Ана Каренина

сахтиян книга.

— Дайте я на мене, Ана Аркадиевна — каза Воркуев, като посочи книгата. — Тя заслужава много това…

— О, не, тя е толкова необработена!

— Аз му казах — обърна се Степан Аркадич към сестра си, като посочи Левин.

— Напразно си направил това. Моето съчинение е нещо като ония кошнички от резба, които някога ми е продавала Лиза Мерцалова от затворите. Тя управляваше затворите в това общество — обърна се тя към Левин. — Тия нещастници проявяваха чудеса от търпение.

И Левин видя още една нова черта у тая жена, която му се бе харесала така необикновено. Освен ум, грация и хубост в нея имаше и правдивост. Тя не искаше да крие от него цялата тежест на положението си. След като каза това, въздъхна и лицето й изведнъж доби строг израз, сякаш се вкамени. С този израз на лицето тя беше още по-хубава, отколкото по-рано; но тоя израз беше нов; той беше извън ония черти на сияещото от щастие и раздаващо щастие лице, доловени от художника в портрета. Левин погледна още веднъж портрета и нейната фигура, когато, уловила брат си под ръка, тя мина с него през високата врата, и почувствува към нея нежност и жалост, които учудиха и самия него.

Тя помоли Левин и Воркуев да минат в приемната, а самата тя остана да поприказва с брат си. „Дали за развода, за Вронски, какво прави той в клуба, или за мене?“ — мислеше Левин. И въпросът какво говори тя със Степан Аркадич го вълнуваше дотолкова, че той почти не слушаше какво му разправя Воркуев за написания от Ана Аркадиевна роман за деца.

По време на чая продължи същият приятен, съдържателен разговор. Не само нямаше нито миг, когато трябваше да търсят тема за разговор, но напротив — чувствуваше се, че не успяваш да кажеш това, което искаш, и на драго сърце се въздържаш и слушаш какво казват другите. И всичко, което казваха, не само тя, но и Воркуев, и Степан Аркадич — всичко, както се струваше на Левин, добиваше особено значение благодарение на нейното внимание и забележките й.

Слушайки интересния разговор, през цялото време Левин й се любуваше — и на красотата, и на ума, и на образованието й, и заедно с това на простотата и искреността й. Той слушаше, говореше и през цялото време мислеше за нея, за вътрешния и живот, мъчеше се да разбере чувствата й. И макар че по-рано я осъждаше така строго, сега, поради някакъв странен ход на мислите, я оправдаваше и същевременно я съжаляваше и се страхуваше, че Вронски не я разбира напълно. В единадесет часа, когато Степан Аркадич стана да си вървят (Воркуев си беше отишъл по-рано), на Левин му се стори, че току-що е дошъл. Левин стана също със съжаление.

— Сбогом — каза му тя, като задържа ръката му и го гледаше в очите с привличащ поглед. — Много се радвам, que la glace est rompue152.

Тя пусна ръката му и зажумя.

— Предайте на жена си, че я обичам както по-рано и че ако не може да ми прости моето положение, пожелавам й никога да не ми прощава. За да ми прости, трябва да преживее това, което преживях аз, а нека Бог я пази от това.

— Непременно, да, ще й предам… — каза Левин и се изчерви.

XI

„Каква чудна, мила и жалка жена!“ — мислеше той, когато излязоха със Степан Аркадич на студения въздух.

— Е, какво? Нали ти казах — рече Степан Аркадич, като видя, че Левин е напълно победен.

— Да — замислено отвърна Левин, — необикновена жена! Не само е умна, но е чудно сърдечна. Много ми е жал за нея!

— Сега, дай Боже, в скоро време всичко ще се уреди. Така че предварително не съди — каза Степан Аркадич, като отвори вратичката на каретата. — Сбогом, пътят ни не е в една посока.

Като не преставаше да мисли за Ана, за всички ония най-непринудени разговори, които водиха с нея, и като си спомняше при това всички подробности в израза на лицето й, все повече и повече влизаше в положението й и изпитваше жалост към нея, Левин стигна у дома си.

