всяка казана от тях дума решава както тяхната, така и нейната съдба. И странното бе, че макар те действително да говореха за това колко е смешен Иван Иванович с френския си език и че Елецка би могла да си намери по-добър кандидат, все пак тия думи имаха за тях значение и те чувствуваха това, както го чувствуваше и Кити. Целият бал, целият тоя отбран свят, всичко се покри с мъгла в душата на Кити. Само строгата школа на възпитание, през която тя бе минала, я крепеше и я караше да прави това, което искаха от нея, сиреч да танцува, да отговаря на въпросите, да приказва и дори да се усмихва. Но преди да започне мазурката, когато бяха почнали вече да нареждат столовете и някои двойки се преместиха от малките салони в големия, Кити бе обхваната един миг от отчаяние и ужас. Тя бе отказала на петима и сега не ще танцува мазурка! Нямаше дори надежда, че ще я поканят тъкмо защото тя имаше голям успех в обществото и никому не би минало и през ум, че досега не е била поканена. Трябваше да каже на майка си, че е болна и да си отиде в къщи, но нямаше сили да направи това. Чувствуваше се убита.
Тя отиде в дъното на малката гостна и се отпусна в едно кресло. Ефирната й рокля се издигна като облак около тънката й снага; едната й оголена, слаба, нежна моминска ръка, безсилно отпусната, потъна в гънките на розовата туника; в другата си ръка тя държеше ветрилото и с бързи, къси движения вееше разгорещеното си лице. Но въпреки че приличаше на пеперуда, току-що кацнала на някоя тревичка и готова ей сега да трепне и разпери дъгоцветните си криле, страшно отчаяние свиваше сърцето й.
„А може би се лъжа, може би не е имало такова нещо?“
И тя отново си припомняше всичко, което бе видяла.
— Кити, какво значи това? — каза графиня Нордстън, която нечуто по килима се приближи до нея. — Не мога да разбера.
Долната устна на Кити затрепери; тя стана бързо.
— Кити, няма ли да танцуваш мазурка?
— Не, не — каза Кити с треперещ от сълзи глас.
— Той я покани пред мене за мазурката — каза Нордстън, която знаеше, че Кити ще разбере кои са той и тя. — Тя му каза: „Нима няма да танцувате с княжна Шчербацкая?“
— О, все едно ми е! — отвърна Кити.
Никой освен нея не можеше да разбере положението й, никой не знаеше, че вчера тя бе отказала на един човек, когото може би обичаше, но му отказа, защото вярваше в друг.
Графиня Нордстън намери Корсунски, с когото бе танцувала мазурка, и му заръча да покани Кити.
Кити танцуваше в първата двойка и за нейно щастие не бе принудена да говори, защото Корсунски през цялото време тичаше нагоре-надолу, като се разпореждаше със стопанството си. Вронски и Ана бяха почти срещу нея. Тя ги виждаше с далекогледите си очи, виждаше ги и отблизо, когато се срещаха на двойки, и колкото повече ги наблюдаваше, толкова повече се убеждаваше, че нещастието я е постигнало. Тя виждаше, че те се чувствуваха сами в тоя пълен салон. И върху лицето на Вронски, винаги така твърдо и независимо, тя долови оня израз на смущение и покорност, който бе я поразил и който напомняше израза на умно куче, провинено в нещо.
Усмихнеше ли се Ана, усмивката й се предаваше и нему. Замислеше ли се, и той ставаше сериозен. Някаква свръхестествена сила привличаше очите на Кити към лицето на Ана. Тя бе прелестна в семплата си черна рокля, прелестни бяха пълните й ръце с гривни, прелестна гъвкавата й шия с бисерна огърлица, прелестни виещите се коси на развалилата й се прическа, прелестни, грациозните леки движения на малките й крака и ръце, прелестно това хубаво лице в своето оживление; но в нейната прелест имаше нещо ужасно и жестоко.
Кити й се любуваше още повече от по-рано и все повече и повече страдаше. Тя се чувствуваше смазана и лицето й издаваше това. Когато се сблъскаха при мазурката, Вронски я погледна и не можа да я познае изведнъж — дотолкова тя се беше изменила.
— Прекрасен бал! — каза й той, колкото да каже нещо.
— Да — отвърна тя.
По средата на мазурката, като повтаряше една сложна фигура, измислена пак от Корсунски, Ана излезе в средата на кръга, взе двама кавалери и повика една дама и Кити. Кити се приближи, като я гледаше уплашено. Ана я погледна с премрежени очи, усмихна се и стисна ръката й. Но като видя, че лицето на Кити отговори на усмивката й само с израз на отчаяние, и учудване, тя се отвърна от нея и весело заприказва с другата дама.
