— Но не може така, госпожо — каза Агафия Михайловна, която почти винаги присъствуваше в детската. — Трябва да го повият, както си е редно. Агу, агу! — гукаше му тя, без да обръща внимание на майка му.
Бавачката понесе детето към майката. Агафия Михайловна тръгна подире им с размекнато от нежност лице.
— Разбира, разбира. Вярвайте Бога, госпожа Катерина Александровна, позна ме! — крещеше по-високо от детето Агафия Михайловна.
Но Кити не я чуваше. Нейното нетърпение растеше наравно с нетърпението на детето.
Поради нетърпението дълго не можаха да го нагласят. Детето не ловеше това, което трябва, и се сърдеше.
Най-сетне, след отчаяно запъхтяно пищене и задавяне, то започна да суче и майката и детето едновременно се почувствуваха успокоени и се укротиха.
— Ами и то, горкото, е цяло в пот — шепнешком каза Кити, като опипваше детето. — Защо мислите, че познава вече? — попита тя, като поглеждаше крадешком очите на детето, които гледаха дяволито, както й се струваше, изпод нахлупената шапчица, бузичките му, които равномерно пъхтяха, и ръчичката му с червена длан, с която то правеше кръгообразни движения.
— Не може да бъде! Ако познаваше вече, щеше да познае мене — каза Кити на твърдението на Агафия Михайловна и се усмихна.
Тя се усмихваше, защото, макар и да казваше, че то не може да познава още, тя чувствуваше със сърцето си, че детето не само познава Агафия Михайловна, но че знае всичко и разбира и знае и разбира още много такива неща, които никой не знае и които самата тя, майка му, бе научила и бе започнала да разбира само благодарение на него. За Агафия Михайловна, за бавачката, за дядо му и дори за баща му Митя беше едно живо същество, което изисква само материални грижи; но за майката той отдавна беше нравствено същество, с което имаше вече цяла история от духовни отношения.
— Щом се събуди, дай Боже, ще видите. Ще му направя ей така и то ще светне, гълъбчето. Ще светне като ясен ден — каза Агафия Михайловна.
— Добре, добре, тогава ще видим — пошепна Кити. — Идете си сега, то заспива.
VII
Агафия Михайловна излезе на пръсти; бавачката спусна пердето, изгони мухите изпод муселинената завеска на креватчето и стършела, който се блъскаше о стъклото на прозореца, и седна, като махаше с едно повяхващо брезово клонче над майката и детето.
— Каква жега! Дано Бог даде малко дъждец — рече тя.
— Да, да, ш-ш-ш… — отвърна само Кити, като се поклащаше леко и притискаше нежно пълната ръчичка на Митя, сякаш пристегната в китката от някакъв конец, която той продължаваше да маха слабо и ту затваряше, ту отваряше очичките си. Тая ръчичка смущаваше Кити: искаше й се да я целуне, но се страхуваше да не го събуди. Най-после ръчичката престана да се движи и очите се затвориха. Само от време на време, продължавайки да суче, детето повдигаше дългите си извити ресници и поглеждаше майка си с очи, които в полусянката изглеждаха черни и влажни. Бавачката престана да маха и задряма. От горния етаж се чу екотът от гласа на стария княз и смехът на Катавасов.
„Сигурно са се разприказвали в мое отсъствие — мислеше Кити, — а все пак е досадно, че Костя го няма. Сигурно пак е отишъл на пчелина. Макар и да ми е мъчно, че ходи често там, все пак се радвам. Това го развлича. Сега той е по-весел и по-добър, отколкото през пролетта.“
„Беше така мрачен и така се измъчваше, че ме хващаше страх за него. И какъв е смешен!“ — пошепна тя, като се усмихна.
Тя знаеше какво измъчва мъжа й. Това беше неговото безверие. Ако я запитаха дали смята, че в бъдещия живот той ще бъде погубен, ако не започне да вярва, тя щеше да се съгласи, че ще бъде погубен — и въпреки това неговото безверие не я правеше нещастна; но макар и да признаваше, че за безверника не може да има спасение, тя обичаше повече от всичко душата на мъжа си, мислеше с усмивка за безверието му и си казваше, че е смешен.
