всичките.
Тя ги наричаше по име и си спомняше не само имената, но и годините, месеците, характерите и боледуванията на всички деца и Доли не можеше да не оцени това.
— Добре, да отидем при тях — каза тя. — Жалко, че Вася спи сега.
След като видяха децата, те седнаха, вече сами, в гостната на кафе. Ана посегна към чинийката, после я отстрани.
— Доли — каза тя, — той ми разправи вече.
Доли погледна студено Ана. Сега тя очакваше престорено-съчувствени фрази; но Ана не каза нищо подобно.
— Доли, мила! — каза тя. — Не искам нито да ти говоря за него, нито да те утешавам; не бива. Но, миличка, аз просто те съжалявам, съжалявам те искрено!
Иззад гъстите ресници на блестящите й очи изведнъж се показаха сълзи. Тя седна по-близо до снаха си и улови ръката й с малката си енергична ръка. Доли не се отдръпна, но лицето й не променяше сухия си израз. Тя каза:
— Не можеш ме утеши. Всичко е изгубено след това, което стана, всичко е изгубено!
И щом каза това, изразът на лицето й изведнъж се смекчи. Ана вдигна сухата, мършава ръка на Доли, целуна я и каза:
— Но, Доли, какво да се прави, какво да се прави? Как да се постъпи по-добре при това ужасно положение? Ето за кое трябва да се помисли.
— Всичко е свършено и повече нищо — каза Доли. — И разбери, най-лошото е, че аз не мога да го напусна; свързана съм с децата. А не мога и да живея с него, измъчвам се, като го видя.
— Доли, миличка, той ми разправи, но аз искам да чуя и от тебе, кажи ми всичко.
Доли я погледна въпросително.
Върху лицето на Ана личаха непресторено съчувствие и обич.
— Добре — изведнъж каза Доли. — Но аз ще започна отначало. Ти знаеш как се омъжих. С възпитанието на maman бях не само невинна, но и глупава. Не знаех нищо. Знам, разправят, че мъжете разказвали на жените си целия си по-раншен живот, но Стива… — тя се поправи — Степан Аркадич не ми каза нищо. Няма да повярваш, но аз досега мислех, че съм единствената жена, която той е познавал. Така живях осем години. Разбери, че не само не подозирах изневяра, но я смятах невъзможна и ето, представи си, при такива разбирания да узнаеш изведнъж целия ужас, цялата мръсотия… Разбери ме. Да си уверена напълно в щастието си и изведнъж… — продължи Доли, като задържаше риданията си — да получиш писмо… негово писмо до любовницата му, до моята гувернантка. Не, това е ужасно, ужасно! — Тя бързо извади кърпичката и закри лицето си с нея. — Разбирам да е било само увлечение — продължи тя, като помълча, — но да ме мами обмислено, хитро… и то с кого?… Да продължава да е мой мъж заедно с нея… това е ужасно! Ти не можеш да разбереш…
— О, не, разбирам! Разбирам, мила Доли, разбирам — каза Ана, стискайки ръката й.
— И мислиш, че той разбира целия ужас на положението ми? — продължи Доли. — Ни най-малко! Той е щастлив и доволен.
— О, не! — бързо я прекъсна Ана. — Той е жалък, убит от разкаяние…
— Способен ли е той на разкаяние? — прекъсна я Доли, като се взираше внимателно в лицето на зълва си.
— Да, аз го познавам. Не можех да го гледам без съжаление. Ние то познаваме и двете. Той е добър, но е горд, а сега е толкова унижен! Главното, което ме повърти… (и в миг Ана отгатна главното, което можеше да покърти Доли) него го мъчат две неща; това, че го е срам от децата, и това, че като те обича… да, да, макар да те обича повече от всичко на света — бързо прекъсна тя Доли, която искаше да й възрази, — ти е причинил болка, убил те е. „Не, не, тя няма да ми прости“ — все повтаря той.
Доли замислено гледаше встрани от зълва си и я слушаше.