В къщи Кузма съобщи на Левин, че Катерина Александровна е здрава, че едва преди малко сестрите й си отишли и му предаде две писма. Левин ги прочете още тук, в антрето, за да не се отвлича след това. Едното писмо беше от управителя му Соколов. Соколов му пишеше, че пшеницата не може да се продаде, дават само пет и половина рубли, а пари няма вече отде да се вземат. Другото писмо беше от сестра му. Тя го укоряваше, задето нейната работа все още не е свършена.

„Е, ще я продадем по пет и половина рубли, щом не дават повече“ — с необикновена леснина веднага реши Левин първия въпрос, който по-рано му се виждаше толкова труден. „Чудно е, че тук цялото ми време е заето“ — помисли той при второто писмо. Чувствуваше се виновен пред сестра си, задето досега не бе направил това, за което тя го молеше. „Днес пак не отидох в съда, но тъкмо днес пък нямаше кога.“ И като реши, че ще направи това непременно утре, отиде при жена си. Отивайки при нея, Левин бързо прехвърли в паметта си всичко, преживяно през деня. Всички събития през деня бяха разговори — разговори, които бе слушал и в които бе участвувал. Всички разговори бяха на такива теми, с които, ако беше сам и се намираше на село, той никога не би се занимавал, а тук те бяха много интересни. И всички разговори бяха хубави; само на две места не беше съвсем добре. Първо, това, което беше казал за щуката, и, второ — че имаше нещо друго в нежната жалост, която той изпитваше към Ана.

Левин завари жена си тъжна и отегчена. Обедът на трите сестри щял да бъде много весел, но след това те го чакали, чакали, на всички станало тягостно, сестрите си отишли и тя останала сама.

— Е, ами ти какво прави? — запита тя, като го погледна в очите, които блестяха някак особено подозрително. Но за да не му попречи да разправи всичко, тя прикри любопитството си и с насърчителна усмивка слушаше как е прекарал вечерта.

— Много се радвах, че срещнах Вронски. С него ми беше много леко и естествено. Разбираш ли, сега ще се помъча да не се виждам никога с него, но на тая неловкост се тури край — каза той и се изчерви, като си спомни, че тъкмо защото се мъчеше да не се вижда никога с него, веднага отиде при Ана. — Ние разправяме, че народът пие; но не зная кой пие повече — народът ли или нашето съсловие; народът пие поне в празник, а ние…

Но Кити не се интересуваше от това разсъждение как пие народът. Тя видя, че той се изчерви и искаше да знае защо.

— Е, и после де беше?

— Стива ужасно ме моли да отидем у Ана Аркадиевна. И като каза това, Левин се изчерви още повече и съмненията му дали е направил добре или зле, дето бе отишъл при Ана, се разрешиха окончателно. Сега той знаеше, че не е трябвало да прави това.

Като чу името на Ана, очите на Кити особено се разшириха и блеснаха, но тя направи усилие над себе си, скри вълнението си и по този начин го заблуди.

— А! — само каза тя.

— Ти сигурно няма да ми се сърдиш, че съм ходил. Стива ме моли, а и Доли искала това — продължи Левин.

— О, не — каза тя, но в очите й той долови усилие над себе си, което не предвещаваше нищо добро.

— Тя е много мила, много, много жалка, добра жена — каза той, като й разказваше за Ана, за заниманията й и за това, което бе поръчала да й каже.

— Да, разбира се, тя е много жалка — каза Кити, когато той свърши. — От кого получи писмо?

Той й каза и като повярва на спокойния й тон, отиде да се съблича.

Когато се върна, завари Кити на същото кресло. Пристъпи до нея, но тя го погледна и заплака.

— Какво? Какво? — питаше той, макар че знаеше предварително какво.

— Ти си се влюбил в тая мръсна жена, тя те е омагьосала. Познах по очите ти. Да, да! Какво може да излезе от това? В клуба ти си пил, пил, играл си и след това си отишъл… при кого? Не, да си заминем… Утре заминавам.

Левин дълго не можа да успокои жена са. Най-после я успокои само след като призна, че чувството на