живота, като ги изпъстряше с шеги, и да иска съвета му.
— Той все не иска да ми даде развод. Е, какво да правя? (
Вронски слушаше с удоволствие това весело бъбрене на хубавичката жена, съгласяваше се с нея, даваше й полушеговити съвети и изобщо веднага доби обикновения си тон на държане с подобен род жени. В неговия петербургски свят всички хора се деляха на два напълно противоположни сорта. Единият низш сорт: долни, глупави и главно смешни хора, които смятат, че мъжът трябва да живее само с една жена, с която е венчан, че момичето трябва да бъде невинно, жената срамежлива, мъжът мъжествен, въздържан и твърд, че трябва да се възпитават деца, да се изкарва хлябът, да се плащат дълговете — и разни други такива глупости. Тоя сорт хора бяха старомодни и смешни. Но имаше и друг сорт хора, истинските, към които принадлежаха те всички, които трябваше да бъдат главно елегантни, красиви, великодушни, смели, весели, да се отдават на всяка страст, без да се червят, и да се присмиват над всички други.
Само в първия миг Вронски бе зашеметен след впечатленията си от един съвсем друг свят, който бе донесъл от Москва; но веднага, сякаш бе пъхнал краката си в старите пантофи, той навлезе в предишния си весел и приятен свят.
Кафето тъй си и остана недоварено, а опръска всички, изкипя и предизвика тъкмо това, което бе необходимо, сиреч даде повод за крясъци и смях и заля скъпия килим и роклята на баронесата.
— Е, сега сбогом, че иначе няма никога да се измиете и на съвестта ми ще тежи най-голямото престъпление за един порядъчен човек — нечистоплътността. И тъй, вие препоръчвате нож в гърлото?
— Непременно, и то така, че ръчицата ви да бъде по-близо до устните му. Той ще целуне ръката ви и всичко ще свърши благополучно — отвърна Вронски.
— Значи, тая вечер във Френския театър! — И тя изшумоля с роклята си и изчезна.
Камеровски също стана, а Вронски не дочака излизането му, подаде му ръка и отиде в тоалетната. Докато се миеше, Петрицки му описа накратко положението си, доколкото то се беше променило след заминаването на Вронски. Парите му се свършили. Баща му казал, че няма да му даде и не ще изплати дълговете му. Шивачът искал да го прати в затвора, а и другият също го заплашвал да го прати непременно в затвора. Полковият командир му съобщил, че ако тия скандали не се прекратят, ще трябва да напусне полка. Баронесата му е дошла до гуша, особено с това, че все му предлагала пари; а има една друга, той ще му я покаже, чудо, прелест, в строг източен стил, „genre рабиня Ребека, разбираш ли?“. С Беркошев също се скарал вчера и той искал да му изпрати секунданти, но, разбира се, нищо няма да излезе. Изобщо всичко е отлично и извънредно весело. И като не оставяше другаря си да се задълбочи в своето положение, Петрицки започна да му разправя всички интересни новини. Вронски слушаше толкова познатите разкази на Петрицки в тая толкова позната обстановка на тригодишната си квартира и изпитваше приятно чувство на връщане към обикновения и безгрижен петербургски живот.
— Не може да бъде! — викна той, като натисна педала на умивалника, на който обливаше червения си здрав врат. — Не може да бъде! — викна той при съобщението, че Лора е отишла при Милеев и зарязала Фертингоф. — И той все така ли е глупав и самодоволен? Е, а как е Бузулуков?
— Ах, с Бузулуков имаше една история — прелест! — развика се Петрицки. — Нали баловете са негова страст и той не пропуща нито един дворцов бал. Отишъл на един голям бал с нова каска. Виждал ли си новите каски? Много хубави са, по-леки. Та застанал той… Но слушай де…
— Слушам, слушам — отвърна Вронски, като се търкаше с пешкира.
— Минава великата княгиня с някакъв посланик и за негово нещастие заприказвали за новите каски. Великата княгиня поискала да покаже една от новите каски… Гледат, нашият приятел застанал прав. (Петрицки представи как бил застанал с каската.) Великата княгиня поискала да й даде каската — той не я дава. Каква е тая работа? Смигат му, кимат му, мръщят се. Дай я.
