Ана Каренина

долу, за да бъдем по-близо.

— Ах, моля ти се, не се грижете за мене — отвърна Ана, като се взираше в лицето на Доли и се опитваше да разбере дали е постигнато, или не помирението.

— Тук ще ти бъде светло — отвърна снахата.

— Аз ти казвам, че спя навред и винаги като младенец.

— За какво става дума? — попита Степан Аркадич, който излезе от кабинета и се обърна към жена си.

По тона му и Кити, и Ана веднага разбраха, че помирението е постигнато.

— Искам да преместя Ана долу, но трябва да сложим пердета. Никой не може да свърши тая работа, трябва аз да се заема — обърна се Доли към него.

„Бог знае дали са се помирили напълно“ — помисли Ана, като чу нейния студен и спокоен тон.

— Ах, остави, Доли, стига си се трудила — каза мъжът. — Ако искаш, да свърша аз тая работа…

„Да, сигурно са се помирили“ — помисли Ана.

— Зная как ще я свършиш ти — отвърна Доли, — ще кажеш на Матвей да направи това, което не трябва, а ти ще излезеш и той ще обърка всичко. — И когато Доли казваше това, обикновената иронична усмивка бърчеше краищата на устните й.

„Пълно, пълно помирение — помисли Ана, — слава Богу!“ — И като се радваше, че тя е причината за това, пристъпи към Доли и я целуна.

— Съвсем не, защо ни подценяваш толкова с Матвей? — каза Степан Аркадич, като се обърна към жена си и се усмихна едва доловимо.

Цялата вечер както винаги Доли беше леко иронична към мъжа си, а Степан Аркадич — доволен и весел, но само толкова, колкото да не личи, че е забравил вината си, понеже са му простили.

В девет и половина часа особено радостният и приятен вечерен семеен разговор през време на чая у Облонски бе нарушен от едно най-просто наглед събитие, но това просто събитие, кой знае защо, се стори чудно на всички. Като заприказваха за общите си петербургски познати, Ана бързо стана.

— Имам снимката в албума си — каза тя, — пък и тъкмо ще ви покажа моя Серьожа — прибави с горда майчинска усмивка.

Към десет часа, когато обикновено тя казваше лека нощ на сина си и често пъти, преди да отиде на бал, сама го настаняваше в леглото, стана й мъчно, че е толкова далеч от него; и за каквото и да приказваха, тя току се връщаше мислено към къдрокосия си Серьожа. Поиска й се да види снимката му и да поприказва за него. Като се възползува от първия предлог, тя стана и с леката си, енергична походка отиде да вземе албума. Стълбата за стаята й горе гледаше към площадката на голямата вътрешна стълба.

Тъкмо когато излизаше от гостната, в коридора се чу звънец:

— Кой ли може да е? — каза Доли.

— Да идват за мене, е рано, а за други гости е късно — забеляза Кити.

— Сигурно ми носят някакви книжа — прибави Степан Аркадич и когато Ана минаваше край стълбата, слугата изтича да доложи за дошлия, а самият гост стоеше до лампата. Ана погледна надолу, веднага позна Вронски и странно чувство на задоволство, заедно със страх от нещо, изведнъж обхвана сърцето й. Той стоеше, без да съблече палтото си, и вадеше нещо от джоба си. В тоя миг, когато тя се изравни със средата на стълбата, той вдигна очи, видя я и в израза на лицето му се появи някаква стеснителност и плахост. Тя наведе леко глава и отмина, а зад нея се чу високият глас на Степан Аркадич, който го канеше да влезе, и тихият, мек и спокоен глас на Вронски, който отказваше.

Когато Ана се върна с албума, него го нямаше вече и Степан Аркадич разправяше, че той се отбил да пита за обеда, който те утре даваха на една новопристигнала знаменитост.

— И по никой начин не искаше да влезе. Той е някак странен — прибави Степан Аркадич.

Кити се изчерви. Тя мислеше, че само тя е разбрала защо е дошъл той и защо не влезе. „Той е бил у дома — мислеше тя, — не ме е заварил там и е помислил, че съм тук; но не е влязъл, защото е мислел, че е късно и защото Ана е тук.“

Всички се спогледаха, но не казаха нищо и започнаха да разглеждат албума на Ана.

