жена с черни виещи се коси, голи рамене и ръце и замислена полуусмивка на покритите с нежен мъх устни, която победно и нежно го гледаше и го смущаваше с очи. Тя не беше жива само защото беше по-красива, отколкото може да бъде една жива жена.
— Много се радвам — изведнъж чу той до себе си глас, очевидно отправен към него, гласа на същата тая жена от портрета, на която той се любуваше. Ана бе излязла да го посрещне иззад трелажа и в полуосветения кабинет Левин видя същата жена от портрета в тъмна, разноцветносиня рокля, не в същата поза, не със същия израз, но на същата висота на хубостта, на която тя бе доловена от художника на портрета. В действителност тя беше по-малко блестяща, но затова пък като жива имаше и нещо ново привлекателно, каквото нямаше на портрета.
X
Тя бе станала да го посрещне, без да скрива радостта си, че го вижда. И в спокойствието, с което му протегна малката си и енергична ръка и го запозна с Воркуев и посочи червенокосото хубаво момиче, което седеше и се занимаваше тук и което тя нарече своя възпитаница, имаше познатите и приятни на Левин маниери на жена от висшето общество, винаги спокойна и естествена.
— Много, много се радвам — повтори тя и в нейните уста тия прости думи, кой знае защо, добиха особено значение за Левин. — Аз ви познавам и обичам отдавна и поради приятелството ви със Стива, и заради вашата жена… познавах я много за малко, но тя остави в мене впечатление на прелестно цвете, именно на цвете. А тя ще бъде скоро вече майка!
Тя говореше свободно и бавно, като местеше от време на време погледа си от Левин върху брат си, и Левин чувствуваше, че впечатлението, което е направил, е добро и му стана веднага леко, просто и приятно с нея, сякаш се познаваха още от детинство.
— Ние с Иван Петрович се настанихме в кабинета на Алексей — каза тя в отговор на Степан Аркадич, който я запита може ли да се пуши — тъкмо за да можем да пушим — и като погледна Левин, вместо да го запита дали пуши, дръпна към себе си костенурковата табакера и си извади цигара.
— Как си със здравето днес? — запита я брат й.
— Добре. Нерви, както винаги.
— Нали е необикновено хубав? — каза Степан Аркадич, който забеляза, че Левин поглежда към портрета.
— Не съм виждал по-хубав портрет.
— И необикновено прилича, нали? — каза Воркуев. Левин погледна от портрета към оригинала. Особен блясък освети лицето на Ана, когато тя почувствува погледа му. Левин се изчерви и за да скрие смущението си, искаше да запита отдавна ли е виждала Даря Александровна; но в същото време Ана заприказва:
— Преди малко говорихме с Иван Петрович за последните картини на Вашченков. Видяхте ли ги?
— Да, видях ги — отвърна Левин.
— Но, извинете, прекъснах ви, вие искахте да кажете нещо…
Левин запита отдавна ли е виждала Доли.
— Вчера беше у дома, тя е много ядосана заради Гриша. Изглежда, че учителят по латински е бил несправедлив към него.
— Да, видях картините. Не ми се харесаха много — върна се Левин към започнатия от нея разговор.
Сега вече Левин не говореше с онова шаблонно отношение към работите, с каквото разговаряше тая сутрин. Всяка дума в разговора с нея добиваше особено значение. Беше приятно да говориш с нея, а още по-приятно — да я слушаш.
Ана говореше не само естествено, умно, но умно и небрежно, като не приписваше никаква цена на своите мисли, а придаваше голяма цена на мислите на събеседника си.
Заприказваха за новата насока в изкуството, за новото илюстриране на Библията от един френски художник. Воркуев обвиняваше художника в реализъм, доведен до грубост. Левин каза, че французите са въздигнали условността в изкуството като никой друг и затова смятат като особена заслуга връщането към реализма. Те смятат за поезия това, че вече не лъжат.
Никога досега нито едно умно нещо, казано от Левин, не бе му доставяло такова удоволствие, както това. Изведнъж лицето на Ана цяло светна, когато тя неочаквано оцени тая мисъл. Тя се засмя.
— Смея се — каза тя, — както човек се смее, когато види някой портрет с голяма прилика. Това, което казахте, характеризира напълно френското изкуство сега, и живописта, и дори литературата: Zola, Daudet. Но може би винаги става така, че най-напред построяват своите conceptions146 от измислени, условни фигури, а след това — щом всички combinations147 са направени, измислените фигури омръзват и започват да измислят по-естествени, правдиви фигури.
— Виж, това е съвсем вярно! — каза Воркуев.
— Значи, бяхте в клуба? — обърна се тя към брат си. „Да, да, това е жена!“ — мислеше Левин захласнат и упорито гледаше красивото й, живо лице, което сега изведнъж се промени напълно. Левин не чуваше за какво приказва тя, наведена към брат си, но бе поразен от промяната в израза й. Лицето й, толкова прекрасно преди това в своето спокойствие, изведнъж изрази странно любопитство, гняв и гордост. Но това продължи само един миг. Тя зажумя, сякаш си припомняше нещо.
— Е, да, но това не интересува никого — каза тя и се обърна към англичанката:
— Please, order the tea in the drawing-room.148
Момичето стана и излезе.
— Е, издържа ли тя изпита? — запита Степан Аркадич.
— Отлично. Много способно момиче и мил характер.
— Накрая ти ще я обикнеш повече, отколкото дъщеря си.
— Така може да говори само един мъж. В обичта няма повече и по-малко. Аз обичам дъщеря си с една обич, а нея — с друга.
— Аз казвам на Ана Аркадиевна — рече Воркуев, — че ако в общото дело за възпитанието на руските деца тя вложеше поне една стотна от енергията, която употребява за тая англичанка, Ана Аркадиевна би извършила голямо, полезно дело.
— Както искате, но аз не можах да направя това. Граф Алексей Кирилич ме поощряваше много (като произнесе думите
И тя отново погледна Левин. И усмивката, и погледът й — всичко му казваше, че тя се обръща с думите си само към него, защото цени мнението му и същевременно предварително знае, че се разбират помежду си.
— Напълно разбирам това — отвърна Левин. — В училището и въобще в подобни учреждения човек не може да вложи сърцето си и аз мисля, че тъкмо затова тия филантропични учреждения дават винаги толкова малко резултати.
Тя помълча, а след това се усмихна.
— Да, да — потвърди тя. — Никога не съм могла да направя това. Je n’ai pas le coeur assez large149, за да мога да обикна цял приют от мръснички момичета. Cela ne m’a jamais reussi.150 Колко много жени са си създали от това position sociale151. А още повече сега — каза тя с тъжен, доверчив израз, като се обръщаше уж към брат си, но очевидно само към Левин. — Сега, когато имам нужда от каквото и да е занимание, не мога да направя това. — И като се намръщи изведнъж (Левин разбра, че тя се намръщи, задето говори за себе си), тя промени разговора. — За вас аз зная — каза тя на Левин, — че сте лош гражданин, и съм ви защищавала, доколкото мога.
— Но как сте ме защищавали?
— В зависимост от нападенията. Впрочем искате ли чай? — Тя стана и взе в ръка една подвързана в
