— Левин, елате насам! — извика наблизо един добродушен глас. Беше Туровцин. Той седеше с един млад военен, а до тях имаше два обърнати стола. Левин с радост пристъпи до тях. Той винаги бе обичал добродушния гуляйджия Туровцин — с него го свързваше споменът за обяснението му с Кити, — а днес, след всички напрегнато-умни разговори, добродушният вид на Туровцин му беше особено приятен.
— Тия места са за вас и Облонски. Той ще дойде ей сега.
Военният, който седеше много изправено, с весели, винаги засмени очи, беше петербургчанинът Гагин. Туровцин ги запозна.
— Облонски вечно закъснява.
— А, ето го.
— Сега ли си дошъл? — каза Облонски, като пристъпи бързо към тях. — Здравей. Пи ли ракия? Я ела.
Левин стана и отиде с него към голямата маса, отрупана с ракии и най-разнообразни мезета. Изглежда, че от двадесетте мезета човек можеше да си избере нещо по вкуса, но Степан Аркадич поиска някакво особено мезе и един от застаналите прави лакей в ливреи веднага му донесе исканото. Те изпиха по една чаша и се върнаха на трапезата.
Веднага след рибята чорба на Гагин поднесоха шампанско и той нареди да наливат в четирите чаши. Левин не се отказа от предложеното вино и поиска втора бутилка. Той беше огладнял и затова ядеше и пиеше с голямо удоволствие и с още по-голямо удоволствие вземаше участие във веселите и най- обикновени разговори на събеседниците. Като сниши гласа си, Гагин разправи един нов петербургски анекдот и тоя анекдот, макар и неприличен и глупав, беше толкова смешен, че Левин се разсмя така силно, та привлече вниманието на съседите.
— Също като оня анекдот: „Това не мога да го търпя!“ Знаеш ли го? — запита Степан Аркадич. — Ах, това е прелест! Дай още една бутилка — каза той на лакея и започна да разправя.
— Пьотр Илич Виновски ви моли — прекъсна един старичък лакей Степан Аркадич, като поднесе две тънки чаши с кипящо шампанско и се обърна към Степан Аркадич и Левин. Степан Аркадич взе чашата и като се спогледа на другия край на масата с едни плешив, с червеникави мустаци господин, усмихнат му кимна с глава.
— Кой е той? — запита Левин.
— Ти си го срещал веднъж у дома, помниш ли? Чудо човек.
Левин направи същото като Степан Аркадич и взе чашата.
Анекдотът на Степан Аркадич беше също много забавен. Левин разправи един свой анекдот, който също се хареса. След това заприказваха за коне, за днешните надбягвания и за това колко майсторски Атлазения на Вронски взел първа награда. Левин не забеляза как мина обедът.
— А, ето ги! — вече в края на обеда каза Степен Аркадич, като се наведе през облегалото на стола и протегна ръце на идващите към него Вронски и един висок гвардейски полковник. По лицето на Вронски играеше също общото клубно весело добродушие. Той весело се облакъти на рамото на Степен Аркадич, пошепна му нещо и със същата весела усмивка протегна ръка на Левин.
— Много се радвам, че ви срещам — каза той. — Аз ви търсих тогава на изборите, но ми казаха, че сте си заминали — каза му той.
— Да, заминах си същия ден. Току-що говорихме за вашия кон. Поздравявам ви — каза Левин. — Било е много бързо яздене.
— Но и вие имате коне.
— Не, баща ми имаше; но аз ги помня и зная.
— Ти къде обядва? — запита Степен Аркадич.
— Ние бяхме на втората маса, зад колоните.
— Той получи поздравления — каза високият полковник. — Втора императорска награда. Ех, да имах такова щастие в картите, както той в конете!
— Но защо да губя златното си време. Отивам в инферналната — каза полковникът и се отдръпна от масата.
