предприятия, а от друга — извънредно зает с мислите си и с многото работи, които го затрупваха от всички страни, той бе изоставил напълно всякакви съображения за обща полза и тия работи го занимаваха само защото му се струваше, че трябва да направи това, което правеше — защото не можеше иначе.
По-рано (това започна почти от детските му години и все се засилваше до пълното му възмъжаване), когато се мъчеше да направи нещо, което да бъде добро за всички, за човечеството, за Русия, за губернията, за цялото село, той забелязваше, че мислите за това му бяха приятни, но самата дейност винаги някак не вървеше, нямаше пълна увереност, че работата е необходимо нужна, и самата дейност, която отначало изглеждаше толкова голяма, постепенно се намаляваше и стигаше до нищо; но сега, когато след женитбата си започна все повече и повече да се ограничава с личния си живот, макар че не изпитваше вече никаква радост при мисълта за дейността си, той чувствуваше увереност, че работата му е необходима, виждаше, че тя му спори много повече от по-рано и че става все по-голяма и по-голяма.
Сега, сякаш против волята си, той все по-дълбоко и по-дълбоко се врязваше като плуг в земята, така че не можеше вече да се измъкне, без да отхвърли бразда.
На семейството му беше несъмнено нужно да живее така, както бяха свикнали да живеят бащите и дедите им, сиреч при същите условия на образование, при които да възпитават и децата си. Това беше също така необходимо, както човек яде, когато е гладен; но и за да се приготви яденето, бе необходимо да работи стопанската машина в Покровское така, че да има доходи. Също така несъмнено, както трябва да се плащат дълговете, необходимо бе да се поддържа наследствената земя в такова положение, че след като я получи в наследство, синът да каже благодаря на баща си, както Левин благодареше на дядо си за всичко, което бе построил и насадил. А за това бе необходимо не да дава земята под наем, а да я стопанисва сам, да отглежда добитък, да тори нивята, да сади гори.
Не можеше да не върши работите на Сергей Иванович, на сестра си, на всички селяни, които идваха за съвети и бяха свикнали с това, както човек не може да захвърли детето, което държи вече на ръце. Трябваше да се погрижи за удобствата на поканената балдъза с децата и на жена си с детето и не можеше да не прекара с тях поне малка част от деня.
И всичко това заедно с лова на дивеч и новото роене на пчелите запълваше целия тоя живот на Левин, който нямаше никакъв смисъл за него, когато се замисляше.
Но освен че знаеше твърдо
Той знаеше, че трябва да наема колкото може по-евтино работници; но не трябва да ги заробва по- евтино, отколкото струва трудът им, като им дава пари в аванс, макар че това е много по-изгодно. На селяните може да се продава слама в сушави години, макар че му е жал за тях; но ханът и кръчмата, макар че дават доходи, трябва да се затворят. Сеченето на гората трябва да се преследва колкото може по- строго, но за заловения в посевите добитък не бива да се налагат глоби; и макар че това огорчава пъдарите и премахва страха, заловеният добитък трябва да се освобождава.
На Пьотр, който плаща на лихваря по десет на сто лихва на месец, трябва да му се даде назаем, за да се отърве от лихвите; но не бива да се опрости и отсрочи данъкът на селяните, които не обичат да плащат. Не бива да се прости на управителя, задето малката ливада не е окосена и тревата изгубена; но не бива и да се коледна площ от осемдесет десетини, която е засадена с млада гора. Не бива да се прости на работника, който в работно време си е отишъл, защото баща му умрял, колкото и да ти е жал за него, и трябва да му се плати по-евтино за изгубените скъпи месеци; но не може и да не се плащат заплати на старите, негодни за нищо слуги.
Левин знаеше също, че като се върне у дома си, трябва преди всичко да отиде при жена си, която е болна; а селяните, които го чакат вече три часа, могат да почакат още; знаеше, че въпреки удоволствието, което изпитва при поставянето на роя, трябва да се лиши от това удоволствие и като предостави на стареца да постави сам роя, да отиде да побъбри със селяните, които бяха го намерили на пчелина.
Той не знаеше дали постъпва добре или зле и не само не би седнал сега да доказва това, но отбягваше дори да разговаря и мисли по тоя въпрос.
