сближаването с едно светско, мило и невинно момиче, което се влюби в него. И през ум не му минаваше, че може да има нещо лошо в отношенията му с Кити. На баловете той танцуваше предимно с нея; ходеше у дома им. Приказваше с нея това, което се говори обикновено в обществото, всевъзможни глупости, но глупости, на който той неволно придаваше особен за нея смисъл. Въпреки че не бе й казал нищо такова, което не би могъл да повтори пред всички той чувствуваше, че тя все повече и повече става зависима от него и колкото по-ясно разбираше това, толкова по-приятно му беше и чувствата му към нея ставаха все по-нежни. Той не знаеше, че неговият начин на постъпване спрямо Кити има определено име, че то е занасяне с госпожици без намерение да се ожениш и че това занасяне е една от лошите постъпки, обикновени между блестящите младежи като него. Струваше му се, че той пръв е открил това удоволствие и се наслаждаваше на откритието си.
Ако можеше да чуе какво си говореха родителите й тая вечер, ако можеше да застане на гледището на семейството и да разбере, че ако не се ожени за нея, Кити ще бъде нещастна, той би се зачудил и много не би повярвал това. Не можеше да повярва, че онова, което доставяше такова голямо и приятно удоволствие на него, и главно на нея, би могло да бъде лошо нещо. А още по-малко би могъл да повярва, че е длъжен да се ожени.
Женитбата никога не му се виждаше нещо възможно. Той не само не обичаше семейния живот, но в семейството, и особено в мъжа, според общия възглед на ергенския свят, в който живееше, виждаше нещо чуждо, враждебно и най-вече смешно. Но макар че не подозираше това, което си говореха родителите, излизайки си тая вечер от Шчербацки, Вронски почувствува, че оная тайна духовна връзка, която съществуваше между него и Кити, толкова се е задълбочила тая вечер, че трябва да се предприеме нещо. Но какво би могло и какво трябваше да се предприеме — той не можеше да измисли.
„Тъкмо това е хубавото — мислеше той, когато се връщаше от Шчербацки и отнасяше от тях както винаги приятно чувство на чистота и свежест, което се дължеше отчасти и на това, че не бе пушил цяла вечер, и същевременно едно ново чувство на умиление пред нейната любов към него, — тъкмо това е хубавото, че нито аз, нито тя ми каза нещо и все пак се разбирахме така добре в тоя негласен разговор на погледи и интонации, че тая вечер по-ясно от когато и да било тя ми каза, че ме обича. И колко мило, просто и главно — доверчиво! Самият аз се чувствувам по-добър, по-чист. Чувствувам, че имам сърце и че в мен има много добри неща. Тия мили влюбени очи! Когато тя ми каза:
„Е, та какво от това? Нищо. Мене ми е добре и на нея е добре.“ И той се замисли къде да довърши вечерта.
Прехвърли през ума си местата, дето би могъл да отиде. „В клуба? Една игра на безик, шампанско с Игнатов? Не, няма да отида. Chateau des fleurs, там ще намеря Облонски, куплети, cancan. Не, омръзна ми. Тъкмо затова обичам Шчербацки, че самият аз ставам по-добър. Ще си отида в къщи.“ Той се прибра направо в стаята си у Дюсо, поръча си вечеря, а след това се съблече и още щом сложи главата си на възглавницата, заспа както винаги здрав и спокоен сън.
XVII
На другия ден, в единадесет часа сутринта, Вронски отиде на Петербургската гара да посрещне майка си и първото лице, което срещна по стъпалата на голямата стълба, беше Облонски, който чакаше със същия влак сестра си.
— А, ваше сиятелство! — извика Облонски. — Кого чакаш?
— Чакам майка си — отвърна Вронски, засмян както всички, които се срещаха с Облонски, стисна му ръката и заедно с него се изкачи по стълбата. — Тя трябва да пристигне днес от Петербург.
