което казваше почти на всички познати хубавици.
Кити се усмихна на похвалата и през рамото му продължаваше да разглежда салона. Тя не се явяваше за пръв път в обществото, така че не беше от ония, за които всички лица на бала се сливат в едно вълшебно впечатление; не беше и от постоянните посетителки на баловете, за които всички лица на бала са толкова познати, че им е омръзнало да ги гледат; тя беше по средата на тия две крайности — беше възбудена, а заедно с това се владееше дотолкова, че можеше да наблюдава. Видя, че в левия ъгъл на салона беше се събрал цветът на обществото. Там беше ужасно разголената хубавица Лиди, жената на Корсунски, там беше домакинята, там лъщеше с голото си теме Кривин, който биваше винаги там, дето е цветът на обществото; натам поглеждаха младежите и не смееха да се приближат; там погледът й откри и Стива, а след това видя прелестната фигура и глава на Ана с черна кадифена рокля. И
— Да направим ли още един тур? Не се ли изморихте — попита Корсунски, леко запъхтян.
— Не, благодаря.
— Къде да ви отведа?
— Струва ми се, ей там е Каренина… Отведете ме при нея.
— Където заповядате.
И като задържаше стъпките си, Корсунски започна да валсира право към събраните в левия ъгъл, като повтаряше: „Pardon, mesdames, pardon, pardon, mesdames“ и лавирайки сред морето от дантели, тюл и ленти и без да докосне някого, изведнъж рязко обърна дамата си, така че се показаха тънките й крака в ажурни чорапи, а шлейфът й се разпери като ветрило и покри коленете на Кривин. Корсунски се поклони, изпъчи откритите си гърди и й подаде ръка, за да я отведе при Ана Аркадиевна. Кити се изчерви, свали шлейфа от коленете на Кривин и малко зашеметена, се озърна, търсейки Ана. Ана стоеше, заобиколена от дами и господа, и разговаряше.
Тя не беше в лилаво, както непременно искаше Кити, а с черна, дълбоко изрязана кадифена рокля, която откриваше изваяните й като стара слонова кост пълни рамене и гърди и заоблените ръце с мъничка тънка китка. Цялата й рокля бе гарнирана с венецианска дантела. На главата, в черните й коси, естествени, без чужд примес, имаше малка гирлянда от градински теменуги и също такава гирлянда върху черната лента на колана между белите дантели. Прическата й не се забелязваше. Личеха само, като украшения, тия непокорни къси витки на къдравата й коса, които постоянно се спущаха на тила и слепите очи. На изваяната й гъвкава шия имаше бисерна огърлица.
Кити се срещаше всеки ден с Ана, беше влюбена в нея и си я представяше непременно в лилаво. Но сега, като я видя в черно, тя почувствува, че не е разбирала цялата й хубост. Сега тя я видя съвсем нова и неочаквана за себе си. Сега разбра, че Ана не можеше да бъде в лилаво и че хубостта й не зависи от тоалета, че тоалетът никога не може да се забележи на нея. Не се виждаше върху нея и черната рокля с разкошни дантели; тя бе само рамка, в която се виждаше само тя, проста, естествена, изящна и същевременно весела и оживена.
Тя стоеше както винаги необикновено изправена и когато Кити се приближи до тяхната група, приказваше с домакина на къщата, леко извърнала глава към него.
— Не, аз няма да хвърля камък — отговори му тя по повод на нещо, — макар че не мога да разбера — продължи, като сви рамене, и с нежна покровителствена усмивка веднага се обърна към Кити. Като обгърна с бегъл женски поглед тоалета й, тя направи едва доловимо, но разбрано за Кити движение с глава, с което одобряваше тоалета и хубостта й. — Вие и в салона влизате с танцуване — прибави тя.
— Тя е една от най-верните ми помощници — каза Корсунски, като се поклони на Ана Аркадиевна, с която не бе се видял още. — Княжната помага да направим бала весел и прекрасен. Ана Аркадиевна, един тур — каза той, като се поклони.
— А вие познавате ли се? — попита домакинът.
— С кого ли не се познаваме? Ние с жена ми сме като бели вълци, всички ни познават отвърна Корсунски. — Един тур, Ана Аркадиевна?
— Аз не танцувам, когато може да не се танцува — рече тя.
— Но днес не може — отвърна Корсунски.
В това време се приближи Вронски.
