лежеше до него, без да мръдне, в очакване на най-голямото събитие в живота на жената. В седем часа го събуди докосването на ръката й до рамото му и тихият й шепот. Тя сякаш се бореше между съжалението да го събуди и желанието да говори с него.
— Костя, не се плаши. Няма нищо. Но, струва ми се… Трябва да извикаме Лизавета Петровна.
Свещта пак бе запалена. Тя седеше на кревата и държеше в ръце плетивото, с което се занимаваше през последните дни.
— Моля ти се, не се плаши, няма нищо. Аз не се страхувам ни най-малко — каза тя, като видя изплашеното му лице, и притисна ръката му до гърдите си, а след това и до устните си.
Той бързо скочи, без да съзнава и без да снема очи от нея, облече халата и се спря, загледан все в нея. Трябваше да върви, но не можеше да се откъсне от погледа й. Той обичаше толкова много лицето й, познаваше добре израза и погледа й, но не беше я виждал никога такава. Като си спомни, че вчера бе я огорчил, той се виждаше толкова отвратителен и ужасен в сравнение с нея, каквато тя беше сега! Заруменялото й лице, обкръжено от изскочилите изпод нощната шапчица меки коси, сияеше от радост и решителност.
Колкото и малко неестественост и условност да имаше в характера на Кити, все пак Левин бе поразен от това, което се разкри сега пред него, когато изведнъж всички покривки паднаха и в очите й светеше самата същина на душата й. И в тая простота и разголеност тя, същата, която той обичаше, се виждаше още по- добре. Тя го гледаше усмихната; но изведнъж веждата й трепна, тя вдигна глава и като се приближи бързо, улови го за ръка и цяла се притисна към него, като го облъхна с горещия си дъх. Тя страдаше и сякаш му се оплакваше от страданията си. И в първия миг по навик му се стори, че е виновен. Но в погледа й имаше нежност, която казваше, че тя не само не го осъжда, но и го обича за тия страдания. „Щом не съм аз, тогава кой е виновен за това?“ — неволно помисли той, като търсеше виновника за тия страдания, за да го накаже; но виновник нямаше. Тя страдаше, оплакваше се и тържествуваше от тия страдания, и им се радваше, и ги обичаше. Той виждаше, че в душата й става нещо прекрасно, но какво — не можеше да разбере. Това беше свръх разбирането му.
— Аз изпратих да извикат мама. А ти иди по-скоро да извикаш Лизавета Петровна… Костя!… Нищо, мина ми.
Тя се отдръпна от него и позвъни.
— А сега върви. Паша идва. Нищо ми няма.
И Левин с учудване видя, че тя взе плетивото, което бе донесла през нощта, и отново започна да плете.
Докато излизаше от едната врата, Левин чу, че през другата влезе прислужницата. Той спря до вратата и чу, че Кити й дава подробни нареждания и заедно с нея започна да мести кревата.
Той се облече и докато впрягаха конете, понеже нямаше още файтони, отново изтича в спалнята, и то не на пръсти, а с криле, както му се струваше. Двете прислужници угрижено преместваха нещо в спалнята. Кити крачеше и плетеше, като премяташе бързо бримките и даваше нареждания.
— Ей сега отивам да извикам лекаря. За Лизавета Петровна отидоха, но и аз ще се отбия. Няма ли нужда от друго? Да извикам и Доли, нали?
Тя го погледна и очевидно не слушаше това, което той казваше.
— Да, да. Върви, върви — бързо рече тя, като се намръщи и му махна с ръка.
Той влизаше вече в приемната, когато изведнъж от спалнята се чу жален стон, който веднага утихна. Той се спря и дълго не можеше да разбере.
„Да, това е тя“ — каза си той и като се улови за главата, хукна надолу.
— Господи, помилуй, прости, помогни! — повтаряше някак неочаквано дошлите на устата му думи. И той, невярващият човек, повтаряше тия думи не само с уста. Сега, в тоя миг, той знаеше, че да се обръща към Бога, ни най-малко не му пречат не само съмненията му, но и неговата невъзможност да вярва поради разума си. Сега всичко това бе отлетяло като прах от душата му. Към кого трябва да се обръща, ако не към оня, в чиито ръце чувствуваше себе си, душата и любовта си!