Нямаше нищо нито необикновено, нито странно в това, че един човек се е отбил у приятеля си в девет и половина часа да научи подробности за замисления обед и не е влязъл; но това се стори странно на всички. Но най-странно и лошо се стори то на Ана.

XXII

Балът току-що бе започнал, когато Кити и майка й се изкачваха по голямата, заляна от светлина стълба, окичена с цветя и напудрени лакеи с червени кафтани. От салоните долиташе изпълващият ги равномерен като в кошер шум от движение и докато на една площадка между саксиите те си оправяха косите и роклите пред огледалото, от салона се чуха отчетливо ясните звуци на цигулките от оркестъра, засвирил първия валс. Едно цивилно старче, което оправяше побелелите си на слепите очи коси пред другото огледало и лъхаше на парфюм, се сблъска с тях на стълбата и им стори път, като се любуваше видимо на непознатата за него Кити. Голобрад младеж, един от ония светски младежи, които старият княз Шчербацки наричаше гаменория, с необичайно отворена жилетка, оправяйки вървешком бялата си връзка, им се поклони и след като мина край тях бързо, върна се и покани Кити за кадрила. Първият кадрил беше вече обещан на Вронски, така че с тоя младеж тя трябваше да играе втория. Един военен, закопчавайки ръкавицата си, се отдръпна при вратата и като гладеше мустаците си, се любуваше на розовата Кити.

Въпреки че тоалетът, прическата и всички приготовления за бала струваха на Кити много труд и грижи, сега, в сложната си тюлена рокля с розова подплата, тя пристъпваше на бала така свободно и естествено, сякаш за всички тия розетки, дантели, за всички подробности на тоалета й тя и домашните й не бяха отделили нито минута време, сякаш тя се бе родила в тоя тюл, в тия дантели, с тая висока фризура, с роза и с две листенца отгоре.

Когато пред входа на салона старата княгиня поиска да оправи подвилата се на колана й лента, Кити леко се отдръпна. Тя чувствуваше, че всичко, на нея трябва от само себе си да бъде хубаво и грациозно и че не бива да се оправя нищо.

Кити беше в един от щастливите си дни. Роклята никъде не я стягаше, дантелената наметка не висеше нийде; розетките не бяха смачкани и не бяха се откъснали; розовите чепици с високи извити токове не я стискаха и кракът стъпваше свободно. Гъстите банда на русите й коси стояха на мястото си върху малката главичка. И трите копчета на дългата ръкавица, която обвиваше ръката й, бяха закопчани, без да се скъсат и без да изменят формата на ръката. Черната кадифена панделка на медальона особено нежно обхващаше шията. Тая панделка беше прелест и като я гледаше на шията си в къщи пред огледалото, Кити чувствуваше, че тя говори. Във всичко друго можеше да има някакво съмнение, но панделката беше прелест. Кити се усмихна и тук на бала, като я погледна в огледалото. В разголените си рамене и ръце Кити чувствуваше студена мраморност, едно чувство, което тя особено обичаше. Очите блестяха и румените й устни не можеха да не се усмихват, съзнавайки своята привлекателност. Тя не бе успяла още да влезе в салона и да стигне до тюлено-дантелено-цветната тълпа от дами, които чакаха да ги поканят да танцуват (Кити никога не се застояваше в тая тълпа) и вече я поканиха за валс, и то покани я най-добрият кавалер, първи кавалер по балната йерархия, знаменитият диригент на баловете, церемониалмайстор, жененият, красив и строен мъж Егорушка Корсунски. Току-що оставил графиня Банина, с която бе танцувал първия тур на валса, той изгледа своето стопанство, сиреч няколкото двойки, които бяха се впуснали да танцуват, видя влизащата Кити и се затече към нея с онова особено, свойствено само на балните диригенти безцеремонно подскачане, поклони се и без дори да я пита дали иска, простря ръка, за да обгърне тънката й талия. Тя се озърна кому да предаде ветрилото си и домакинята го взе, като й се усмихваше.

— Колко е хубаво, че дойдохте навреме! — каза й той, като обгърна талията й. — А то, какъв е тоя навик да се закъснява!

Тя сви лявата си ръка, сложи я на рамото му и малките й крачка в розови чепици бързо, леко и отмерено се плъзнаха в такт с музиката по хлъзгавия паркет.

— Човек си отпочива, когато валсира с вас — каза й той, като правеше първите бавни стъпки на валса. — Каква прелест, лекота, precision14! — повтори той онова,