подаваха и кланяха доброволци, но Сергей Иванович не им обръщаше внимание; той бе имал толкова пъти работа с доброволци, че познаваше вече общия им тип и това не го интересуваше. А Катавасов, който поради научните си занимания не бе имал случай да наблюдава доброволци, се интересуваше много от тях и разпитваше Сергей Иванович.
Сергей Иванович го посъветва да отиде във втора класа и да поприказва сам с тях. На следната гара Катавасов изпълни тоя съвет.
Щом спря влакът, той мина във втора класа и се запозна с доброволците. Те седяха в ъгъла на вагона, разговаряха високо и очевидно знаеха, че вниманието на пътниците и на влезлия Катавасов е обърнато към тях. Най-силно говореше високият младеж с хлътнали гърди. Изглежда, че беше пиян и разправяше някаква история, която се случила в тяхното заведение. Срещу него седеше един възрастен офицер с австрийски военен гвардейски мундир. Той усмихнато слушаше разказвача и го прекъсваше. Третият, с артилерийски мундир, седеше на куфара до тях. Четвъртият спеше.
Когато заприказва с младежа, Катавасов научи, че е богат московски търговец, който до двадесет и втората си година прахосал голямо богатство. Той не му се хареса, понеже беше изнежен, разглезен и с крехко здраве; очевидно той беше уверен, и особено сега, когато си бе пийнал, че върши геройски подвиг и се хвалеше по най-неприличен начин.
Другият, запасен офицер, направи също неприятно впечатление на Катавасов. Както изглежда, той беше човек, който бе опитал всичко. Бил и по железниците, и управител, и сам ръководел фабрика и говореше за всичко, като употребяваше без всякаква нужда и не на място редица купешки думи.
Третият, артилерист, напротив, се хареса много на Катавасов. Той беше скромен, тих човек, който очевидно се прекланяше пред знанията на запасния гвардеец и пред геройското самопожертвование на търговеца и не приказваше нищо за себе си. Когато Катавасов го запита какво го е подтикнало да замине за Сърбия, той скромно отвърна:
— Ами че всички отиват. Трябва да помогнем и на сърбите. Жал ми е за тях.
— Да, особено от вашите артилеристи там има малко — каза Катавасов.
— Но аз съм служил малко в артилерията; може да ме назначат и в пехотата или в кавалерията.
— Как може в пехотата, когато имат нужда преди всичко от артилеристи? — каза Катавасов, който поради възрастта на артилериста смяташе, че той трябва да има вече доста голям чин.
— Не съм служил много в артилерията, аз съм уволнен юнкер — каза той и започна да обяснява защо не бил издържал изпита.
Всичко това направи неприятно впечатление на Катавасов и когато на една от гарите доброволците излязоха да си пийнат нещо, той искаше да заприказва с някого и да сподели лошото си впечатление. Едно пътуващо старче във военно палто през цялото време се ослушваше в разговора на Катавасов с доброволците. Когато останаха насаме, Катавасов се обърна към него.
— Да, какво разнообразие в положението на всички тия хора, които заминават там! — неопределено каза Катавасов, желаейки да изкаже мнението си и същевременно да научи мнението на старчето.
Старчето беше военен, участвувал в две войни. То знаеше какво е военен човек и по вида и разговора на тия господа, но самонадеяността, с която надигаха манерката по пътя, ги смяташе за лоши военни. Освен това то живееше в един уезден град и му се искаше да разправи как от неговия град бе заминал един войник на безсрочна служба, пияница и крадец, когото никой вече не вземал на работа. Но понеже знаеше от опит, че при сегашното настроение на обществото е опасно да се изказва мнение, противно на общото, и особено да се осъждат доброволците, то също гледайте изпод око Катавасов.
— Ами че там трябват хора. Казват, че сръбските офицери не ги бива.
— О, да, а тия ще бъдат храбри — каза Катавасов, като се смееше с очи.
И те заприказваха за последните военни новини, и двамата скриха един от друг недоумението си какво сражение се очаквало утре, когато според последните съобщения турците били разбити по всички пунктове. И така те се разделиха, без да кажат и двамата мнението си.
Когато се върна във вагона си, Катавасов неволно си изкриви душата и разправи на Сергей Иванович наблюденията си, че доброволците са отлични момчета.
