дейност. Навред е имало роби, а след това metayers49; и у нас има работа на изполица, има аренда, има ратайски труд — какво искаш още?
При тия думи Левин изведнъж се разгорещи, защото дълбоко в душата си се страхуваше, че това е истина — истина е, че той иска да балансира между комунизма и установените форми и че това едва ли е възможно.
— Аз търся средства да работя производително и за себе си, и за работника. Искам да организирам… — пламенно отвърна той.
— Нищо не искаш да организираш; иска ти се просто да оригиналничиш, както си правил през целия си живот, да покажеш, че не експлоатираш просто селяните, а правиш това с идея.
— Ти си мислиш така — остави! — отвърна Левин и почувствува, че мускулът на лявата му буза неудържимо подскача.
— Ти не си имал и нямаш убеждения, а задоволяваш само самолюбието си.
— Добре де, остави ме!
— И ще те оставя! Отдавна трябваше да направя това, и върви по дяволите! Много съжалявам, че дойдох!
Колкото и да се мъчеше отпосле Левин да успокои брат си, Николай не искаше да чуе нищо, казваше, че било много по-добре да се разделят и Константин виждаше, че животът е станал просто непоносим за брат му.
Николай беше се приготвил вече да си заминава, когато Константин отново дойде при него и неестествено го помоли да го извини, ако го е обидил с нещо.
— А, великодушие! — каза Николай и се усмихна. — Щом ти се иска да бъдеш прав, мога да ти доставя това удоволствие. Прав си, но аз все пак ще си замина!
Но преди самото заминаване Николай го целуна и каза, като погледна изведнъж странно сериозно брат си:
— Все пак не си спомняй с лошо за мене, Костя! — И гласът му затрепери.
Това бяха единствените думи, казани искрено. Левин схвана, че под тия думи се подразбираше: „Ти виждаш и знаеш, че аз съм зле и може да не се видим.“ Левин разбра това и в очите му бликнаха сълзи. Той целуна още веднъж брат си, но не можа и не умееше да му каже нищо.
На третия ден след заминаването на брат му Девин замина за чужбина. Когато на една железопътна гара се срещнаха с Шчербацки, братовчед на Кити, Левин го зачуди много с мрачността си.
— Какво ти е? — попита го Шчербацки.
— Нищо не ми е, но в света има твърде малко весели работи.
— Как тъй малко? Я елате с мен в Париж вместо в някакъв си Мюлхаузен. Ще видите колко е весело!
— Не, аз свърших вече. Време ми е да умра.
— Ех, че го каза! — рече Шчербацки засмян. — Аз едва съм се приготвил да започна.
— И аз мислех така доскоро, но сега зная, че ще умра в най-близко време.
Левин казваше това, което наистина мислеше напоследък. Той виждаше във всичко само смъртта или приближаването към нея. Но замисленото от него дело все повече го занимаваше. Трябваше някак да изживее живота си, докато не е дошла смъртта. Тъмнина забулваше всичко за него; но тъкмо поради тая тъмнина чувствуваше, че единствената ръководна нишка в тая тъмнина е неговото дело и той с последни сили бе се заловил и се държеше за него.
Четвърта част
I
Каренини, мъжът и жената, продължаваха да живеят в една къща, срещаха се всеки ден, но бяха съвсем чужди един на друг. Алексей Александрович бе си поставил като правило да се вижда всеки ден с жена си, та слугите да нямат право да правят предположения, но отбягваше да обядва у дома си. Вронски не идваше никога в къщата на Алексей Александрович, но Ана се срещаше с него вън от къщи и мъжът й знаеше това.