— Е, щом днес не може да не се танцува, тогава хайде — каза тя, като не забеляза поклона на Вронски, и бързо сложи ръка на рамото на Корсунски.
„Защо ли е недоволна от него?“ — помисли Кити, като забеляза, че Ана умишлено не отговори на поклона на Вронски. Вронски пристъпи до Кити, като й припомни за първия кадрил и съжаляваше, че през цялото това време не е имал удоволствието да я види. Кити наблюдаваше и се любуваше на танцуващата Ана и слушаше думите му. Тя очакваше, че той ще я покани за валса, но той не я покани и тя учудено го погледна. Той се изчерви и бързо я покани да танцуват, но още щом обгърна тънката й талия и направи първата стъпка, музиката изведнъж спря. Кити го погледна в лицето, което бе на такова близко разстояние от нея, и след това дълго време, след няколко години, тоя поглед, пълен с любов, с който тя го бе погледнала тогава и на който той не отговори, с мъчителен срам късаше сърцето й.
— Pardon, pardon! Валс, валс! — развика се от другата страна на салона Корсунски и като улови първата попаднала насреща му госпожица, започна да танцува.
XXIII
Вронски и Кити направиха няколко тура. След валса Кити се приближи до майка си и едва бе успяла да размени няколко думи с Нордстън, Вронски дойде вече да я кани за първия кадрил. През време на кадрила не си казаха нищо значително, водеха разговор ту за Корсунски, за мъжа и жената, които той описваше много забавно като мили четиридесетгодишни деца, ту за бъдещия обществен театър и само един път разговорът я засегна на болното място, когато той попита за Левин дали е тук и прибави, че много му е харесал. Но Кити и не очакваше нещо повече от кадрила. Със замряло сърце тя чакаше мазурката. Струваше й се, че през време на мазурката всичко трябва да се реши. Тя не се тревожеше от това, че през време на кадрила той не бе я поканил за мазурката. Бе уверена, че ще танцува мазурка с него, както и на по- раншните балове, и затова отказа на петима други, като казваше, че е ангажирана. Целият бал до последния кадрил бе за Кити вълшебен сън от радостни цветя, звуци и движения. Тя не танцуваше само когато се чувствуваше много уморена и молеше да я оставят да си почине. Но когато танцуваше последния кадрил с един от досадните младежи, комуто не можеше да откаже, случи й се да бъде vis-a-vis с Вронски и Ана. Тя не бе се срещала с Ана още от началото на бала и ето изведнъж я видя пак съвсем нова и неочаквана. Видя в нея така познатата на самата нея черта на възбуда от успеха. Видя, че Ана е пияна от виното на предизвиканото от нея възхищение. Тя познаваше това чувство, знаеше признаците му и ги видя у Ана — видя трепетния, пламенен блясък в очите й, усмивката на щастие и възбуда, появила се неволно на устните й, и отчетливата грация, точността и лекотата на движенията.
„Кой е възхитеният? — запита се тя. — Всички или само един?“ И без да помага на слисания младеж, с когото танцуваше и който бе изтървал нишката на разговора и не можеше вече да я улови, привидно вслушана във весело-гръмливите повелителни викове на Корсунски, който увличаше всички ту в grand rond15, ту в chaine16, тя наблюдаваше, а сърцето й се свиваше все повече и повече. „Не, тя не е пияна от възторга на всички, но от възхищението само на едного. И кой е тоя един? Нима е той?“ Всеки път, когато той заприказваше с Ана, в очите й пламваше радостен блясък и щастлива усмивка се изписваше на румените й устни. Тя сякаш правеше усилие над себе си да не издаде тия признаци на радост, но те сами се появяваха на лицето й. „Но какво мисли той?“ Кити го погледна и се ужаси. Видя у него онова, което така ясно долавяше в огледалото на Аниното лице. Де се бе дянал неговият винаги спокоен, строг маниер и безгрижно спокойният израз на лицето му? Не, сега всеки път, когато се обърнеше към нея, той навеждаше леко глава, сякаш искаше да падне пред нея, и в погледа му се четеше само покорност и страх. „Аз не искам да ви обидя — сякаш казваше погледът му всеки път, — но искам да се спася и не зная как.“ Лицето му имаше такъв израз, какъвто тя не бе виждала никога по-рано.
Те приказваха за общите си познати, водеха най-незначителен разговор, но на Кити се струваше, че
