Ана Каренина

по-често и по-често, все по-настоятелно и по-настоятелно изникваше тоя изискващ разрешение въпрос.

За него тоя въпрос се състоеше в следното: „Щом не признавам отговорите, които християнството дава на въпросите на моя живот, тогава какви отговори признавам?“ И в целия арсенал на убежденията си той никак не можеше да намери не само някакви отговори, но и нищо, което да прилича на отговор.

Той беше в положението на човек, който търси нещо за ядене в дюкяни, дето продават играчки или оръжие.

Сега във всяка книга, във всеки разговор, във всеки човек той неволно, несъзнателно търсеше отношението към тия въпроси и разрешението им.

При това го учудваше и объркваше най-много фактът, че повечето хора от неговия кръг и възраст, след като бяха заменили като него по-раншните си вярвания със същите такива като неговите нови убеждения, не виждаха нищо лошо в това и бяха напълно доволни и спокойни. Така че освен от главния въпрос Левин се измъчваше и от други въпроси: искрени ли са тия хора, не се ли преструват, или да не би някак иначе, по-ясно от него да разбират отговорите, които науката дава на занимаващите го въпроси? И той грижливо изучаваше както мнението на тия хора, така и книгите, които даваха тия отговори.

Първото, до което стигна, откак бяха започнали да го занимават тия въпроси, беше, че той се е лъгал, като е смятал от спомените на своята юношеска, университетска среда, че религията е отживяла времето си и вече не съществува. Всички добри по живот, близки негови хора вярваха. И старият княз, й Лвов, когото той бе така обикнал, и Сергей Иванич, и всички жени вярваха, и жена му вярваше така, както той вярваше в ранното си детство, и деветдесет и девет процента от руския народ, целият тоя народ, чийто живот му вдъхваше най-голямо уважение, вярваха.

Второто беше, че след като бе прочел много книги, той се убеди, че хората, които споделяха еднакви възгледи с него, не подразбираха нищо друго под тях и че без да обясняват нещо, те само отричаха ония въпроси, без чийто отговор той чувствуваше, че не може да живее, а се мъчеха да разрешат съвсем други въпроси, които не могат да го интересуват, като например за развитието на организмите, за механическото обяснение на душата и т.н.

Освен това, когато жена му раждаше, с него се случи едно необикновено за него събитие. Той, безверникът, започна да се моли и в тоя момент, докато се молеше, вярваше. Но тоя момент мина и той не можа да даде на това тогавашно настроение никакво място в живота си.

Той не можеше да признае, че тогава е познал истината, а сега се лъже, защото, щом започнеше да мисли спокойно за това, всичко ставаше на пух и прах; но не можеше и да признае, че тогава се е лъгал, защото държеше за тогавашното си душевно настроение, а ако го признаеше за слабост, би осквернил тия минути. Той беше в мъчително разногласие със себе си и напрягаше всичките си душевни сили, за да излезе от него.

IX

Тия мисли го смущаваха и мъчеха ту по-слабо, ту по-силно, но никога не го напущаха. Той четеше и мислеше и колкото повече четеше и мислеше, толкова повече чувствуваше, че се отдалечава от преследваната цел.

Напоследък в Москва и на село, след като се убеди, че няма да намери отговор у материалистите, той препрочиташе и отново прочете изцяло и Платон, и Спиноза, и Кант, и Шелинг, и Хегел, и Шопенхауер — ония философи, които обясняваха живота не по материалистически.

Мислите му се виждаха плодотворни, когато той или четеше, или сам измисляше опровержения срещу другите учения, особено срещу материалистическото; но когато четеше или сам измисляше разрешение на въпросите, винаги се повтаряше едно и също. Приемайки даденото определение на неясните думи, като дух, воля, свобода, субстанция, той нарочно се улавяше в тая клопка от думи, която му поставяха философите или самият той, и започваше сякаш да разбира нещо. Но достатъчно беше да забрави изкуствения ход на мисълта и да се върне от живота към онова, което го задоволяваше, докато мислеше и следеше нишката на мисълта си — изведнъж цялата тая изкуствена постройка се събаряше като картонена къща и ставаше ясно, че тая постройка е направена от същите разместени думи, без връзка с нещо по- важно в живота от разума.

