата дадоха зелена светлина на операцията. Меир Амит обаче не им съобщи, че е предприел още една стъпка — изтеглил бе всички агенти на Мосад от Ирак.
„В случай на провал на мисията, не исках да пострада никой освен мен. Организирах пет екипа. Първият беше екипът за свръзка между Багдад и мен. Те щяха да излязат в ефир само в случай на криза. В противен случай не биваше да получавам никакви съобщения от тях. Вторият беше локализиран в Багдад, за което нямаше да знае абсолютно никой. Нито Бейкън, нито първият екип, никой. Той имаше за задача да измъкнат Бейкън от страната, ако възникне проблем, както и Йосиф, стига да е възможно. Третият екип трябваше да държи под око членовете на фамилията. Задачата на четвъртия екип беше да осъществи връзка с кюрдите, които щяха да ни помогнат в последните приготовления за прехвърляне на семейството. Израел ги снабдяваше с оръжие. Петият екип беше свръзката с Вашингтон и Турция. При излитането си от Ирак мигът трябваше да премине през турското въздушно пространство, за да достигне до нас. Вашингтон, който имаше военни бази в Северна Турция, трябваше да убеди турците да ни сътрудничат с уверението, че мигът е предназначен за Съединените щати. Знаехме, че иракчаните се боят от вероятността някой пилот да не дезертира на Запад, затова държаха резервоарите за самолетно гориво пълни само наполовина. Този проблем нямаше решение.“
Появиха се обаче и други трудности. Йосиф беше решил, че не само най-близките му роднини, но и по- далечните му братовчеди трябва да се възползват от шанса да избягат от жестокия иракски режим. Накрая се оказа, че самолетният полет трябва да осигури убежище на четиридесет и трима души.
Меир Амит се съгласи, но веднага се изправи пред нов проблем. От Багдад Бейкън изпрати кодирано съобщение, че Мунир изпитва колебания. Шефът на Мосад усети какво става: „Мунир все пак се чувстваше иракчанин. Ирак се беше отнесъл добре с него и той не искаше да предава страната си заради Израел. Ние бяхме врагът. Бяха го учили на това през целия му съзнателен живот. Реших, че единствената възможност е да го убедя, че мигът ще отлети направо за САЩ. Затова реших да замина за Вашингтон и да се срещна с Ричард Хелмс, директора на ЦРУ. Той ме изслуша и ме увери, че няма проблеми. С него винаги се работеше лесно. Той уреди среща на американския военен аташе в Багдад с Мунир. Военният аташе го увери, че самолетът ще бъде предаден на Съединените щати, и подробно му обясни каква неоценима помощ оказва на Америка, за да настигне руснаците. Мунир се хвана на приказките му и се реши да продължи.“
След това операцията се разви от само себе си. Междувременно роднината на Йосиф получи разрешение да напусне Ирак и отлетя за Женева. Оттам изпрати картичка: „Болничното обслужване е отлично. Увериха ме в пълното ми възстановяване.“ Съобщението беше сигнал, че и вторите петстотин хиляди долара са били депозирани.
Получил потвърждение, Йосиф съобщи на Бейкън, че фамилията е готова. В нощта преди полета на Мунир Йосиф повел конвоя от автомобили с роднини на север към прохладата на планините. Иракските военни постове не им създавали проблеми. Всяко лято жителите на столицата бягаха далеч от потискащата жега на Багдад. В подножието на планините ги очаквали кюрдите заедно с израелския свързочен екип. Те повели семейството навътре в планините, където пък ги очаквали хеликоптери на турските военновъздушни сили. Те прелетели под линията на радарното засичане и така успешно преминали в Турция.
Един израелски агент се обади на Мунир със съобщението, че сестра му е родила успешно момиченце. Това беше друг кодиран сигнал, който означаваше, че семейството е било успешно транспортирано.
На следващата сутрин, 15 август 1966 година, по изгрев слънце, Мунир излетя на рутинен тренировъчен полет. След като напусна въздушното пространство на базата, той увеличи скоростта и премина границата с Турция, преди иракските военни да са получили заповед да го свалят. Мунир се приземи в турска военновъздушна база, ескортиран от фантоми на американските военновъздушни сили, презареди и отново излетя. В слушалките си чу съобщение, този път некодирано: „Семейството ти е в безопасност и скоро всички ще сте заедно.“
Един час по-късно мигът се приземи във военновъздушна база в Северен Израел.
Сега вече Мосад се беше утвърдил като сериозен играч на световната сцена. В израелските разузнавателни среди разделителната линия между минало и бъдеще щеше да се обозначава с „пр. А.“ — „преди Амит“, и със „сл. А.“ — „след Амит“.
3.
Мемориалът в Глилот
Меир Амит поддържаше скорост малко над разрешената, докато излизаше от магистралата северно от Тел Авив. Дискретното противопоставяне на правилата беше част от начина му на живот още откакто преди почти четиридесет години беше ръководил отвличането на иракски реактивен самолет.
Отне от газта, но подсъзнателно отказваше да се подчини докрай на правилника и скоростта му все още бе над разрешената, напълно в съответствие с галилейския му произход: „Ние, галилейците, сме упорит народ.“ Роден в любимия град на цар Ирод — Тиберий, в близост до Тибериадското езеро, той беше прекарал детството и юношеството си в кибуц. Твърде отдавна следите от монотонния му тамошен диалект бяха заличени благодарение усилията на майка му — преподавателка по дикция. Тя освен това беше успяла да развие у сина си чувство за независимост, неприязън към толерирането на глупците и зле прикривано презрение към градското население. Най-важното от всичко обаче беше, че бе стимулирала развитието на аналитичните му способности и на комбинативния му ум.
През дългата си кариера той беше използвал тези качества, за да разкрива безпогрешно намеренията на врага. Нерядко се налагаше да се действа, без сигурността да е гарантирана, а скритите мотиви и лавирането бяха неразделна част от професионалния му стил. Периодично критиците му в израелската разузнавателна общност изразяваха тревога от полетите на въображението му. При подобни нападки той винаги се измъкваше с готов отговор: „Прочетете досието по случая с отвлечения миг.“
През тази мартенска утрин на 1997 година, докато се отдалечаваше от Тел Авив, Меир Амит официално вече беше зачислен в списъка на пенсионерите, но никой от израелското разузнаване не вярваше в това. Широките му познания бяха прекалено ценни, за да бъдат пренебрегнати с лека ръка.
Предишния ден Меир Амит се беше върнал от Хошимин, където се бе срещнал с бивши служители от разузнаването на Виетконг13. Обмениха опит и намериха общи позиции по манипулирането на два големи конфликта — виетнамци срещу американци и израелци срещу араби. Меир Амит беше пътувал и до други точки, където неговите тайни маньоври бяха предизвикали сериозни последици — Аман, Кайро и Москва. Никой обаче не бе дръзнал да постави под съмнение целта на тези посещения, също както през петте години, докато беше заемал поста генерален директор на Мосад (1963–1968), никой не бе успял да се противопостави на методите и източниците му.
През този период той беше превърнал хюминт в изкуство. Нямаше друго разузнавателно управление в света, чиито агенти да бяха постигнали такива успехи в събитието, и то в хода на събирането на информация. Шпионите на Мосад в арабските страни, из цяла Европа, Южна Америка, Африка и Съединените щати бяха повече от когато и да било. Негови катци бяха успели да проникнат в йорданската
Малко след като стана генерален директор на Мосад, Меир Амит пусна в обръщение неофициално