Разсъжденията го довеждаха до съмнения и му пречеха да види какво трябва и какво не трябва да прави. Когато пък не мислеше, а живееше, той непрестанно чувствуваше в душата си присъствието на един непогрешим съдия, който решаваше коя от двете възможни постъпки е по-добра и коя — по-лоша; и щом не постъпеше както трябва, веднага чувствуваше това.
Така живееше той, без да знае и без да вижда възможност да знае какво е той и защо живее в света, и се измъчваше от това незнание до такава степен, че го беше страх да не би да се самоубие и заедно с това твърдо си пробиваше своя особен, определен път в живота.
XI
Денят, когато Сергей Иванович пристигна в Покровское, беше един от най-мъчителните дни за Левин.
Беше най-усилното работно време, когато у целия народ се проявява такова необикновено напрежение на самопожертвованието в труда, каквото не се проявява при никакви други условия в живота и което би имало висока цена, ако хората, които проявяват тия качества, ги ценяха сами, ако това не се повтаряше всяка година и ако последиците от това напрежение не бяха така естествени.
Да се окосят, ожънат и превозят ръжта и овесът, да се доокосят ливадите, да се разорат угарите, да се отсеят семената и да се посее зимнината — всичко това изглежда просто и обикновено; но за да може да се направи всичко това, трябва всички селски хора, от мало до голямо, да работят непрестанно през тия три- четири седмици три пъти повече, отколкото обикновено, като се хранят с квас, лук и черен хляб, да превозват снопи и да вършеят по цели нощи и да спят не повече от два-три часа в денонощието. И това нещо става всяка година из цяла Русия.
Понеже прекарваше по-голямата част от живота си на село и в тесни връзки с народа, през работното време Левин винаги чувствуваше, че това общо народно напрежение обзема и него.
Сутринта той ходи на първия посев на ръжта, при овеса, който трупаха на купни, върна се в къщи, когато ставаха от сън жена му и балдъза му, пи заедно с тях кафе и отиде пешком до селото, дето трябваше да пуснат отскоро монтираната вършачка за приготвяне на семена.
През целия ден, разговаряйки с управителя и селяните, а в къщи с жена си, с Доли, с децата й и с тъста си, Левин мислеше за едно и също, което през това време го занимаваше покрай стопанските му грижи, и във всичко търсеше връзка със своя въпрос: „Какво съм аз и де съм, и защо съм тук?“
Застанал на хладина в новопокрития харман с неотрупани още с ароматни листа лескови клони, наслагани върху прясно обелените трепетликови греди на сламения покрив, Левин наблюдаваше през отворената врата, в която нахлуваше и се кълбеше сухият и горчив прах от вършитбата, ту осветената от горещото слънце трева на непокрития харман и прясната слама, току-що изнесена от сайванта, ту пъстроглавите белогръди лястовички, които прелитаха с цвъртене под покрива и трепнали с криле, се спираха в пролуките на вратите, ту селяните, които се бяха разшавали в тъмния и прашен харман, и странни мисли му идваха в главата.
„Защо се прави всичко това? — мислеше той. — Защо стоя тук и ги карам да работят? Защо всички се трудят и се мъчат да покажат усърдието си пред мене? Защо се трепе тая бабичка Матрьона, моя познайница? (Аз я лекувах, когато през време на пожара върху нея падна една греда) — мислеше той, като гледаше мършавата бабичка, която гребеше с греблото зърното и напрегнато стъпваше с черните си загорели боси крака по неравната корава площ на хармана. — Тогава тя оздравя; но ако не днес — утре, след десет години ще я закопаят и няма да остане нищо нито от нея, нито от тая гиздосия в червен сукман, която с такова сръчно, нежно движение отделя класовете от плявата. И нея ще закопаят, много наскоро и тоя пъстър кон — мислеше той, като гледаше коня, който тежко влачеше корема си, често дишаше с разширени ноздри и пристъпяше по движещото се под него наклонено колело. — И него ще закопаят, ще закопаят и Фьодор подавача с неговата пълна с плява къдрава брада и със скъсана на бялото рамо рубашка. Сега той развързва снопите и нещо командува и вика на жените и с бързо движение оправя ремъка върху колелото на машината. И главно, не само тях, но и мене ще закопаят и няма да остане нищо. Защо?“
Той мислеше това и същевременно гледаше часовника, за да пресметне колко ще овършеят за един час. Трябваше да знае това, та съдейки по изкараното, да им определи работа за през деня.
