Левин, не си отивай — каза той и здраво стисна лакътя на ръката му, очевидно не искаше да го пусне по никой начин.
— Това е моят искрен, едва ли не най-добър приятел — каза той на Вронски. — За мене ти си още по- близък и скъп. И аз искам и зная, че вие трябва да бъдете приятели и близки, защото и двамата сте добри хора.
— Е, остава само да се разцелуваме — добродушно шеговито каза Вронски, като подаде ръка.
Той бързо улови протегнатата му ръка и силно я стисна.
— Много, много се радвам — каза Левин, стискайки ръката му.
— Момче, бутилка шампанско — каза Степан Аркадич.
— И аз се радвам — каза Вронски.
Но въпреки желанието на Степан Аркадич и взаимното им желание те нямаха какво да си говорят, и двамата чувствуваха това.
— Знаеш ли, че той не се познава с Ана? — каза Степан Аркадич на Вронски. — И аз искам непременно да го заведа при нея. Да отидем, Левин!
— Наистина ли? — каза Вронски. — Тя ще се радва много. Аз бих си отишъл още сега — прибави той, — но се безпокоя за Яшвин и искам да остана тук, докато той свърши.
— Какво има, не му ли върви?
— Губи всичко и само аз мога да го удържа.
— Да изиграем ли една пирамидка? Левин, ще играеш ли? Отлично — каза Степан Аркадич. — Постави пирамидката — обърна се той към маркьора.
— Отдавна е готова — отвърна маркьорът, който бе наредил вече топките в триъгълник и за развлечение търкаляше червената топка.
— Е, да почваме.
След играта Вронски и Левин седнаха до масата на Гагин и по предложение на Степан Аркадич Левин започна да се обзалага за асовете. Вронски ту седеше до масата, заобиколена от постоянно идващи при него познати, ту отиваше в инферналната да види какво прави Яшвин. Левин изпитваше приятен отдих след тазсутрешната умствена умора. Радваше го, че враждебността му към Вронски се бе прекратила и чувството на спокойствие, приличие и удоволствие не го напущаше.
Когато играта свърши, Степан Аркадич улови Левин под ръка.
— Е, да идем ли още сега у Ана? А? Тя си е в къщи. Отдавна съм й обещал да те заведа при нея. Къде смяташ да ходиш довечера?
— Почти никъде. Бях обещал на Свияжски да отида в Дружеството за селско стопанство. Добре, да отидем — каза Левин.
— Отлично, да вървим! Виж дали е пристигнала моята карета — обърна се Степан Аркадич към лакея.
Левин се приближи до масата, плати проиграните за асовете четиринадесет рубли, плати на старичкия лакей, който стоеше до вратата, някакви, известни само нему разноски за клуба и като размахваше някак особено ръце, мина през всички зали за към изхода.
IX
— Каретата на Облонски! — със сърдит бас извика вратарят. Каретата се приближи и двамата се качиха. На първо време, още докато каретата излизаше от вратата на клуба, Левин продължаваше да се намира под впечатлението на клубното спокойствие, удоволствие и несъмнена приличност на всичко околно; но щом тя излезе на улицата и той почувствува люлеенето й по неравния път, чу сърдития вик на файтонджията, който идваше отсреща, и видя при слабото осветление червената табела на кръчмата и дюкянчето, това впечатление изчезна и той започна да обмисля постъпките си и да се пита дали прави добре, дето отива при Ана. Какво ще каже Кити? Но Степан Аркадич не му даде да се замисли и сякаш досетил се за съмненията му, ги разпръсна.
— Колко се радвам — каза той, — че ще се запознаеш с нея! Знаеш ли, че Доли отдавна искаше това. И Лвов ходи у тях и продължава да ходи. Макар че ми е сестра — продължи Степан Аркадич, — смело мога да кажа, че тя е забележителна жена. Ти ще видиш. Положението й е много тежко, особено сега.
— Защо пък особено сега?
