щастие. Княгинята се усмихваше, като мислеше колко ли необикновено и значително се вижда на горката й дъщеря това, което става сега в душата й.
XIII
Следобед и преди да почнат да идват гостите, Кити изпитваше чувство, подобно, на онова, което изпитва младежът преди боя. Сърцето й биеше силно и мислите й не можеха да се спрат на нищо.
Тя чувствуваше, че тая вечер, когато двамата ще се срещнат за пръв път, ще бъде решаваща за съдбата й. И непрестанно си ги представяше ту всеки поотделно, ту и двамата заедно. Когато мислеше за миналото, тя с удоволствие, с нежност се спираше върху спомените за отношенията си с Левин. Спомените от детинството и спомените от приятелството на Левин с покойния й брат придаваха особена поетична прелест на отношенията й с него. Любовта му към нея, в която тя бе сигурна, я ласкаеше и радваше. И бе й приятно да си спомня за Левин. А в спомена й за Вронски се примесваше нещо неловко, макар че той беше прекомерно светски и спокоен човек; сякаш имаше нещо фалшиво, но не в него — той беше твърде естествен и мил, — а в самата нея, докато с Левин тя се чувствуваше напълно естествена и открита. Но затова пък, щом си помислеше за бъдещето с Вронски, пред нея се откриваше блестящо-щастлива перспектива, а бъдещето й с Левин й се виждаше мъгляво.
Като се качи горе да се облече за пред гостите и се погледна в огледалото; тя с радост забеляза, че е в един от хубавите си дни и че напълно владее всичките си сили, а това й бе така необходимо за предстоящото: тя чувствуваше в себе си външно спокойствие и свободна грация в движенията.
В седем и половина часа, когато току-що бе слязла в гостната, лакеят доложи: „Константин Дмитрич Левин“. Княгинята беше още в стаята си, а князът не излизаше. „Така си и знаех“ — помисли Кити и всичката й кръв преля към сърцето. Като се погледна в огледалото, тя се ужаси от своята бледност.
Сега тя знаеше сигурно, че той е дошъл по-рано, за да я завари сама и да й направи предложение. И едва в тоя момент за пръв път цялата тая работа й се представи в съвсем друга, нова светлина. Едва сега тя разбра, че въпросът не се отнася само до нея — с кого ще бъде щастлива и кого обича, — но че в тоя миг тя трябва да обиди човека, когото обича. И при това да го обиди жестоко… Защо? Защото той, милият, я обича, влюбен е в нея. Но няма какво да се прави, така е необходимо, така трябва.
„Боже мой, нима аз сама трябва да му кажа това? — помисли си тя. — И какво да му кажа? Нима трябва да му кажа, че не го обичам? Това ще бъде лъжа. Но какво да му кажа? Да му кажа, че обичам другиго? Не, това е невъзможно. Ще избягам, ще избягам.“
Тя вече се бе приближила до вратата, когато чу стъпките му. „Не, не е честно! От какво трябва да се страхувам? Не съм направила нищо лошо. Каквото ще да става, да става! Ще му кажа истината. С него мога да говоря свободно. Ето го!“ — каза си тя, като видя цялата му силна и плаха фигура с блеснали, устремени в нея очи. Тя го погледна право в лицето, сякаш го молеше за милост, и му подаде ръка.
— Изглежда, че съм дошъл не навреме, много рано — каза той, като огледа празната приемна. Но когато разбра, че очакванията му са се сбъднали, че нищо не му пречи да се изкаже, лицето му стана мрачно.
— О, не — каза Кити и седна до масата.
— Но аз исках тъкмо това, да ви заваря сама — започна той, без да седне и без да я гледа, за да не изгуби смелост.
— Мама ще дойде ей сега. Вчера тя беше много уморена. Вчера…
Тя приказваше, без да знае какво говорят устните й, и не снемаше от него своя умоляващ и ласкав поглед. Той я погледна; тя се изчерви и млъкна.
— Бях ви казал, че не зная за дълго време ли съм дошъл… че това зависи от вас…
Тя навеждаше все по-ниско и по-ниско глава, защото не знаеше какво ще отговори на онова, което наближаваше.