— А пък аз те чаках нощес до два часа. Къде ходи, след като излезе от Шчербацки?
— В къщи — отвърна Вронски. — Да си призная, след като си излязох от Шчербацки, ми беше толкова приятно, че не ми се ходеше никъде.
— Познавам буйните коне по дамгите, а влюбените младежи — по очите — издекламира Степан Аркадич също така, както по-рано пред Левин.
Вронски се усмихна така, сякаш искаше да каже, че не отрича това, но веднага промени разговора.
— Ами ти кого посрещаш? — попита той.
— Аз ли? Една хубава женичка — каза Облонски.
— А, така ли било?
— Honni soit qui mal y pense.9 Посрещам сестра си Ана.
— А, Каренина ли? — попита Вронски.
— Ти сигурно я познаваш?
— Струва ми се, че я познавам. Или не… Право да ти кажа, не помня — разсеяно отвърна Вронски, който под името Каренина си представяше смътно нещо надуто и досадно.
— Но сигурно познаваш Алексей Александрович, моя знаменит зет. Него го познава целият свят.
— Собствено познавам го по репутация и по външност. Знам, че е умен, учен и някак си божествен… Но ти знаеш, че това не е от моята… not in my line10 — каза Вронски.
— Да, той е твърде забележителен човек; малко консерватор, но е славен човек — забеляза Степан Аркадич, — славен човек.
— Толкоз по-добре за него — каза Вронски, като се усмихваше. — А, ти си дошъл — обърна се той към високия стар лакей на майка си, който се бе изправил до вратата, — влез тук.
Напоследък Вронски се чувствуваше привързан към Степан Аркадич не само защото той беше приятен на всички, по и защото го свързваше в мислите си с Кити.
— Е, в неделя ще дадем ли банкет на
— Непременно. Аз ще пусна подписка. Ами ти запозна ли се снощи с моя приятел Левин? — попита Степан Аркадич.
— Разбира се. Но той, кой знае защо, си отиде скоро.
— Той е славен момък. — продължи Облонски. — Нали?
— Не зная защо у всички московчани, разбира се, с изключение на присъствуващия — шеговито вметна той, — има нещо рязко. Все са някак нащрек, сърдят се, сякаш искат да дадат да се почувствува нещо…
— Наистина има такова нещо, има… — каза Степан Аркадич и весело се засмя.
— Скоро ли ще пристигне? — обърна се Вронски към един от служещите.
— Влакът е излязъл от последната гара — отвърна чиновникът.
Приближаването на влака все повече и повече личеше от приготовленията на гарата, от тичането на носачите, от появата на стражари и служещи и от напирането на посрещачите. През мразовитата пара се виждаха работници с полушубки, с меки плъстени ботуши, които преминаваха през релсите на извиващата линия. Чуваше се свирката на локомотив в някоя отдалечена линия и придвижването на нещо тежко.
— Не — каза Степан Аркадич, комуто се искаше много да разправи на Вронски намеренията на Левин към Кити. — Не, ти не си оценил правилно моя Левин. Той е много нервен човек и наистина бива неприятен, но затова пък понякога е много мил. Той е такава честна, правдива натура и златно сърце. Но снощи е имал особени причини — с многозначителна усмивка продължи Степан Аркадич, забравил напълно онова искрено съчувствие, което изпитваше вчера към приятеля си, и сега изпитваше същото чувство, само че към Вронски. — Да, имало е причина, поради която той е могъл да бъде или особено щастлив, или особено нещастен.
Вронски се спря и направо попита:
— Сиреч какво? Да не би снощи той да е направил предложение на твоята belle soeur12?
— Може би — каза Степан Аркадич. — Май че ми се стори такова нещо вчера. А щом си е отишъл рано и при това нямал настроение, сигурно е така… Той е влюбен в нея толкова отдавна и мене ми е много жал за него.
— Я гледай ти!… Впрочем аз мисля, че тя може да разчита на по-добра партия — каза Вронски и като