На една голяма градска гара доброволците бяха посрещнати пак с песни и викове, пак се явиха мъже и жени с кутии за събиране помощи, а губернските дами им поднесоха букети и отидоха след тях в бюфета; но всичко това беше вече много по-слабо и по-малко, отколкото в Москва.
IV
През време на престоя в губернския град Сергей Иванович не отиде в бюфета, а закрачи насам-натам по перона.
Той мина веднъж край купето на Вронски и видя, че пердето на прозореца е спуснато. Но като мина втори път, видя на прозореца старата графиня. Тя го извика.
— Отивам да го изпратя до Курск — каза тя.
— Да, чух — каза Сергей Иванович, като се спря до нейния прозорец и надникна вътре. — Каква прекрасна постъпка от негова страна! — прибави той, след като забеляза, че Вронски го няма в купето.
— Но какво можеше да направи той след постигналото го нещастие?
— Какво ужасно произшествие! — каза Сергей Иванович.
— Ах, какво преживях аз! Но влезте… Ах, какво преживях! — повтори тя, когато Сергей Иванович влезе и седна до нея на канапето. — Не можете да си представите! Шест седмици той не говори с никого и ядеше само тогава, когато го молех. И не трябваше да го оставяме нито една минута сам. Бяхме прибрали всичко, с което можеше да се самоубие; живеехме в долния етаж, но не допущахме нищо. Нали знаете, че веднъж вече се бе стрелял заради нея — каза старицата и веждите й се намръщиха при тоя спомен. — Да, тя свърши, както трябваше и да свърши такава жена. Избра си дори една подла, низка смърт.
— Ние не можем да съдим, графиньо — с въздишка каза Сергей Иванович, — но аз разбирам колко тежко е било това за вас.
— Ах, не говорете! Аз живеех в имението си и той ми беше дошъл на гости. Донасят едно писъмце. Той написа отговор и го изпрати. Не знаехме, че тя била на гарата. Вечерта, току-що се бях прибрала в стаята си, моята Мари ми казва, че на гарата една дама се хвърлила под влака. Сякаш нещо ме удари! Разбрах, че е тя. Първото нещо, което казах, беше да не му съобщават това. Но те му казали вече. Кочияшът му бил там и видял всичко. Когато изтичах в стаята му, той не беше вече на себе си — страшно беше да го гледаш. Не продума нито дума и препусна натам. Не знам какво е било там, но го докараха като мъртъв. Не можах да го позная. Prostration complete179 — каза лекарят. След това го обзе почти лудост.
Ах, струва ли си да се говори! — каза графинята и махна с ръка. — Ужасно време! Не, каквото щете кажете, лоша жена. Ама какви са тия отчаяни страсти!
Всичко това е било, за да докаже нещо особено. И го доказа. Погуби и себе си, и двама прекрасни хора — мъжа си и моя нещастен син.
— А какво направи мъжът й? — запита Сергей Иванович.
— Той прибра дъщеря й. На първо време Альоша беше съгласен на всичко. Но сега му е много мъчно, че е дал дъщеря си на един чужд човек. Но не може да вземе назад думата си. Каренин идва на погребението. Но ние гледахме да не се срещнат с Альоша. За него, за мъжа й, е все пак по-леко. Тя му развърза ръцете. Но горкият ми син беше й се отдал всецяло. Захвърлил бе всичко — и кариерата си, и мене, а на всичко отгоре и тя не го пожали, а нарочно го уби съвсем. Не, както щете кажете, самата й смърт е смърт на една долна жена без религия. Нека Бог ми прости, но аз не мога да не мразя паметта й, като гледам как се погубва синът ми.
— Но сега как е той?
— Бог ни помогна с тая сръбска война. Аз съм стар човек, не разбирам нищо от тия работи, но сякаш Бог му я изпрати. Разбира се, като майка, мене ме е страх; и главно, разправят, ce n’est pas tres bien vu a Petersbourg180. Но какво да се прави! Само това можеше да повдигне духа му. Яшвин — неговият приятел — проигра всичко и тръгна за Сърбия. Той идва при него и го склони. Сега тая работа го поглъща. Моля ви се, поприказвайте с него, дано се развлече. Много е тъжен. А за нещастие и зъбите го заболяха. Ще ви се зарадва много. Моля ви се, поприказвайте с него, той се
