кончовете на ботушите, но все пак в най-бодро и възбудено състояние на духа, Левин се върна вечерта в къщи. Привечер времето се развали още повече: суграшицата така силно шибаше измокрения кон, че той разтърсваше ушите и главата си и вървеше странишком; но под качулката Левин се чувствуваше добре и поглеждаше весело наоколо ту мътните ручеи, които се стичаха по коловозите, ту нависналите по всяко оголено клонче капки, ту белите петна от суграшица по дъските на моста, ту сочните, още месести листа на бряста, които бяха нападали на гъст пласт около оголеното дърво. Въпреки мрачната околна природа той се чувствуваше особено възбуден. Разговорите му със селяните в далечното село показваха, че те са започнали да свикват с новите отношения. Старецът ханджия, при когото се отби да се изсуши, очевидно одобряваше плана на Левин и сам предлагаше да влезе в артела за покупка на добитък.
„Трябва само да вървя упорито към целта си и ще постигна своето — мислеше Левин, — а и има за какво да работи и се труди човек. Това не е мое лично дело, а въпросът е за общото благо. Цялото стопанство и, главно, положението на целия народ трябва да се промени напълно. Вместо бедност — общо богатство, благоденствие; вместо вражда — съгласие и хармония на интересите. С една дума, безкръвна, но превелика революция, отначало в малкия кръг на нашия уезд, а след това в губернията, в Русия, в целия свят. Защото справедливата мисъл не може да не бъде плодотворна. Да, това е цел, за която заслужава да се работи. А че аз, Костя Левин, същият, който ходи на бала с черна вратовръзка, комуто Шчербацкая отказа и който е така жалък и нищожен за самия себе си — това не доказва нищо. Уверен съм, че и Франклин се е чувствувал също така нищожен и също така не е вярвал в себе си, като си е спомнял всичко. Това не значи нищо. Сигурно и той е имал своята Агафия Михайловна, на която е поверявал плановете си.“
С такива мисли вече по мръкнало Левин пристигна в къщи.
Управителят, който бе ходил при търговеца, пристигна и донесе една част от парите за пшеницата. Условието с ханджията бе направено и по пътя управителят научил, че снопите в нивата са се запазили, така че неприбраните сто и шейсет негови купни са нищо в сравнение с онова, което имаха другите.
След като се нахрани, Левин както обикновено с книга в ръка седна в креслото и докато четеше, продължаваше да мисли за предстоящото си пътуване във връзка с книгата. Тая вечер особено ясно му се представяше цялото значение на неговото дело и в ума му сами се редяха цели периоди, които изразяваха същността на мислите му. „Трябва да си запиша това — помисли той. — То трябва да представлява кратък увод, който по-рано смятах за ненужен.“ Той стана, за да отиде до писмената маса, и Ласка, която лежеше в краката му, се протегна и също стана, като се озърташе към него, сякаш питаше къде да отиде. Но не остана време да записва, защото бяха дошли ръководителите на наряда, и Левин излезе при тях в коридора.
След наряда, сиреч след разпорежданията за утрешния ден, и след като изслуша всички селяни, които бяха дошли по работа при него, Левин отиде в кабинета си и седна да работи. Ласка легна под масата; Агафия Михайловна с чорапа зае мястото си.
След като писа известно време, Левин изведнъж необикновено живо си спомни за Кити, за отказа й и за последната си среща с нея. Той стана и закрачи из стаята.
— Няма защо да скучаете — каза му Агафия Михайловна. — Защо седите в къщи? Да бяхте заминали на топли бани, нали се канехте.
— И без това заминавам вдругиден, Агафия Михайловна. Трябва да свърша работата си.
— Ех, тая ваша работа! Малко нещо ли харизахте на селяните! И без това разправят: вашият господар ще получи нарека милост за това. Чудна работа: защо сте седнали да се грижите за селяните?
— Не се грижа за тях, правя всичко за себе си.
Агафия Михайловна знаеше всички подробности от стопанските планове на Левин. Левин често й излагаше мислите си с всички тънкости и много пъти спореше с нея и не се съгласяваше с обясненията й. Но сега тя разбра съвсем иначе думите му.
