Ана Каренина

Всички чакаха кога ще свърши и той чувствуваше това.

— А аз мисля, че вие ще бъдете отличен медиум — каза графиня Нордстън, — у вас има нещо възторжено.

Левин отвори уста, искаше да каже нещо, изчерви се и не каза нищо.

— Моля ви се, княжна, я да опитаме още сега една масичка — каза Вронски. — Княгиньо, ще позволите ли?

И Вронски стана, като търсеше с очи някоя масичка.

Кити стана да донесе масичка и когато мина покрай Левин, срещна погледа му. Тя искрено го съжаляваше, толкова повече, че го съжаляваше за едно нещастие, което му бе причинила тя. „Ако можете да ми простите, простете ми — каза погледът й, — аз съм толкова щастлива!“

„Мразя всички, и вас, и себе си“ — отвърна неговият поглед и той посегна към шапката си. Но не му бе съдено да си отиде. Тъкмо се готвеха да се наредят около масичката, а Левин се канеше да си отиде, влезе старият княз и след като поздрави дамите, се обърна към Левин.

— А! — започна той радостно. — Отдавна ли си дошъл? Аз не знаех, че си тук. Много ми е приятно, че ви виждам.

Старият княз се обръщаше към Левин понякога на „ти“, понякога на „вие“. Той го прегърна и говорейки с него, не забеляза Вронски, който бе станал и спокойно чакаше князът да се обърне към него.

Кити чувствуваше, че след всичко станало любезността на баща й тежеше на Левин. Тя видя също колко студено баща й отговори най-сетне на поклона на Вронски и как Вронски го погледна с дружелюбно недоумение, като се мъчеше и не можеше да разбере как и защо можеха да бъдат недружелюбно разположени към него и се изчерви.

— Княже, освободете ни Константин Дмитрич — каза графиня Нордстън. — Ще правим опит.

— Какъв опит? Маси ли ще въртите? Е, извинете ме, дами и господа, но според мен играта на пръстен е повесела — каза старият княз, като гледаше Вронски и се досещаше, че това е измислил той. — В играта на пръстен все още има смисъл.

Вронски погледна учудено княза с твърдите си очи, леко се усмихна и веднага заприказва с графиня Нордстън за предстоящия идната седмица голям бал.

— Надявам се, че ще дойдете? — обърна се той към Кити.

Още щом старият княз се откъсна от него, Левин незабелязано се измъкна и последното впечатление, което отнесе от тая вечер, беше усмихнатото, щастливо лице на Кити, когато тя отговаряше на Вронски на въпроса му за бала.

XV

Когато гостите си отидоха, Кити разправи на майка си за своя разговор с Левин и въпреки всичката жалост, която изпитваше към Левин, тя се радваше, че бе й направено предложение. Не се съмняваше, че е постъпила както трябва. Но в леглото си дълго не можа да заспи. Неотстъпно я преследваше едно впечатление. Това беше лицето на Левин с навъсени вежди и мрачно-унило гледащи изпод тях добри очи, когато той слушаше баща й и поглеждаше към нея и Вронски. Дожаля й толкова за него, че на очите й се появиха сълзи. Но веднага помисли за оня, когото бе предпочела пред него. Живо си припомни мъжественото твърдо лице, благородното спокойствие и лъхащата от всичко доброта към всички; спомни си за любовта към нея на оногова, когото обичаше, и отново й стана радостно на душата и тя с щастлива усмивка сложи глава на възглавницата. „Жалко, жалко, но какво да се прави? Аз не съм виновна“ — казваше си тя; но един вътрешен глас й казваше друго. Тя не знаеше за какво се разкайва — дали задето бе увлякла Левин, или задето бе му отказала. Но щастието й бе отровено от съмнения. „Господи помилуй, Господи помилуй, Господи помилуй!“ — повтаряше си тя, докато заспа.

В това време долу, в малкия кабинет на княза, се разиграваше една от често повтарящите се сцени между родителите за любимата им дъщеря.

