„Глупаво говедо! Нима аз съм такъв?“ — мислеше той.
Както и да е, на седмия ден, преди заминаването му за Москва, когато се сбогува с него и получи благодарността му, той беше щастлив, че се е отървал от това неловко положение и от неприятното огледало. Сбогуваха се на гарата, на връщане от един лов за мечки, дето през цялата нощ пред тях се бе разиграло руското юначество.
II
Когато се върна в къщи, Вронски намери писъмце от Ана. Тя пишеше: „Аз съм болна и нещастна. Не мога да излизам, но не мога и да не ви виждам повече. Елате довечера. В седем часа Алексей Александрович отива в съвета и ще бъде там до десет.“ След като помисли един миг, че е чудно, дето тя го вика направо у дома си, въпреки искането на мъжа й да не го приема, той реши да отиде.
Тая зима Вронски бе произведен полковник, напусна полка и живееше сам. След като закуси, той веднага легна на дивана и в продължение на пет минути спомените за най-безобразни сцени, които бе видял през последните дни, се объркаха и се сляха с представата за Ана и за селянина от хайката, който играеше важна роля в лова на мечки; и Вронски заспа. Събуди се в тъмно, треперещ от страх, и бързо запали свещта. „Какво бе това? Какво? Какво страшно видях насън? Да, да. Струва ми се, селянинът от хайката, дребен, мръсен, с чорлава брада, правеше нещо наведен и изведнъж заприказва на френски някакви странни думи. Да, повече нищо не съм сънувал — каза си той. — Но защо това нещо бе така ужасно?“ Той живо си спомни пак селянина и ония неразбираеми френски думи, които бе казал тоя селянин, и ужас премина като студ по гърба му.
„Глупости!“ — помисли Вронски и погледна часовника.
Часът беше вече осем и половина. Той позвъни на слугата, набързо се облече и излезе на външната стълба, като забрави напълно съня си и се измъчваше само от мисълта, че е закъснял. Когато стигна до входа на Каренини, погледна часовника и видя, че е девет без десет. Една висока, тясна карета, впрегната в два сиви коня, стоеше пред входа. Той позна каретата на Ана. „Тя идва при мене — помисли Вронски, — и по-добре е. Неприятно ми е да влизам в тая къща. Но все едно; не мога да се скрия“ — каза си той и с ония, усвоени още от детинство маниери на човек, който няма от какво да се срамува, Вронски излезе от шейната и се приближи до вратата. Вратата се отвори и един слуга с одеяло в ръка извика каретата. Вронски, който не бе свикнал да обръща внимание на подробностите, все пак долови сега учудения израз, с който слугата го погледна. На самата врата Вронски почти се сблъска с Алексей Александрович. Газовата лампа направо осветяваше безкръвното му, отслабнало лице под черната шапка и бялата връзка, която блестеше изпод бобровата яка на палтото му. Неподвижните помътнели очи на Каренин се насочиха към лицето на Вронски. Вронски се поклони, а Алексей Александрович подъвка с устни, вдигна ръка към шапката си и отмина. Вронски видя как, без да се обърне, той се качи в каретата, пое през прозореца одеялото и бинокъла и се скри. Вронски влезе в антрето. Веждите му бяха начумерени и очите му блестяха със зъл и горд блясък.
„Ех, че положение! — мислеше той. — Ако той се бореше и бранеше честта си, аз бих могъл да действувам, да изразя чувствата си; но тая слабост или подлост… Той ме поставя в положение на измамник, когато аз не съм искал и не искам да бъда такъв.“
След обяснението му с Ана в градината на Вреде мислите на Вронски се бяха променили много. Като се покоряваше неволно на слабостта на Ана, която му се отдаваше цяла и чакаше само той да реши съдбата й, и като приемаше предварително всичко, той отдавна бе престанал да мисли, че на тия връзки може да се тури край, както мислеше тогава. Честолюбивите му кроежи отново бяха отстъпили на заден план и понеже чувствуваше, че се е измъкнал вече от тоя кръг на дейност, в който всичко бе определено, той се отдаваше цял на чувството си и това чувство го привързваше все по-силно и по-силно към нея.