— Това е Яшвин — каза Вронски на Туровцин и седна на опразненото до тях място. След като изпи предложената му чаша, той поръча бутилка. Дали под влияние на клубното настроение или на изпитото вино Левин се разприказва с Вронски за най-породистия добитък и много се радваше, че не чувствува никаква враждебност към тоя човек. Той дори му каза между другото, че чул от жена си, че тя го срещнала у княгиня Мария Борисовна.
— Ах, княгиня Мария Борисовна е прелест! — каза Степен Аркадич и разправи за нея един анекдот, който разсмя всички. Особено Вронски се засмя така добродушно, че Левин се почувствува напълно примирен с него.
— Хайде, свършихте ли? — каза Степен Аркадич усмихнат и стана. — Да вървим!
VIII
Когато стана от масата, чувствувайки, че при ходенето ръцете му се махат особено правилно и леко, Левин тръгна с Гагин през високите стаи към билярдната. Като минаваше през големия салон, той се сблъска с тъста си.
— Е, как е? Харесва ли ти нашият храм на безделието? — каза князът, като го улови под ръка. — Ела да се разходим.
— И без това исках да се пораздвижа, да погледам. Интересно е.
— Да, за тебе е интересно. Но моят интерес е вече друг, не като твоя. Ето ти гледаш тия старчета — каза той и посочи един прегърбен член на клуба с увиснала устна, който мина насреща им, като влачеше едва краката си в меките ботуши — и мислиш, че те така са се родили като очукани яйца.
— Как тъй очукани яйца?
— Ти дори не знаеш това название. То е наш клубен термин. Знаеш ли, когато търкалят яйцата и ги търкалят много, те съвсем се очукват. Така става и с нас: ходиш-ходиш в клуба и заприличаш на очукано яйце. Ти се смееш, но ние току гледаме кога ще станем сами очукани яйца. Познаваш ли княз Чеченски? — запита князът и по лицето му Левин видя, че се кани да разправи нещо смешно.
— Не, не го познавам.
— Как може тъй! Княз Чеченски е известен. Но все едно. Та той винаги играе на билярда. Преди три години още не беше очукано яйце и се перчеше, наричаше другите очукани яйца. Но веднъж идва в клуба, а нашият вратар… нали го знаеш Василий? Оня дебелия. Той е голям шегаджия. Княз Чеченски го пита: „Е, Василий, кои и кои са дошли? Има ли очукани яйца?“ А той отговаря: „Вие сте третото.“ Да, братко, така е!
Като разговаряха и се здрависваха с познатите, които срещаха, Левин и князът обиколиха всички стаи: голямата, дето имаше вече маси и играеха на карти обикновените партньори; диванната, дето играеха шахмат и дето седеше Сергей Иванович, разговаряйки с някого; билярдната, дето при канапето се беше образувала весела компания с шампанско, в която участвуваше Гагин; надникнаха и в инферналната, дето около една маса, до която бе седнал вече Яшвин, се трупаха много комарджии. Стараейки се да не вдигат шум, те влязоха и в тъмната читалня, дето под лампи с абажури седеше млад човек със сърдито лице — той преглеждаше едно след друго списанията — и един плешив генерал, задълбочен в четене. Влязоха и в оная стая, която князът нарече „умната“. В тая стая трима господа разпалено говореха за последната политическа новина.
— Княже, заповядайте, готово е — каза един от неговите партньори, който го намери и тук, и князът излезе. Левин поседя, послуша, но като си спомни за всички тазсутрешни разговори, изведнъж му стана ужасно скучно. Той бързо стана и отиде да търси Облонски и Туровцин, с които винаги беше весело.
Туровцин седеше с чаша питие на високия диван в билярдната, а Степан Аркадич и Вронски разговаряха при вратата в далечния ъгъл на стаята.
— Не че скучае, но тая неопределеност, неяснота на положението й — чу Левин и искаше бързо да се махне, но Степан Аркадич го извика.
— Левин! — каза Степан Аркадич и Левин забеляза, че на очите му имаше не сълзи, а влага, както се случваше с него винаги, когато си пийнеше или се разчувствуваше. Днес беше и едното, и другото. —