Положението беше мъчително и за тримата и нито един от тях не би имал сили да преживее дори един ден в това положение, ако не очакваше, че то ще се промени и ако не смяташе, че това е само временно угнетително затруднение, което ще мине. Алексей Александрович очакваше, че тая страст ще премине, както минава всичко, че всички ще забравят за това и името му ще остане неопозорено. Ана, от която зависеше това положение и за която то беше най-мъчително, го понасяше, защото не само очакваше, но беше твърдо убедена, че в най-скоро време всичко ще се оправи и уясни. Тя никак не знаеше кое ще оправи това положение, но беше твърдо уверена, че тая развръзка ще дойде сега много скоро. Вронски, който неволно й се покоряваше, също очакваше нещо независещо от него, което трябваше да премахне всички трудности.
В средата на зимата Вронски прекара една много тягостна седмица. Той бе аташиран към един пристигнал в Петербург чуждестранен принц и трябваше да му показва забележителностите на Петербург. Самият Вронски беше представителен, освен това владееше изкуството да се държи достойно-почтително и бе свикнал с обноските към такива лица; затова го и аташираха към принца. Но тая длъжност му се видя много тежка. Принцът не искаше да пропусне нищо, за което в родината му биха го попитали дали е видял в Русия; пък и самият той желаеше да се възползува колкото може, от руските удоволствия. Вронски бе длъжен да го ръководи и в едното, и в другото. Сутрин ходеха да разглеждат забележителностите, а вечер участвуваха в националните увеселения. Принцът имаше необикновено дори между принцовете здраве; с гимнастика и грижи за тялото си той бе насъбрал толкова сили, че макар и да прекаляваше в удоволствията, беше свеж като голяма зелена лъскава холандска краставица. Принцът пътуваше много и смяташе, че една от главните изгоди на лесните днес пътни съобщения се състои в достъпността на националните удоволствия. Той бе ходил в Испания и там бе правил серенади и бе се сближил с една испанка, която свиреше на мандолина. В Швейцария бе убил дива коза. В Англия бе препускал в червен фрак през огради и при облог бе убил двеста фазана. В Турция бе ходил в харем, в Индия бе яздил на слон и сега в Русия искаше да вкуси от всички специално руски удоволствия.
На Вронски, който беше при него нещо като главен церемониалмайстор, му струваше голям труд да разпределя всички руски удоволствия, предлагани на принца от различни лица. Имаше и коне-линкачи, и блини, и лов на мечки, и тройки, и цигани, и гуляи с чупене на съдове по руски. И принцът с извънредна леснина усвои руския дух, чупеше подносите със съдове, слагаше циганка на коленете си и сякаш питаше: какво още трябва да направя или целият руски дух се състои само в това?
Всъщност от всички руски удоволствия на принца се харесваха най-много френските актриси, балерината и шампанското с бял печат. Вронски бе свикнал с принцовете, но дали защото напоследък бе се променил самият той или от прекалено голяма близост с тоя принц — тая седмица му се видя страшно тежка. През цялата седмица непрестанно изпитваше едно чувство, подобно на чувството у човек, който, прикрепен към някой опасен луд, би се страхувал от лудия и едновременно, поради близостта си с него, би се страхувал и за своя ум. Вронски постоянно чувствуваше необходимостта да не отслабва нито за миг тона на строгата официална почтителност, за да не бъде обиден. Държането на принца към същите ония лица, които, за учудване на Вронски, правеха какво ли не, за да му доставят руски удоволствия, беше презрително. Мнението му за руските жени, които той искаше да изучи, неведнъж караше Вронски да се черви от негодувание. А главната причина, поради която принцът бе особено непоносим за Вронски, беше тая, че той неволно виждаше себе си в него. И това, което виждаше в огледалото, не ласкаеше самолюбието му. Това беше един много глупав и много самоуверен, и много здрав, и много чистоплътен човек, но нищо повече. Беше джентълмен — това бе истина и Вронски не можеше да го отрече. Беше спокоен и невзискателен към високопоставените лица, беше свободен и естествен в обноските си с равните и беше презрително-добродушен с нискостоящите. Самият Вронски беше такъв и смяташе това за голямо достойнство; но по отношение на принца той беше нискостоящ и това презрително-добродушно отношение към него го възмущаваше.