„Да, у нея има нещо чуждо, дяволско и прелестно“ — каза си Кити.
Ана не искаше да остане на вечеря, но домакинът започна да я моли.
— Останете, Ана Аркадиевна — намеси се Корсунски, като притисна оголената й ръка под ръкава на фрака си. — Каква идея за котильон ми дойде! Un bijou!17
И той тръгна полекичка, като се мъчеше да я повлече. Домакинът се усмихваше одобрително.
— Не, няма да остана — отвърна Ана усмихната; но въпреки усмивката й от решителния тон, с който тя отговори, и Корсунски, и домакинът разбраха, че тя няма да остане.
— Не, и без това само на вашия бал в Москва аз танцувах повече, отколкото цяла зима в Петербург — каза Ана, като поглеждаше застаналия до нея Вронски. — Трябва да си почина, преди да отпътувам.
— Значи, непременно ще заминете утре? — попита Вронски.
— Да, смятам — отвърна Ана, зачудена от смелостта на въпроса му; но неудържимият трепетен блясък на очите и усмивката го парна, когато тя каза това.
Ана Аркадиевна не остана да вечеря и си отиде.
XXIV
„Да, у мене има нещо противно, отблъскващо — мислеше Левин, след като си излезе от Шчербацки и се запъти пешком за брата си. — И не съм дотрябвал на другите хора. Казват, че това било гордост. Не, у мене няма и гордост. Ако имаше гордост, не бих се поставил в такова положение.“ И той си представяше Вронски, щастлив, добър, умен и спокоен, който сигурно никога не се е озовавал в такова ужасно положение, в каквото беше той тая вечер. „Да, тя трябваше да предпочете него. Така трябва и аз няма кому и защо да се оплаквам. Сам съм си виновен. Какво право имах да мисля, че тя ще поиска да свърже живота си с моя? Кой съм аз? И що съм? Нищожен, никому и за нищо ненужен човек.“ И той си спомни за брат си Николай и с радост се спря на тоя спомен. „Нима той не е прав, че всичко в света е лошо и гадно? И ние едва ли съдим и сме съдили справедливо за брата Николай. Разбира се, от гледището на Прокофий, който го е видял пиян и със скъсан кожух, той е изгубен човек; но аз го познавам другояче. Аз познавам душата му и зная, че ние си приличаме. Но вместо да отида да го намеря, аз отидох да обядвам и след това поех насам.“ Левин се приближи до един фенер, прочете адреса на брат си, който носеше в портфейла, и извика файтон. По целия дълъг път до брат си Левин живо си припомняше всички познати нему събития от живота на брата Николай. Спомни си, че в университета и една година след университета, въпреки подигравките на другарите си, брат му живееше като монах, строго изпълняваше всички религиозни обреди, служби, пости и отбягваше всякакви удоволствия, особено жените; и след това той изведнъж се промени, сдружи се с най-долни хора и се отдаде на разгулен живот. Спомни си след това за историята с момченцето, което той бе взел от село да го възпитава и при един пристъп на злоба така го наби, че го дадоха под съд за причиняване на телесна повреда. Спомни си и историята с оня нечестен картоиграч, който бе обрал парите му и комуто той подписа полица, но го даде под съд, като доказваше, че оня го е измамил. (Това бяха ония пари, които заплати Сергей Иванич.) После си спомни как той бе нощувал една нощ в участъка в буйство. Спомни си за заведения от него срамен процес срещу брат му Сергей Иванич, задето уж не му изплатил частта от майчиното му наследство; и последното му дело, когато бе заминал да служи в Западния край и там бе даден под съд за побой, нанесен на кмета… Всичко това беше ужасно гадно, но на Левин то не се виждаше толкова отвратително, както сигурно се виждаше на ония, които не познаваха Николай Левин, не знаеха целия му живот, не познаваха сърцето му.
Левин помнеше, че по онова време, когато Николай бе в периода на набожността, постите, монасите и черковните служби, когато диреше в религията помощ, юзда за страстната си натура, не само че никой не го подкрепи, но всички, дори и той, му се присмиваха. Дразнеха го, наричаха го Ной, калугер; а когато се провали, никой не му помогна, а всички с ужас и погнуса се отвърнаха от него.
Левин чувствуваше, че въпреки цялото безобразие на своя живот в душата си, дълбоко в душата си