Не я дава. Стои като замръзнал. Можеш ли си представи! В това време тоя… как го казваха… иска да му вземе каската… не я дава! Той я грабнал и я подал на великата княгиня. „Това е новата каска“ — казва великата княгиня. Обърнала каската и можеш ли си представи, оттам — бух! — една круша, бонбони, цял килограм бонбони!… Всичко това той бил задигнал, милият!
Вронски се превиваше от смях. И след това дълго време, макар че говореха вече за други неща, като си спомнеше за каската, той се заливаше в здравия си смях и показваше здравите си гъсти зъби.
След като научи всички новини, с помощта на лакея Вронски облече мундира си и отиде да се представи. След представянето имаше намерение да се отбие у брат си, у Бетси и да направи няколко посещения, за да може да се свърже с обществото, където можеше да срещне Каренина. Както винаги в Петербург, той излезе от къщи с намерение да не се връща до късна нощ.
Втора част
I
В края на зимата в къщата на Шчербацки се състоя консилиум, който трябваше да реши в какво положение се намира здравето на Кити и какво трябва да се предприеме, за да се възстановят отслабващите й сили. Тя беше болна и с наближаването на пролетта здравето й се влошаваше. Домашният лекар й предписа рибено масло, след това желязо и най-после лапис, но тъй като нито първото, нито второто, нито третото помогна и понеже той я съветваше напролет да замине за чужбина, извикаха един знаменит лекар. Знаменитият лекар, още млад, много красив мъж, поиска да прегледа болната. Сякаш с особено удоволствие той настояваше, че моминската срамежливост е само остатък от варварството и че няма нищо по-естествено от това един млад още мъж да преглежда младо разголено момиче. Той смяташе това за естествено, понеже го правеше всеки ден и при това, както му се струваше, не чувствува и не мисли нищо лошо, така че срамежливостта на момичето бе за него не само остатък от варварството, но и обида.
Трябваше да се подчинят, защото въпреки че всички лекари бяха учили в едно и също училище, по едни и същи книги и знаеха една и съща наука и въпреки че някои казваха, че тоя знаменит доктор е лош лекар, в къщата на княгинята и в нейния кръг, кой знае защо, смятаха, че само тоя знаменит лекар знае нещо особено и само той може да спаси Кити. След като прегледа и почука внимателно смутената и зашеметена от срам болна, знаменитият лекар грижливо изми ръцете си и остана в гостната да приказва с княза. Князът слушаше лекаря, мръщеше се и покашлюваше. Като преживял доста, умен и здрав човек, той не вярваше в медицината и вътрешно се ядосваше на цялата тая комедия, толкоз повече, че може би само той разбираше напълно причината за болестта на Кити. „Ех, че дърдорко“ — мислеше той, като наричаше с това название от ловджийския речник знаменития лекар и слушаше бръщолевенето му за признаците на болестта на дъщеря му. Между това лекарят едва се сдържаше да не изкаже презрението си към тоя стар богаташ и едва успяваше да слезе до ниското равнище на неговите разбирания. Той разбираше, че няма какво да приказва със стареца и че глава на тая къща е майката. Тъкмо пред нея той възнамеряваше да изсипе бисерите си. В това време княгинята влезе в гостната заедно с домашния лекар. Князът се отдръпна, като се мъчеше да не даде да забележат колко смешна му се вижда цялата тая комедия. Княгинята беше смутена и не знаеше какво да прави. Тя се чувствуваше виновна пред Кити.
— Е, докторе, решавайте съдбата ни — каза княгинята. — Кажете ми всичко. „Има ли надежда?“ — искаше да каже тя, но устните й затрепериха и тя не можа да изрече тоя въпрос. — Е, как е, докторе?…
— Ей сега, княгиньо, да си поприказваме с колегата и тогава ще имам честта да ви кажа мнението си.
— Значи, да ви оставим сами?
— Както обичате.
Княгинята въздъхна и излезе.
Когато лекарите останаха сами, домашният доктор започна плахо да излага мнението си, което се състоеше в това, че има начало на туберкулозен процес, но… и т.н. Знаменитият лекар го слушаше и по средата на обясненията му погледна големия си златен часовник.