— Да, аз разбирам, че положението му е ужасно: виновният се чувствува по-зле, отколкото невинният — каза тя, — когато вижда, че цялото нещастие се дължи на вината му. Но как да му простя, как да му бъда пак жена след нея? Сега за мене ще бъде мъка да живея с него тъкмо защото обичам своята по-раншна любов към него…
И риданията прекъснаха думите й.
Но сякаш нарочно, всеки път, след като се успокоеше, тя започваше да говори за онова, което я дразнеше.
— А тя е млада, красива — продължи тя. — Разбираш ли, Ана, кой погуби моята младост и хубост? Той и неговите деца. Аз изпълних службата си и в тая служба изгубих всичко свое, а сега, разбира се, той харесва повече едно по-свежо долно същество. Те сигурно са си говорили за мен помежду си или още по-лошо, не са ме дори поменавали — разбираш ли? — Очите й пламнаха отново от омраза. — И след всичко това той ще ми казва… Нима трябва да му вярвам? Никога. Не, свършено е вече всичко, всичко, което представляваше утешение, награда за труда и мъките… Ще повярваш ли, преди малко учех Гриша: по-рано това беше радост за мене, а сега е мъчение. Защо се мъча, защо се трудя? Защо ми са децата? Ужасното е, че душата ми изведнъж се обърна и вместо нежност и любов изпитвам към него само злоба, да, злоба. Бих го убила и…
— Миличка, Доли, разбирам, но не се измъчвай! Ти си така оскърбена, така възбудена, че много неща виждаш иначе.
Доли утихна и те замълчаха за минута-две.
— Какво да се прави, измисли, Ана, помогни ми. Аз премислих всичко и не виждам изход.
Ана не можеше да измисли нищо, но сърцето й откликваше на всяка дума, на всеки израз върху лицето на снаха й.
— Ще кажа само едно — започна Ана, — аз съм негова сестра, познавам характера му, тая му способност да забравя всичко, всичко (тя направи едно движение пред челото си), тая способност към пълно увличане, но и към пълно разкаяние. Той не знае, не разбира сега как е могъл да направи това, което е направил.
— Не, той разбира, той е разбирал! — прекъсна я Доли. — Но аз… ти забравяш мене… нима на мене ми е по-леко?
— Чакай. Когато той ми разправяше, да си призная, не разбирах още целия ужас на твоето положение. Виждах само него и това, че семейството е разстроено; беше ми жал за него, но след като поприказвах с тебе, аз, като жена, виждам друго; виждам твоите страдания и нямам думи да ти изкажа колко ми е жал за тебе! Но, Доли, миличка, аз разбирам напълно страданията ти, само че не зная едно: не зная… не зная доколко в душата ти има още любов към него. Това знаеш ти — дали има поне толкова, че да можеш да му простиш. Ако има, прости му!
— Не — започна Доли, но Ана я прекъсна, като целуна още веднъж ръката й.
— Аз познавам повече от тебе обществото — каза тя. — Зная как хора като Стива гледат на тия работи. Ти казваш, че той е говорил с
— Да, но той я е целувал…
— Доли, почакай, миличка. Аз съм виждала Стива като влюбен в тебе. Помня това време, когато той идваше при мене и плачеше, говорейки за тебе, и каква поезия и висота бе ти за него, и знам, че колкото повече живееше той с тебе, толкова по-високо стоеше ти за него. Та ние му се смеехме някога, че той при всяка дума прибавяше: „Доли е чудесна жена.“ За него ти винаги си била и си остана божество, а това не е увлечение на душата му…
— Но ако това увлечение се повтори?
— Доколкото разбирам, няма да се повтори…
— Да, но ти би ли му простила?
— Не зная, не мога да кажа… Не, мога — каза Ана, като помисли; и като прецени мислено положението и го претегли на везните на сърцето си, прибави: — Не, мога, мога, мога. Да, бих му простила. Не бих била вече същата, да, но бих му простила, и то така, сякаш нищо не е имало, съвсем нищо.
