Ана Каренина

спомняше целия ход на мислите, породени от четенето. Това бе книгата на Тиндал за топлината. Той си спомняше критиките си върху Тиндал за неговото самодоволство от умението да прави опити и за това, че му липсва философски поглед. И изведнъж изплува радостната мисъл: „След две години в стадото си ще имам две холандски крави. Пава може да е още жива, ще имам дванадесет дъщери от Беркут, а като тръгнат пред тях тия три — чудо ще бъде!“ Той пак се залови за книгата.

„Е добре, електричеството и топлината са едно и също нещо; но може ли в уравнението при разрешаване на въпроса да се постави една величина вместо друга? Не. Тогава? Връзката между всички сили на природата и без това се чувствува инстинктивно… Особено приятно ще бъде, когато дъщерята на Пава стане червеникава крава с бели петна и към цялото стадо се прибавят тия три… Отлично! Да излезем с жена ми и с гостите да посрещнем стадото… Жена ми ще каже: «Ние с Костя гледахме като дете това теленце.» — «Как може това да ви интересува толкова?» — ще попита гостенинът. «Всичко, което интересува него, интересува и мене.» Но коя е тя? — И той си спомни за станалото в Москва… — Е, какво да се прави?… Аз не съм виновен. Но сега всичко ще тръгне поновому. Празна работа е, че животът, че миналото не ще допуснат това. Трябва да се боря, за да мога да живея по-добре, много по- добре…“ Той повдигна глава и се замисли. Старата Ласка, на която радостта от пристигането му още не бе преминала напълно и която тичаше, за да полае навън, се върна, като размахваше опашка, и внесе струя въздух, приближи се до него и пъхнала глава под ръката му, жално квичеше и чакаше да я погали.

— Само дето не може да приказва — каза Агафия Михайловна. — Куче е, но разбира, че господарят му е пристигнал и му е мъчно.

— Защо ще ми е мъчно?

— Та нима аз не виждам, господарю? Отдавна познавам господарите си. От малка още съм расла при господари. Нищо, господарю. Стига човек да е здрав и да е чиста съвестта му.

Левин втренчено я погледна, като се чудеше как е могла да разбере мисълта му.

— Е, да ви донеса ли още чай? — попита тя, взе чашата и излезе.

Ласка все пъхаше глава под ръката му. Той я погали и тя се сви на кълбо в краката му, като сложи глава върху протегнатия си заден крак. И в знак, че сега всичко е хубаво и благополучно, тя леко разтвори уста, помляска и като прилепи по-добре лепкавите си устни около старите си зъби, утихна в блажено спокойствие. Левин внимателно следеше това нейно последно движение.

„Така и аз трябва да направя! — каза си той. — Така и аз трябва да направя! Нищо… Всичко е хубаво.“

XXVIII

Рано сутринта след бала Ана Аркадиевна телеграфира на мъжа си, че си заминава от Москва същия ден.

— Не, трябва, трябва да си замина — обясни тя на снаха си промяната в своето намерение с такъв тон, сякаш си спомни за безброй много работи, — не, по-добре да си замина днес!

Степан Аркадич не обядва в къщи, но обеща да дойде да изпрати сестра си в седем часа.

Кити също не дойде, а съобщи с една бележка, че я боли главата. Доли и Ана обядваха сами с децата и англичанката. Дали защото децата са непостоянни, или пък долавят нещата, та почувствуваха, че тоя ден Ана съвсем не е такава, не се занимава вече с тях както по-рано, когато толкова я бяха обикнали, но те изведнъж прекъснаха играта с леля си и любовта си към нея и никак не ги интересуваше, че тя си заминава. Цялата сутрин Ана бе заета с приготовления за заминаването си. Тя писа писъмца до московските си познати, записваше сметките си и прибираше нещата. Изобщо на Доли се струваше, че тя не е спокойна, а е обзета от такива грижи, които Доли познаваше добре по себе си и които не обземат човек без причина и в повечето случаи прикриват недоволството от себе си. След обеда Ана отиде да се облича в стаята си и Доли тръгна след нея.

— Колко си странна днес! — каза й Доли.

