Ана Каренина

братът Николай не беше по-лош от ония хора, които го презираха. Той не бе виновен, че се бе родил с неукротим характер и с ограничен поради някакви причини ум. Но той винаги искаше да бъде добър. „Ще му изприкажа всичко, ще го накарам и той да изприкаже всичко и ще му покажа, че го обичам и затова го разбирам“ — реши в себе си Левин, когато в единадесет часа стигна до хотела, на посочения адрес.

— Дванадесета и тринадесета горе — отговори вратарят на Левиновия въпрос.

— В стаята си ли е?

— Трябва да е в стаята си.

Вратата на дванадесети номер беше полуотворена и оттам, в ивицата светлина, излизаше гъст дим от лош и слаб тютюн и се чуваше непознат на Левин глас; но Левин веднага разбра, че брат му е тук, чу неговото кашляне.

Когато той се спря до вратата, непознатият глас казваше:

— Всичко зависи от това, доколко разумно и съзнателно ще се поведе работата.

Константин Левин надникна през вратата и видя, че говори един младеж с грамадна рунтава коса, в дълга дреха, а една млада сипаничава жена, с вълнена рокля без ръкави и яка, седи на дивана. Брат му не се виждаше. Сърцето на Константин се сви от болка при мисълта сред какви чужди хора живее брат му. Никой не бе го чул и докато сваляше галошите си, Константин се вслушваше в думите на господина с дългата дреха. Той говореше за някакво предприятие.

— Е, дяволите да ги вземат тия привилегировани класи! — каза посред кашлица гласът на брат му. — Маша! Приготви ни да вечеряме и дай вино, ако е останало, ако ли не — прати да донесат.

Жената стана, излезе зад паравана и видя Константин.

— Николай Дмитрич, дошъл е един господин — каза тя.

— Кого търсите? — сърдито попита гласът на Николай Левин.

— Аз съм — отвърна Константин Левин и излезе на светлото.

— Кой аз? — още по-сърдито повтори гласът на Николай. Чуваше се как той стана бързо, като се препъна о̀ нещо, и Левин видя отпреде си толкова познатата и все пак поразителна със своята грубост и болезненост грамадна, мършава, прегърбена фигура на брат си, с големите му изплашени очи.

Той беше още по-слаб, отколкото преди три години, когато Константин Левин го бе видял за последен път. Облечен бе с къс сюртук. И ръцете, и широките кости изглеждаха още по-грамадни. Косата му бе станала по-рядка, същите прави мустаци висяха на устните му, същите очи странно и наивно гледаха влезлия.

— А, Костя! — изведнъж рече той, като; позна брат си, и очите му светнаха радостно. Но; в същия миг погледна младежа и направи толкова познатото на Константин конвулсивно движение с главата и шията, сякаш го стягаше връзката; и на измършавялото му лице се изписа съвсем друг израз: див, страдалчески и жесток.

— Аз писах и на вас, и на Сергей Иванич, че не ви познавам и не желая да ви познавам. Какво искаш, какво искате от мене?

Той съвсем не беше такъв, какъвто си го представяше Константин. Когато мислеше за него, Константин Левин бе забравил и най-тежкото и лошото в неговия характер, онова, което затрудняваше толкова много всяко общуване с него; и сега, когато видя лицето му и особено конвулсивното движение на главата, той си спомни всичко това.

— Не че ми трябваш за нещо — плахо отговори той. — Дошъл съм просто да те видя.

Тая плахост на брат му, както изглежда, смекчи Николай. Той сви устни.

— А, така ли? — каза той. — Е, влез, седни. Ще вечеряш ли? Маша, донеси три порции. Не, почакай.

Знаеш ли кой е тоя? — обърна се той към брат си, като посочи господина в дългото палто. — Това е господин Крицки, мой приятел още от Киев, много забележителен човек. Него, разбира се, го преследва полицията, защото не е подлец.

И той изгледа по навик всички, които бяха в стаята. Като видя, че жената, която стоеше на вратата, се накани да излезе, той й извика: „Казах ти, почакай!“ И е онова неумение, с оная несвързаност в думите, които Константин познаваше така добре, той пак изгледа всички и започна да разправя на брат си историята на Крицки: как го изключили от университета, задето образувал дружество за подпомагане на бедни студенти и неделни училища, как след това постъпил учител в едно народно училище, как го изгонили и оттам и как след това го съдили за нещо.

— От Киевския университет ли сте? — обърна се Константин Левин към Крицки, за да прекъсне настъпилото неловко мълчание.

— Да, бях в Киевския — сърдито отговори Крицки и се начумери.

— А тая жена — прекъсна го Николай Левин, като посочи жената — е моя другарка в живота, Мария Николаевна. Взех я от публичния дом. — И като каза това, той направи конвулсивно движение с шията. — Но я обичам и уважавам и моля всички, които искат да сме добре — прибави той, като повиши глас и се намръщи, — да я обичат и уважават. Все едно, че е моя жена, все едно. И тъй, сега знаеш с кого имаш работа. И ако мислиш, че ще се унижиш, тогава на добър ти път.

И отново очите му въпросително изгледаха всички.

— Защо пък ще се унижа, не разбирам.

— Хайде, Маша, поръчай да ни донесат вечеря; три порции, ракия и вино… Не, почакай… Не, не трябва… Върви.

XXV

— И тъй, виждаш — продължи Николай Левин, като мръщеше с усилие челото си и правеше конвулсивни движения. Както изглежда, трудно му беше да съобрази какво да каже и да направи. — Ето виждаш ли… — Той посочи в ъгъла на стаята някакви железни пръти, свързани с ремъци. — Виждаш ли това? То е начало на една нова работа, която предприемаме. Това е едно производително сдружение…

Константин почти не слушаше. Той се взираше в болнавото му охтичаво лице, все повече и повече му дожаляваше за него и не можеше да си наложи да слуша това, което брат му разправяше за сдружението. Той виждаше, че за него това сдружение е само една котва, за да се спаси от презрението към себе си. Николай Левин продължи:

— Ти знаеш, че капиталът смазва работника — работниците у нас, селяните, носят цялата тежест на труда и са поставени така, че колкото и да се трудят, не могат да излязат от скотското си положение. Капиталистите им отнемат всички печалби от надниците, всички излишъци от заплатата, с които те биха могли да подобрят положението си, да си осигурят свободно време и следователно и образование. И обществото е така наредено, че колкото повече работят те, толкова повече ще забогатяват търговците и земевладелците, а те ще бъдат винаги работен добитък. Тоя ред трябва да се промени — завърши той и въпросително погледна брат си.

— Да, разбира се — каза Константин, като се взираше в руменината, която се появи под изпъкналите скули на брат му.

— И ето ние организираме едно железарско сдружение, в което цялото производство и печалбите, и главно оръдията на производство, всичко ще бъде общо.

— Но де ще бъде сдружението? — попита Константин Левин.

— В село Воздрем, Казанска губерния.

— Но защо пък в село? Струва ми се, че в селата и без това има много работа. Защо ви е железарско сдружение на село?

— Защото селяните сега са същите роби, каквито бяха и по-рано, и тъкмо затова на тебе и на Сергей Иванич ви е неприятно, дето искат да ги избавят от това робство — каза Николай Левин, ядосан от възражението.

Константин Левин въздъхна; като оглеждаше в това време стаята, мрачна и мръсна. Изглежда, че тая въздишка ядоса още повече Николай.

— Аз познавам твоите и на Сергей Иванич аристократически възгледи. Зная, че той употребява всички сили на ума си, за да оправдае съществуващото зло.