разхожда от другата страна.
Сергей Иванович каза, че му е много драго, и отиде от другата страна на влака.
V
В дългото си палто и нахлупена шапка, с ръце в джобовете, Вронски крачеше като звяр в клетка в полегатата вечерна сянка от струпаните на перона денкове и на всеки двадесет крачки бързо се обръщаше. Когато Сергей Иванович се приближи, стори му се, че Вронски го вижда, но се преструва, че не го е видял. Това беше все едно за Сергей Иванович. Той стоеше над всякакви лични сметки с Вронски.
В тоя миг в очите на Сергей Иванович Вронски беше важен деец на едно велико дело, той смяташе за свой дълг да го насърчи и похвали. Пристъпи към него.
Вронски се спря, взря се, позна го и като направи няколко крачки срещу Сергей Иванович, здраво стисна ръката му.
— Може и да не искате да се срещнете с мене — каза Сергей Иванович, — но не мога ли да ви бъда полезен?
— С никого не може да ми бъде така малко неприятно да се срещна, както с вас — каза Вронски. — Извинете, че говоря така. За мене в живота няма нищо приятно.
— Разбирам и затова исках да ви предложа услугите си — каза Сергей Иванович, като се взираше в очевидно страдащото лице на Вронски. — Не ви ли трябва писмо до Ристич, до Милан?
— О, не! — каза Вронски, който сякаш едва го разбра. — Ако ви е все едно, да се движим. Във вагоните е такава задуха. Писмо ли? Не, благодаря ви; за да умре човек, няма нужда от препоръки. Турците май… — каза той, като се усмихна само с уста. Очите му все така имаха сърдито-измъчен израз.
— Да, но може би за вас ще бъде по-лесно да влезете във връзка с някой подготвен човек, което все пак е необходимо. Но както искате. Много ми беше драго да чуя за вашето решение. И без това доброволците ги нападат толкова много, та един такъв човек като вас ще ги издигне в общественото мнение.
— Като човек — каза Вронски — аз съм добър с това, че за мене животът не струва нищо. А че имам достатъчно физическа енергия, за да се втурна в неприятелските редове и да убия или да бъда убит — това го зная. Радвам се, че има за какво да пожертвувам живота си, който не че не ми е нужен, но ми е дотегнал. Все някому ще послужи. — И той направи нетърпеливо движение с бузата си поради нестихващата силна болка на зъба, която му пречеше да говори дори с онзи израз, с който той искаше.
— Предсказвам ви, че ще се възродите — каза Сергей Иванович, който се почувствува покъртен. — Освобождението на братята от игото е една цел, достойна за смърт и за живот. Дано Бог ви даде външен успех и вътрешен мир — прибави той и му протегна ръка.
Вронски силно стисна протегнатата ръка на Сергей Иванович.
— Да, като оръдие аз мога да послужа за нещо. Но като човек аз съм развалина — бавно рече той.
Нетърпимата болка в зъба, която бе напълнила устата му със слюнка, му пречеше да говори. Той млъкна, като се взираше в колелата на тендера, който бавно и гладко се хлъзгаше по релсите.
И изведнъж нещо съвсем друго, не болка, а някаква душевна мъка го накара да забрави за миг болката в зъба. Когато видя тендера и релсите и под влияние на разговора с тоя познат, с когото не бе се срещал след нещастието си, той изведнъж си спомни за
И той се мъчеше да си я спомни такава, каквато бе тогава, когато я срещна за пръв път, пак на една гара, тайнствена, прелестна, любеща, търсеща и раздаваща щастие, а не жестоко-отмъстителна, каквато си я представяше в последния момент. Мъчеше се да си спомни най-хубавите мигове с нея; но тия мигове бяха завинаги отровени. Помнеше само нейното сбъднало се тържествено заплашване за едно никому ненужно, но неизгладимо разкаяние. Престана да усеща болката в зъба и ридания изкривиха лицето му.
След като мина мълчаливо два пъти край денковете и се овладя, той се обърна спокойно към Сергей Иванович:
— Не сте ли чели друга телеграма след вчерашната? Да, разбити са трети път, но утре се очаквало решително сражение.
И след като поприказваха за провъзгласяването на Милан за крал и за огромните последици, които може да има то, те се разотидоха по вагоните си след втория звънец.
VI
Понеже не знаеше кога ще може да замине от Москва, Сергей Иванович не бе телеграфирал на брат си да излязат да го посрещнат. Левин не беше в къщи, когато в едно кабриолетче, наето от гарата, Катавасов и Сергей Иванович, изпрашени като арапи, в дванадесет часа през деня стигнаха пред входа на къщата в Покровское. Кити, която седеше на балкона с баща си и сестра си, позна девера си и изтича надолу да го посрещне.
— Как не ви е съвестно да не ни съобщите! — каза тя, като подаде ръка на Сергей Иванович и му подложи челото си.
— Пристигнахме отлично, без да ви безпокоим — отвърна Сергей Иванович. — Аз съм толкова прашен, че се страхувам да се докосна. Бях толкова зает, че не знаех кога ще се отскубна. А вие постарому — усмихнат каза той, — наслаждавате се от тихо щастие в тихия си залив, вън от всякакви течения. Ето и нашият приятел Фьодор Василич се накани най-после.
— Но аз не съм негър — ще се измия и ще заприличам на човек — каза Катавасов с обикновената си шеговитост, като подаваше ръка и се усмихваше с особено блестящите си на черното лице зъби.
— Костя ще се радва много. Той отиде в селото. Време е да се върне вече.
— Всички се занимават със стопанството. Също като в някой тих залив — каза Катавасов. — А ние в града не виждаме нищо друго освен сръбската война. Е, как се отнася към нея моят приятел? Сигурно някак не като другите хора?
— Не, и той се отнася както всички — отвърна Кити, като погледна малко сконфузено Сергей Иванович. — Сега ще изпратя да го извикат. Татко ни е на гости. Той пристигна наскоро от чужбина.
И след като се разпореди да извикат Левин, да отведат изпрашените гости да се умият — единия в кабинета, а другия в предишната Долина стая — и да приготвят закуска за гостите, тя изтича на балкона, използувайки правото да прави бързи движения, от каквито бе лишена през време на бременността си.
— Дошли са Сергей Иванович и Катавасов, професорът — каза тя.
— Ох, в жегата е много тежко! — каза князът.
— Не, татко, той е много мил, и Костя го обича много — усмихната каза Кити, сякаш го молеше за нещо, защото забеляза ироничен израз върху лицето на баща си.
— Но аз не казвам нищо.
— Ти, миличка, иди при тях — обърна се Кити към сестра си — и ги занимавай. Видели Стива на гарата, бил здрав. А пък аз ще изтичам при Митя. Как се случи, та не съм го кърмила, откак пихме чай. Трябва да се е събудил и сигурно плаче. — И усещайки прилив на мляко, тя с бързи крачки отиде в детската стая.
Наистина тя не че се досети (детето не беше още отбито), а по прилива на мляко сигурно разбра, че то е гладно.
Тя знаеше, че то плаче още преди да бе стигнала до детската стая. То наистина плачеше. Тя чу гласа му и ускори крачките си. Но колкото по-бързо вървеше, толкова по-силно то плачеше. Гласът му беше ясен, здрав, само че гладен и нетърпелив.
— Отдавна ли плаче, бавачке, отдавна ли? — бързо каза Кити, седна на стола и се приготви да кърми. — Но дайте ми го по-скоро де. Ах, бавачке, колко сте несръчна, после ще му вържете шапчицата!
Детето се късаше от жаден писък.