— Аз ли? Така ли намираш? Не съм странна, а лоша. Това се случва с мене. Все ми се иска да плача. Това е много глупаво, но ми минава — бързо каза Ана и наведе почервенялото си лице над малката чантичка, в която прибираше нощната си шапчица и батистените кърпички.

Очите й блестяха особено и непрестанно се забулваха в сълзи. — Така не ми се заминаваше от Петербург, а сега не ми се заминава оттук.

— Ти дойде тук и извърши добро дело — каза Доли, като се взираше изпитателно в нея.

Ана я погледна с мокри от сълзи очи.

— Не говори така, Доли, Не съм направила и не можех да направя нищо. Често се чудя защо хората са се наговорили да ме глезят. Какво съм направила и какво можех да направя? В сърцето ти се намери толкова любов, за да простиш…

— Без тебе Бог знае какво би станало! Колко си щастлива, Ана! — каза Доли. — В душата ти всичко е ясно и хубаво.

— Всеки има в душата си своите skeletons18, както казват англичаните.

— Какви пък skeletons можеш да имаш ти? У тебе всичко е така ясно!

— Имам — изведнъж каза Ана и неочаквано след сълзите хитра, иронична усмивка сви устните й.

— Тогава твоите skeletons са смешни, а не мрачни — усмихната каза Доли.

— Не, мрачни са. Знаеш ли защо заминавам днес, а не утре? Искам да ти направя това признание, което ме потискаше — каза Ана, като се отпусна енергично в креслото и погледна Доли право в очите.

И за свое учудване Доли видя, че Ана се изчерви до ушите, до къдравите черни пръстенчета на врата.

— Да — продължи Ана. — Знаеш ли защо Кити не дойде да обядва тук? Тя ме ревнува. Аз развалих… станах причина тоя бал да бъде за нея мъчение, а не радост. Но, да ти кажа право, аз не съм виновна или съм виновна мъничко — каза тя, като провлече с тънкия си глас думата „мъничко“.

— О, как го каза, също като Стива! — засмяна рече Доли.

Ана се обиди.

— О, не, не! Аз не съм Стива — каза тя намръщено. — Казвам ти го затова, защото нито за миг дори няма да си позволя да се усъмня в себе си — каза Ана.

Но в тоя миг, когато произнасяше тия думи тя чувствуваше, че не казва истината; тя не само се съмняваше в себе си, но изпитваше вълнение при мисълта за Вронски и си заминаваше по-рано, отколкото искаше, само за да не се среща вече с него.

— Да, Стива ми каза, че си танцувала мазурка с него и че той…

— НЕ можеш си представи колко смешно излезе.

Аз мислех само да сватосвам, а стана съвсем друго. Може би против волята си…

Тя се изчерви и не довърши мисълта си.

— О, те веднага чувствуват това! — каза Доли.

— Но аз бих се отчаяла, ако от негова страна има нещо сериозно — прекъсна я Ана. — И съм уверена, че всичко ще се забрави и Кити ще престане да ме мрази.

— Впрочем, Ана, право да ти кажа, аз не желая тоя брак за Кити. И по-добре да се развали, щом Вронски можа да се влюби в тебе за един ден.

— Ах, Боже мой, колко глупаво би било това! — каза Ана и отново гъста руменина от удоволствие заля лицето й, когато чу да изговарят с думи мисълта, която я занимаваше. — И тъй, аз си заминавам, след като си спечелих един враг в лицето на Кити, която обикнах толкова много. Ах, колко е мила тя! Но, Доли, нали ти ще поправиш това? Да?

Доли едва можа да сдържи усмивката си. Тя обичаше Ана, но приятно й беше да види, че и тя има слабости.

— Враг ли? Това не може да бъде.

— Така бих желала всички да ме обичате, както аз ви обичам; а сега ви обикнах още повече — каза тя със сълзи на очите. — Ах, колко съм глупава днес!

Тя избърса лицето, си с кърпичката и започна да се облича.

Тъкмо преди заминаването й пристигна закърнелият Степан Аркадич, със зачервено, весело лице и с дъх