— Че това зависи от вас — повтори той. — Исках да кажа… исках да кажа… Дошъл съм… за да… станете моя жена! — изрече той, без да знае какво говори; но като почувствува, че най-страшното е казано, спря се и я погледна.
Тя дишаше тежко, без да го гледа. Изпитваше възторг. Душата й беше препълнена с щастие. Никак не очакваше, че неговото признание в любов ще й направи толкова силно впечатление. Но това продължи само един миг. Тя си спомни за Вронски. Вдигна към Левин светлите си правдиви очи и като видя отчаяното му лице, бързо отговори:
— Това не може да стане… простете ми.
Колко близка, колко скъпа за живота му беше тя преди един миг! И колко чужда и далечна му стана сега!
— Не можеше и да бъде иначе — каза той, без да я погледне.
Той се поклони и искаше да си отиде.
XIV
Но тъкмо в това време влезе княгинята. На лицето й се изписа ужас, когато ги видя сами и с посърнали лица. Левин й се поклони и не каза нищо. Кити мълчеше, без да вдигне очи. „Слава Богу, отказала му е“ — помисли майката и лицето й светна с обикновената усмивка, с каквато всеки четвъртък посрещаше гостите. Тя седна и започна да разпитва Левин за живота му на село. Той седна пак, като чакаше да дойдат гостите, за да се измъкне незабелязано.
След пет минути влезе една приятелка на Кити, графиня Нордстън, която се бе омъжила миналата зима.
Тя беше суха, жълта, с черни блестящи очи, болнава, нервна жена. Тя обичаше Кити и любовта й към нея, каквато е винаги любовта на омъжените жени към момичета, се изразяваше в желанието да омъжи Кити според своя идеал за щастие и затова искаше да я дадат на Вронски. Левин, когото в началото на зимата тя срещаше често у тях, й беше винаги неприятен. Нейното постоянно и любимо занимание, когато го срещнеше, беше да се шегува с него.
— Обичам, когато той ме гледа от висотата на своето величие или прекъсва умния си разговор с мене, защото съм била глупава, или слиза до моето равнище! Много обичам това:
Тя беше права, защото Левин наистина не можеше да я понася и я презираше за онова, с което тя се гордееше и което смяташе за достойнство — за нервността й, за изтънченото й презрение и равнодушие и към всичко грубо и житейско.
Между Нордстън и Левин се беше установило онова често срещано в обществото отношение, когато двама души външно си остават в приятелски връзки, но се презират до такава степен, че не могат дори сериозно да се отнасят един към друг и не могат дори да се почувствуват оскърбени един от друг.
Графиня Нордстън веднага се нахвърли върху Левин.
— А! Константин Дмитрич! Пак сте дошли в нашия развратен Вавилон — каза му тя, като му подаваше мъничката си жълта ръка и му припомняше думите, които той бе казал веднъж в началото на зимата, че Москва била Вавилон. — Дали Вавилон се е поправил, или вие сте се развалили? — прибави тя, като погледна с насмешлива усмивка Кити.
— Много ме ласкаете, графиньо, че помните така думите ми — отвърна Левин, който бе успял да се опомни и веднага по навик зае своето шеговито-враждебно отношение към графиня Нордстън — Сигурно те ви действуват много силно.
— О, разбира се! Аз си записвам всичко. А ти, Кити, пак ли си се пързаляла с кънки?
И тя заприказва с Кити. Колкото и неловко да беше на Левин да си отиде сега, все пак това му беше по-малка неловко, отколкото да остане цялата вечер и да гледа Кити, която от време на време го поглеждаше и отбягваше неговия поглед. Той искаше да стане, но княгинята го беше забелязала, че мълчи, и се обърна към него:
— За дълго време ли сте дошли в Москва? Струва ми се, че сега вие се занимавате със земска дейност, така че не можете да стоите дълго.
— Не, княгиньо, аз не се занимавам вече със земска дейност — каза той. — Дошъл съм за няколко дни.