Още в антрето той чу нейните отдалечаващи се стъпки. Разбра, че го е чакала, ослушвала се е и сега се връща в приемната.
— Не! — извика тя, като го видя, и още при първия звук на гласа й в очите й се появиха сълзи. — Не, ако продължава така, това ще се случи много, много по-рано!
— Какво, мила?
— Какво ли? Аз чакам, мъча се, час, два… Не, няма вече… Не мога да се карам с тебе. Сигурно не си могъл. Не, няма вече!
Тя сложи и двете си ръце на раменете му и дълго го гледа с дълбок, възторжен и същевременно изпитващ поглед. Изучаваше лицето му за времето, през което не бе го виждала. Както при всяка среща, съпоставяше въображаемата си представа за него (несравнимо по-хубава, невъзможна в действителността) със самия него, какъвто беше наистина.
III
— Срещна ли го? — попита тя, когато седнаха до масата под лампата. — Това ти е наказанието, задето закъсня.
— Да, но как може тъй? Той нали трябваше да бъде в съвета?
— Беше, но се върна и пак отиде някъде. Но нищо. Не говори за това. Къде беше? Все с принца ли?
Тя знаеше всички подробности от живота му. Той искаше да й каже, че не бе спал цяла нощ и е заспал, но като гледаше нейното развълнувано и щастливо лице, стана му съвестно. И каза, че е трябвало да отиде да даде отчет за заминаването на принца.
— Но сега се свърши, нали? Той замина.
— Слава Богу, свърши се. Няма да повярваш колко непоносимо ми беше.
— Защо пък? Та това е обикновеният ви живот на вас, младите мъже — каза тя, смръщила вежди, и като се залови за плетивото, което лежеше на масата, без да погледне Вронски, започна да вади куката.
— Аз отдавна вече съм оставил тоя живот — каза той, като се учудваше от промяната в израза на лицето й и се мъчеше да разбере значението му. — И признавам — каза той и усмивката му откри гъстите бели зъби, — тая седмица се оглеждах като в огледало, наблюдавах тоя живот и ми беше неприятно.
Тя държеше в ръце плетивото, но не плетеше, а го наблюдаваше със странен, искрящ и недружелюбен поглед.
— Тая сутрин идва при мене Лиза — те все още не се страхуват да идват у дима въпреки графиня Лидия Ивановна — прибави тя, — и ми разправи за вашата атинска вечеринка. Каква мръсотия!
— Исках да кажа само, че…
Тя го прекъсна:
— Therese ли е била, с която ти се познаваше по-рано?
— Исках да кажа…
— Колко отвратителни сте вие мъжете! Как не можете да разберете, че една жена не може да забрави това — каза тя, като кипваше все повече и повече и с това му откриваше причината за раздразнението си. — Особено една жена, която не може да познава живота ти. Какво зная аз? Какво знаех? — каза тя. — Това, което ми кажеш ти. А отде да зная дали си ми казвал истината…
— Ана! Ти ме обиждаш. Нима не ми вярваш? Нима не съм ти казал, че нямам мисъл, която не бих ти открил?
— Да, да — каза тя и, както изглежда, се мъчеше да прогони ревнивите си мисли. — Но ако знаеше колко ми е тежко! Аз ти вярвам, вярвам ти… Та за какво разправяше?
Но той не можеше да си спомни веднага какво бе искал да каже. Тия пристъпи на ревност, които напоследък все по-често и по-често я обземаха, го ужасяваха и колкото и да се опитваше да скрие това, го караха да охладнява към нея, макар и да знаеше, че причината за ревността е любовта й към него. Колко пъти той бе си казвал, че нейната любов е щастие; и ето тя го обичаше, както може да обича една жена, за която любовта стои над всички блага в живота — а той беше много по-далеко от щастието, отколкото когато бе тръгнал след нея от Москва. Тогава той се смяташе нещастен, но щастието беше пред него; сега чувствуваше, че по-хубавото щастие е вече отминало. Тя съвсем не беше оная, каквато я видя най-напред. И нравствено, и физически тя бе се променила в лошия смисъл. Беше се разширила цялата и когато говореше за актрисата, лицето й имаше зъл израз, който го загрозяваше. Той я гледаше, както човек гледа