— Какво ли? Ето какво! — викаше князът, като размахваше ръце и веднага след това се загръщаше с халата си, подплатен с кожи от катерици. — Това, че нямате гордост, достойнство, че позорите, погубвате дъщеря си с това подло, просташко сватосване!

— Но моля ти се, княже, за Бога, какво съм направила? — каза княгинята едва ли не през сълзи.

Щастлива, доволна след разговора с дъщеря си, тя беше дошла както обикновено да каже лека нощ на княза и макар че нямаше намерение да му говори за предложението на Левин и за отказа на Кити, загатна на мъжа си, че работата с Вронски й се струва напълно свършена и че ще се реши, щом пристигне майка му. И тъкмо тук, при тия думи, князът изведнъж кипна и започна да крещи неприлични думи:

— Какво сте направили ли? Ето какво: първо, вие подмамвате един кандидат и цяла Москва ще приказва с право за това. Щом давате приеми, канете всички, а не само избрани кандидатчета. Поканете всички ония гаменории (така князът наричаше московските младежи), поканете свирачи и нека танцуват, а не тъй както тая вечер — само кандидатчета, които да примамвате. Мене ме е гнус, гнус ме е да гледам, а вие постигнахте целта си, завъртяхте главата на момичето. Левин е хиляди пъти по-добър човек. А оня е петербургско конте, тях ги фабрикуват с машина, всички са лика-прилика и не струват пукната пара. Дори да беше с княжеска кръв, пак дъщеря ми не трябва да има вземане-даване с него!

— Но какво съм направила?

— Това, че… — ядосан извика князът.

— Зная, че ако слушаме тебе — прекъсна го княгинята, — никога няма да омъжим дъщеря си. Щом е така, трябва да заминем на село.

— Да, по-добре е да заминем.

— Но чакай. Нима аз се подмилквам? Никак не се подмилквам. А че един млад човек, и то много добър, се влюбил в нея и тя, струва ми се…

— Да, вам ви се струва! Ами ако тя наистина се влюби, а той има толкова намерение да се жени, колкото аз?… Ох, да можеха очите ми да не гледат!… „Ах, спиритизъм, ах, Ница, ах, на бала…“ — И като си представяше, че имитира жена си, князът се покланяше при всяка дума. — И виж, че направим Катенка нещастна, виж, че тя наистина си внуши…

— Но защо мислиш така?

— Не мисля, а зная, тия работи ги виждаме ние, мъжете, а не жените. Аз виждам човека, който има сериозни намерения — това е Левин; виждам и тоя хвалипръцко, който гледа само да прекара времето си.

— Ама ти като си втълпиш нещо…

— Ти ще си спомниш, но ще бъде късно, както с Дашенка.

— Е, добре, добре, да не приказваме повече — прекъсна го княгинята, като си спомни за нещастната Доли.

— Чудесно и — лека нощ.

И като се прекръстиха един друг и се целунаха, но чувствуваха, че всеки остана на своето мнение, съпрузите се разделиха.

Отначало княгинята беше твърдо убедена, че днешната вечеринка бе решила съдбата на Кити и че не може да има съмнение в намеренията на Вронски; но думите на мъжа й я смутиха. И когато се прибра в стаята си, тя, също като Кити, с ужас пред неизвестното бъдеще няколко пъти повтори в душата си: „Господи помилуй, Господи помилуй, Господи помилуй!“

XVI

Вронски никога не бе познал семейния живот. На младини майка му беше блестяща светска жена, която през съпружеския си живот, и особено отпосле, имаше много любовни връзки, известни на цялото висше общество. Баща си той почти не помнеше и бе възпитан в Пажеския корпус.

Завършил училището твърде млад, блестящ офицер, той изведнъж попадна в средата на богатите петербургски военни. Макар че от време на време посещаваше петербургското общество, всичките му любовни интереси бяха извън висшето общество.

В Москва, след разкошния и груб петербургски живот, той за пръв път изпитваше прелестта от