Конят не беше още готов, но понеже чувствуваше в себе си особено напрежение на физически сили и внимание за онова, което трябваше да прави, за да не изгуби нито миг, без да дочака колата, той тръгна пешком и заповяда на Кузма да го настигне.
На ъгъла срещна един бързащ нощен файтонджия. В малката шейна, в кадифена дреха, забрадена с шал, седеше Лизавета Петровна… „Слава Богу, слава Богу!“ — рече той, като позна с възторг малкото й русо лице, което сега имаше особено сериозен и дори строг израз. Без да заповяда на файтонджията да спре, той изтича назад до нея.
— От два часа ли е? Не повече? — запита тя. — Вие ще заварите Пьотр Дмитрич, само че не го карайте да бърза. Вземете и опиум от аптеката.
— Значи, вие мислите, че ще бъде благополучно? Господи, помилуй и помогни! — рече Левин, като видя, че конят му излиза вече от портата. Той скочи в шейната до Кузма и заповяда да карат у лекаря.
XIV
Лекарят не беше станал още и лакеят каза, че „легна късно и заповяда да не го будят, защото ще стане скоро“. Лакеят чистеше стъклата на лампите и изглеждаше много зает. Това внимание на лакея към стъклата и равнодушието му към онова, което ставаше в Левин, отначало го учудиха, но като размисли, той веднага разбра, че никой не знае и не е длъжен да знае неговите чувства и че толкова повече трябва да действува спокойно, обмислено и решително, за да пробие тая стена от равнодушие и да постигне целта си. „Трябва да не бързам и да не изпущам нищо“ — каза си Левин, като чувствуваше все по-голям и по-голям подем на физически сили и внимание към онова, което му предстоеше да направи.
Когато научи, че лекарят още не е станал, покрай разните планове, които му дойдоха на ума, Левин се спря на следното: Кузма да отиде с бележка при някой друг лекар, а той самият да отиде в аптеката за опиум и когато се върне, ако лекарят още не е станал, да подкупи лакея или ако той не се съгласи, насила да събуди лекаря на всяка цена.
В аптеката мършавият помощник-аптекар със същото равнодушие, с каквото лакеят чистеше стъклата, приготвяше прахове на един чакащ кочияш и отказа да му даде опиум. Левин започна да го убеждава, като се мъчеше да не бърза и да не се горещи, спомена имената на лекаря и акушерката и обясни защо му е необходим опиумът. Помощник-аптекарят запита на немски управителя да му даде ли и след като получи иззад преградката съгласие, извади едно шишенце и фунийка, бавно наля от голямото шише в малкото, залепи етикет, запечата го въпреки молбата на Левин да не прави това и искаше да го завие. Това вече Левин не можа да понесе; той нетърпеливо грабна шишенцето от ръцете му и хукна през голямата стъклена врата. Лекарят не бе станал още, а лакеят, който сега постилаше килима, отказа да го събуди. Левин извади спокойно десетрублева банкнота и като изговаряше бавно думите, но и не губеше време, подаде му банкнотата и му обясни, че Пьотр Дмитрич (колко велик и значителен му се виждаше сега тоя така незначителен по-рано Пьотр Дмитрич!) е обещал да идва във всяко време, че сигурно няма да се разсърди и затова нека го събуди веднага.
Лакеят се съгласи, отиде в горния етаж и покани Левин в приемната.
Левин чуваше как зад вратата лекарят кашля, крачи из стаята, мие се и говори нещо. Минаха две-три минути; на Левин му се стори, че е минало повече от час. Той не можеше да чака повече.
— Пьотр Дмитрич, Пьотр Дмитрич! — с умоляващ глас започна той през отворената врата. — За Бога, простете ми. Приемете ме така, както сте. Минаха повече от два часа.
— Ей сега, ей сега! — отвърна един глас и Левин се учуди, че лекарят каза това, като се усмихваше.
— Само за минутка…
— Ей сега.
Минаха още две минути, докато лекарят обуе ботушите си, и още две минути, докато се облече и среше.
— Пьотр Дмитрич! — с жален глас започна отново Левин, но в това време лекарят излезе облечен и сресан. „Тия хора нямат съвест — помисли Левин. — Решат се, когато ние гинем!“
— Добро утро! — каза му лекарят, като му подаде ръка, и сякаш го дразнеше със спокойствието си. — Не