По едно време, като четеше Шопенхауер, на мястото на неговата воля той постави любовта и тая нова философия го утешаваше ден-два, докато я изостави; но когато отпосле я погледна през призмата на живота, тя също така се катурна и се оказа муселинена дреха, която не топли.

Брат му Сергей Иванович го посъветва да прочете богословските съчинения на Хомяков. Левин прочете втория том от съчиненията на Хомяков и въпреки полемичния, елегантен и остроумен тон, който отначало го отблъсна, бе поразен от учението му за черквата. Отначало го порази мисълта, че постигането на божествените истини не е дадено на човека, а на сбор от хора, свързани чрез любовта — черквата. Зарадва го мисълта, че е много по-лесно човек да повярва в съществуващата, жива сега черква, която съчетава всички вярвания на хората, има начело Бога и затова е свята и непогрешима, и от нея да приема вярванията в Бога, в творението, в падението и в изкуплението, отколкото да започва с Бога, далечния, тайнствен Бог, с творението и т.н. Но като прочете след това историята на черквата от един католически писател и историята на черквата от един православен писател и видя, че двете черкви, непогрешими поради същината си, се отричат една друга, той се разочарова и от Хомяковото учение за черквата и това здание се разпадна също така, както и философските постройки.

Цялата тая пролет той не беше на себе си и преживя ужасни минути.

„Без да зная какво съм аз и защо съм тук, не може да се живее. А аз не мога да зная това, следователно не бива да живея“ — казваше си Левин.

„В безкрайното време, в безкрайността на материята, в безкрайното пространство се отделя едно мехурче-организъм, това мехурче се задържи и се пукне — и това мехурче съм аз.“

Това беше една мъчителна неистина, но бе единственият, последен резултат от вековните трудове на човешката мисъл в тая насока.

Това беше онова последно вярване, върху което се основаваха всички дирения на човешката мисъл почти във всички отрасли. Това беше господствуващото убеждение и от всички други обяснения, без сам да знае кога и как, Левин бе усвоил неволно именно него, защото все пак то беше по-ясно.

Но това не само че не беше истина, то беше жестока ирония на някаква зла сила — зла, противна и такава, на която не можеш да не се подчиниш.

Човек трябва да се отърве от тая сила. И спасението е в ръцете на всекиго. Трябва да се тури край на тая зависимост от злото. За това има едно средство — смъртта.

И Левин — щастлив глава на семейство и здрав човек — на няколко пъти беше така близо до самоубийството, че бе скрил шнура на рубашката си, за да не се обеси, и се страхуваше да ходи с пушка, за да не се застреля.

Но той не се застреля и не се обеси, а продължаваше да живее.

X

Когато мислеше какво е той и защо живее, Левин не намираше отговор и изпадаше в отчаяние; но когато престанеше да се пита за това, тогава сякаш знаеше и какво е, и защо живее, защото действуваше и живееше уверено и определено; дори в последно време живееше много по-уверено и по-определено, отколкото по-рано.

След като се прибра в началото на юни на село, той се върна и към обикновените си занимания. Селското стопанство, отношенията със селяните и съседите, домакинството, работите на сестра му и брат му, които бяха на негови ръце, отношенията с жена му и близките, грижите за детето, роенето на пчелите, от което се бе увлякъл тая пролет, поглъщаха цялото му време.

Тия работи го занимаваха не за да ги оправдава пред себе си с някакви общи възгледи, както правеше по-рано; напротив, сега, от една страна, разочарован от неуспеха на по-раншните си общополезни