откъснатото от него и повехнало цвете, в което едва познава хубостта, заради която го е откъснал и погубил. И въпреки това чувствуваше, че тогава, когато любовта му беше по-силна, той можеше, ако би поискал това, да изскубне тая любов от сърцето си, но сега, когато, както в тоя миг, му се струваше, че не изпитва любов към нея, знаеше, че не може да скъса връзките си с нея.
— Е, какво искаше да ми кажеш за принца? Аз прогоних, прогоних беса — прибави тя. Помежду им бяс се наричаше ревността. — Та какво бе започнал да разправяш за принца? Защо ти е било толкова тежко?
— Ах, непоносимо! — каза той, като се мъчеше да улови нишката на изтърваната си мисъл. — Той не печели от близкото познанство. Ако трябва да го характеризираме, той е едно отлично отгледано животно, каквито на изложбите получават първите награди, и нищо повече — каза той с яд, който я заинтересува.
— Че как тъй? — възрази тя. — Нали е видял много неща, образован е?
— Това е съвсем друго образование — тяхно образование. Както изглежда, той е образован само за да има право да презира образованието, както те презират всичко друго освен животинските удоволствия.
— Но вие всички обичате тия животински удоволствия — каза тя и той отново долови мрачния й поглед, който го отбягваше.
— Защо го защищаваш толкова? — усмихнат попита той.
— Аз не го защищавам, на мене ми е съвсем безразлично; но мисля, че ако ти не обичаше тия удоволствия, можеше да се откажеш. А на тебе ти прави удоволствие да гледаш Тереза в костюма на Ева…
— Пак, пак дявола! — каза Вронски, като улови и целуна ръката й, която тя бе сложила на масата.
— Да, но не мога иначе! Ти не знаеш колко се измъчих, докато те чаках! Мисля, че не съм ревнива. Не съм ревнива; вярвам ти, когато си тук, при мене; но когато водиш някъде сам незнаен за мене живот…
Тя се отдръпна от него, извади най-после куката от плетивото и бързо, с помощта на показалеца, започнаха да се нижат една след друга бримки от бялата, блестяща под светлината на лампата вълна и бързо, нервно започна да се върти тънката й китка в плетеното ръкавче.
— Но как стана? Къде срещна Алексей Александрович? — изведнъж неестествено прозвъня гласът й.
— Сблъскахме се на вратата.
— И той ти се поклони ей така, нали?
Тя изопна лице и полузатворила очи, бързо промени израза си, скръсти ръце и в нейното хубаво лице Вронски изведнъж видя същия израз, с който бе му се поклонил Алексей Александрович. Той се усмихна, а тя весело се засмя с оня мил гръден смях, който беше една от главните й прелести.
— — Никак не мога да го разбера — каза Вронски. — Да беше скъсал с тебе след твоето обяснение във вилата, да беше ме извикал на дуел… но това не разбирам: как може да понася такова положение? Той страда, това се вижда.
— Той ли? — иронично каза тя. — Той е напълно доволен.
— Защо се измъчваме всички, когато всичко би могло да бъде така хубаво?
— Само той не се измъчва. Нима аз не го познавам, не познавам тая лъжа, с която той цял е просмукан?… Нима, ако чувствуваше нещо, можеше да живее така, както той живее с мене? Той не разбира, не чувствува нищо. Може ли човек, който чувствува нещо, да живее в една къща с
И отново тя неволно го имитира:
— „Ти, ma chere, ти, Ана!“ Това не е мъж, не е човек, а кукла! Никой не знае това, но аз го зная. О, ако бях на негово място, отдавна бих убила, бих разкъсала на парчета такава жена като мене, а не бих й казвала: ma chere Ана. Това не е човек, а министерска машина. Той не разбира, че аз съм твоя жена, а той е чужд, излишен… Но да не говорим, да не говорим повече!…
— Не си права, не си права, мила — каза Вронски, като се мъчеше да я успокои. — Но все едно, да не говорим за него. Разправи ми, какво си правила? Какво ти е? Каква е тая болест и какво ти каза лекарят?