— То се знае, човек трябва да мисли най-много за душата си — с въздишка каза тя. — Ето Парфьон Денисич, макар че беше неграмотен, умря така, че да даде Господ всекиму — каза тя за един наскоро умрял слуга. — Причестиха го, миросаха го.
— Думата ми не е за това — каза той. — Казвам, че правя всичко за своя полза. Аз имам по-голяма полза, когато селяните работят по-добре.
— Каквото и да правите, щом работникът е мързелив, всичко ще върви наопаки. Има ли съвест, ще работи, ако ли не — нищо не помага.
— Да, но нали и вие казвате, че Иван започнал да гледа по-добре говедата.
— Аз казвам едно — отвърна Агафия Михайловна, очевидно не случайно, а със строга последователност на мисълта, — време ви е да се ожените, това е!
Напомнянето на Агафия Михайловна за същото нещо, за което той току-що мислеше, го огорчи и оскърби. Левин се начумери и без да отговори, отново седна да работи, като повтори в ума си всичко, което мислеше за значението на тая работа. Само от време на време се ослушваше в тишината как звънтят чорапните игли на Агафия Михайловна и като си спомняше онова, за което не искаше да си спомня, отново се чумереше.
В девет часа чу звънче от тройка и глухо люшкане на кола из калта.
— Ето на, гости ви идват, няма да скучаете — каза Агафия Михайловна, стана и тръгна към вратата. Но Левин я изпревари. Сега работата му не вървеше и той бе доволен да му дойде какъвто и да било гостенин.
XXXI
Когато изтича до половината на стълбата, Левин, чу в антрето познато покашляне; но поради шума от стъпките си той го чу неясно и се надяваше, че се е излъгал, после видя и цялата дълга, костелива, позната фигура и му се стори, че вече не се лъже, но все още се надяваше, че се лъже и че тоя дълъг човек, който съблича шубата си и кашля, не е братът Николай.
Левин обичаше брат си, но за него бе мъчение винаги, когато бяха заедно. А сега, когато под влияние на хрумналата му мисъл и напомнянето на Агафия Михайловна Левин беше в едно неясно объркано състояние, предстоящата среща с брат му му се видя особено тежка. Вместо някой весел гост, здрав и чужд човек, който, както се надяваше, ще го развлече в душевната му неяснота, той трябваше да се срещне с брат си, който го разбира до дъното на душата, който ще събуди у него всички най-активни мисли и ще го накара да се изкаже напълно. А тъкмо това не му се искаше.
Като се сърдеше на себе си за това низко чувство, Левин изтича в антрето. Още щом видя отблизо брат си, това чувство на лично разочарование веднага изчезна и се смени с жалост. Колкото и страшен да беше по-рано братът Николай със своята мършавина и болнавост, сега той бе отслабнал и изнемощял още повече. Това беше един скелет, покрит с кожа.
Той стоеше в антрето, като свиваше конвулсивно дългата си мършава шия, сваляше шалчето и странно тъжно се усмихваше. Когато видя тая усмивка, смирена и кротка, Левин почувствува, че гърлото му се свива от спазми.
— Ето дойдох при тебе — с глух глас каза Николай и нито за миг не снемаше очи от лицето на брат си. — Отдавна исках да дойда, но все боледувах. А сега се поправих много — каза той, като търкаше брадата си с големите мършави длани.
— Да, да! — отвърна Левин. И му стана още по-страшно, когато при целуването почувствува с устните си сухотата на братовото си тяло и видя отблизо големите му, странно светещи очи.
Няколко седмици преди това Левин бе писал на брат си, че от продажбата на оная малка част от имота, която оставате още неразделена между тях, брат му има да получи сега за частта си около две хиляди рубли.
Николай каза, че е дошъл сега да получи тия пари и главно, да прекара малко в гнездото си, да се докосне до земята, та като богатирите да събере сили за предстоящата си дейност. Въпреки че се бе прегърбил още повече, въпреки поразителната за ръста му мършавина движенията му както винаги бяха бързи и стремителни. Левин го отведе в кабинета си.
Брат му се преоблече особено старателно, което не правеше по-рано, среса редките си прави коси и усмихнат се качи в горния етаж.
Той беше в най-мило и весело настроение, какъвто Левин често го помнеше от детинството си. Спомена