„Защо цяла година той все чете някакви си философии? — мислеше тя. — Ако всичко това е написано в тия книги, той може да ги разбере. Но ако там има лъжа, защо ще ги чете? Той сам казва, че би желал да вярва. Но тогава защо не вярва? Сигурно защото много мисли. А много мисли поради уединението си. Все е сам и сам. С нас не може да говори всичко. Мисля, че тия гости ще му бъдат приятни, особено Катавасов. Той обича да разсъждава с него“ — помисли тя и изведнъж се пренесе мислено към това, къде е по-удобно да настанят за спане Катавасов — отделно или заедно със Сергей Иванович. И изведнъж й мина една мисъл, която я накара да трепне от вълнение и дори да разтревожи Митя, който я погледна строго за това. „Перачката май не е донесла още прането, а за гости няма чисти чаршафи. Ако не наредя нещо, Агафия Михайловна ще сложи употребявани чаршафи на Сергей Иванич.“ И само при мисълта за това кръвта нахлу в лицето на Кити.
„Да, ще наредя нещо“ — реши тя и като се върна към по-раншните си мисли, спомни си, че имаше нещо важно от душевната област, за което трябва да помисли докрай, и започна да си спомня какво бе то. „Да, Костя е безверник“ — пак с усмивка си спомни тя.
„Добре де, безверник! По-добре е да бъде винаги такъв, отколкото като мадам Щал или каквато исках да бъда аз тогава в чужбина. Не, той няма да почне да се преструва.“
И пред нея живо изпъкна една неотдавнашна черта от неговата доброта. Преди две седмици се бе получило едно разкайващо писъмце от Степан Аркадич до Доли. Той я молеше да спаси честта му, да продаде имота си, за да изплати дълговете му. Доли беше отчаяна, мразеше мъжа си, презираше го, съжаляваше го, решаваше да се разведе, да се откаже от него, но накрая се съгласи да продаде една част от имота си. След това Кити с неволна усмивка на умиление си спомни смущението на мъжа си, неговото нееднократно непохватно намесване в тая интересуваща го работа и как накрая той измисли едно- единствено средство, без да оскърби Доли, да й помогне, като предложи на Кити да й даде своята част от имота, за което по-рано тя не се досещаше.
„Какъв безверник е той? С неговото сърце, с тоя страх да не обиди когото и да било, дори едно дете! Всичко за другите, нищо за себе си. Сергей Иванович си мисли, че дългът на Костя е да бъде негов слуга. Също и сестра му. Сега Доли и децата й са под негова опека. На всички тия селяни, които всеки ден идват при него, той сякаш е длъжен да им служи.“
— Да, бъди само такъв като баща си, само такъв — рече тя и предаде Митя на бавачката, като докосна с устни бузичката му.
VIII
Откак край смъртното легло на любимия си брат Левин за пръв път погледна на въпросите за живота и смъртта през ония нови, както ги наричаше той, убеждения, които през периода от двадесетата до тридесет и четвъртата му година незабелязано за него замениха детските му и юношески вярвания, той се ужаси не толкова от смъртта, колкото от живота, когато никак не знаеш отде, защо и какво нещо е тоя живот. Организъм, разрушение на организма, неизчерпаемост на материята, закон за съхранение на силите, развитие — ето думите, които бяха заменили по-раншната му вяра. Тия думи и свързаните с тях понятия бяха много добри за умствени цели; но те не даваха нищо за живота и Левин изведнъж се почувствува в положението на човек, който бе заменил топлата си шуба с муселинена дреха и който, щом се озове на студа, несъмнено, не чрез разсъждения, а с цялото си същество би се убедил, че все пак е гол и неминуемо трябва да загине мъчително.
От тоя миг, макар че не си даваше отчет за това и продължаваше да живее както по-рано, Левин не преставаше да чувствува този страх поради незнанието си.
Освен това той смътно долавяше, че онова, което наричаше свои убеждения, е не само незнание, но е такъв строеж на мисълта, при който не може да знае, каквото му трябва.
На първо време женитбата, новите радости и задължения, които бе познал, заглушиха напълно тия мисли; но напоследък, след раждането на детето, когато живееше без работа в Москва, пред Левин все