Тя го гледаше със закачлива радост. Изглежда, бе открила и други смешни и грозни страни у мъжа си и чакаше момент, за да ги изтъкне.
Но той продължи:
— Сещам се, че това не е болест, а е твоето положение. Кога ще бъде то?
Закачливият блясък в очите й угасна, но предишният й израз се замени с друга усмивка на тиха тъга — усмивка, от която личеше, че тя знае нещо, което той не знаеше.
— Скоро, скоро. Ти казваше, че нашето положение е мъчително, че трябва да се справим с него. Ако знаеше колко то ми тежи и колко много нещо бих дала, за да мога да те обичам свободно и смело! Не бих се измъчвала, не бих мъчила и тебе с ревността си… И това ще стане скоро, но не така, както смятаме ние.
И при мисълта как ще стане това, тя се видя така жалка, че на очите й се появиха сълзи и тя не можа да продължи. Сложи върху ръкава му ръката си, блеснала с пръстените и белината си под светлината на лампата.
— Няма да стане така, както смятаме ние. Не исках да ти го казвам, но ти ме накара. Скоро, скоро всичко ще се разреши и ние всички, всички ще се успокоим и няма да се измъчваме вече.
— Не разбирам — каза той, макар че я разбираше.
— Ти питаше кога? Скоро. И аз няма да преживея това. Не ме прекъсвай! — И тя заприказва бързо. — Аз зная това, и го зная сигурно. Аз ще умра, и много се радвам, че ще умра и ще отърва и себе си, и вас.
Сълзите потекоха от очите й; той се наведе над ръката й и започна да я целува, като се мъчеше да прикрие вълнението си, което, той знаеше това, няма никакво основание, но което не можеше да надвие.
— Така е, това е по-добре — каза тя, като стискаше ръката му със силно — движение. — Това е едничкото, едничкото, което ни остава.
Той се опомни и вдигна глава.
— Какви глупости! Какви смешни глупости приказваш!
— Не, това е истина.
— Кое, кое е истина?
— Че ще умра. Аз сънувах сън.
— Сън ли? — повтори Вронски и мигновено си спомни за селянина от своя сън.
— Да, сън — каза тя. — Отдавна сънувах тоя сън. Сънувах, че се втурвам в спалнята си, че трябва да взема нещо оттам, да науча нещо; нали знаеш как става това насън — каза тя и с ужас отвори широко очи, — а в ъгъла на спалнята стои нещо.
— Ах, какви глупости! Как можеш да вярваш…
Но тя не му позволи да я прекъсне. Това, което казваше, беше много важно за нея.
— И това нещо се обърна и аз виждам, че е селянин с чорлава брада, дребен и страшен. Поисках да избягам, но той се наведе над един чувал и започна да се рови в него…
Тя представи как се е ровил в чувала. На лицето и бе изписан ужас. И Вронски, като си спомняше своя сън, изпитваше също такъв ужас, който изпълваше душата му.
— Той се рови и говори, бързо-бързо на френски и знаеш ли, произнася гърлено буквата „г“: „11 faut le battre le fer, le broyer, le petrir…“50 И аз от страх поисках да се събудя и се събудих… но се събудих насън. И започнах да се питам какво значи това. А Корней ми казва: „При раждането, при раждането ще умрете, майчице, при раждането…“ И се събудих…
— Какви глупости, какви глупости! — каза Вронски, но сам чувствуваше, че в гласа му няма никаква убедителност.
— Но да не говорим вече. Позвъни, ще наредя да ни поднесат чай. Или почакай, аз сега ще свърша…
Но изведнъж млъкна. Изразът на лицето й в миг се промени. Ужасът и вълнението изведнъж се замениха с израз на тихо, сериозно и блажено внимание. Той не можа да разбере значението на тая промяна. Тя бе