— Сега водим преговори с мъжа й за развод. И той е съгласен; но има затруднения относно сина и тая работа, която трябваше да се свърши отдавна, се протака вече три месеца. Щом получи развод, тя ще се омъжи за Вронски. Колко е глупав тоя стар обичай на въртене, „Исайя ликуй“, в който никой не вярва и който пречи за щастието на хората! — прибави Степан Аркадич. — И тогава вече тяхното положение ще бъде определено, като моето, като твоето.
— Но какви са затрудненията? — запита Левин.
— Ах, това е дълга и скучна история! Всичко това е така неопределено у нас. Но работата е там, че в очакване на тоя развод тя живее вече три месеца тук, в Москва, дето всички познават и него, и нея; не излиза нийде, не се вижда с никоя жена освен с Доли, защото, разбираш ли, не иска да ходят у дома й по милост; оная глупачка княжна Варвара, и тя я остави, понеже смята това за неприлично. Така че друга жена в това положение не би могла да намери сили в себе си. Но ще видиш как тя е наредила живота си, колко е спокойна, достойна. Наляво, в уличката, срещу черквата! — извика Степай Аркадич, като се наведе през прозореца на каретата. — Уф, колко е горещо! — каза той, като разкопча още повече и без това разкопчания си кожух въпреки дванайсетградусовия студ.
— Но тя има дъщеря; сигурно е заета с нея? — каза Левин.
— Изглежда, че ти си представяш всяка жена само като самка, une couveuse144 — каза Степан Аркадич. — Щом е заета, то е непременно с децата. Не, струва ми се, тя я възпитава отлично, но това е между другото. Преди всичко тя е заета с това, че пише. Виждам, че се усмихваш иронично, но напразно. Тя пише детска книга и никому не казва за това, но на мене я чете и аз давах ръкописа на Воркуев… знаеш, оня издател… и самият той е писател, струва ми се. Той разбира и казва, че това е забележителна книга. Но ти мислиш, че това е жена-автор? Ни най-малко. Ще видиш, че тя е преди всичко жена със сърце. Сега при нея живее едно момиче англичанка с цялото си семейство, за което тя се грижи.
— Това да не би да е нещо филантропично?
— Ти веднага искаш да видиш лошото във всичко. Не филантропично, а сърдечно. У тях, сиреч у Вронски, имаше един треньор англичанин, майстор в работата си, но пияница. Той съвсем се пропи, delirium tremens145, и захвърли семейството си. Тя ги видяла, помогнала им, обикнала ги и сега цялото семейство е на нейните ръце; помага им, и то не тъй, отвисоко, с пари, а сама подготвя момчетата по руски за гимназията, а момичето е прибрала при себе си. Но ти ще я видиш.
Каретата влезе в двора и Степан Аркадич позвъни продължително на входа, пред който бе спряла една шейна.
И без да пита слугата, който им отвори вратата, в къщи ли е господарката, Степан Аркадич влезе в антрето. Левин вървеше подире му и все повече и повече се съмняваше дали постъпва добре, или не.
Когато се погледна в огледалото, Левин видя, че се е изчервил, но той бе уверен, че не е пиян, и по постланата стълба тръгна нагоре след Степан Аркадич.
В горния етаж Степан Аркадич запита поклонилия му се като на близък човек лакей кой е у Ана Аркадиевна и получи отговор, че е дошъл господин Воркуев.
— Де са те?
— В кабинета.
Когато минаха малката трапезария с тъмни дървени стени, по мекия килим Степан Аркадич и Левин влязоха в полутъмния кабинет, осветен от една лампа с голям тъмен абажур. Друга лампа-рефрактор гореше на стената и осветяваше един голям, в естествена големина женски портрет, на който Левин неволно обърна внимание. Това беше портретът на Ана, рисуван от Михайлов в Италия. Докато Степан Аркадич надникваше зад трелажа и мъжкият глас замлъкна, Левин гледаше портрета, който, блестящо осветен, изпъкваше в рамката, и не можеше да се откъсне от него. Той дори забрави де се намира и без да слуша това, което говореха, не снемаше очи от чудния портрет. Това не беше картина, а жива прелестна
