— Така — каза той. — Но…
Домашният лекар млъкна почтително, не се доизказа.
— Както знаете, ние не можем да определим началото на един туберкулозен процес, преди да се явят каверни, не може да се каже нищо определено. Но можем да предполагаме. А има указание: лошо хранене, нервна възбуда и пр. Въпросът стои така: когато се предполага туберкулозен процес, какво трябва да се направи, за да се поддържа храненето?
— Но нали знаете, че тук винаги се крият нравствени, духовни причини — с тънка усмивка си позволи да забележи домашният лекар.
— Да, това се разбира от само себе си — отвърна знаменитият лекар, като погледна отново часовника си. — Извинете, направен ли е Яузкият мост, или трябва все още да се заобикаля? — попита той. — А, направен е! Значи, аз мога да отида за двадесет минути. И тъй, ние говорихме, че въпросът стои така: да се поддържа храненето и да се лекуват нервите. Едното е във връзка с другото, трябва да се действува от двете страни на кръга.
— А заминаването в чужбина? — запита домашният лекар.
— Аз съм враг на ходенето в чужбина. И съгласете се: ако има начало на туберкулозен процес, което ние не можем да знаем, заминаването в чужбина няма да помогне. Необходимо е такова средство, което да поддържа храненето и да не вреди.
И знаменитият лекар изложи своя план за лекуване със соденска минерална вода, като я предписваше очевидно защото тя не може да причини вреда.
Домашният лекар внимателно и почтително го изслуша.
— Но в полза на заминаването в чужбина аз бих посочил промяната на навиците, отдалечаването от ония условия, които будят спомени. И после, майката иска това — каза той.
— А! В такъв случай добре, нека заминат; само че тия немски шарлатани ще направят някоя пакост… Трябва да слушат… Е, нека заминат.
Той пак погледна часовника си.
— О! Време е вече. — И тръгна към вратата.
Знаменитият лекар каза на княгинята (чувството на приличие му подсказа това), че трябва да види още веднъж болната.
— Как! Още веднъж да я прегледате! — с ужас извика майката.
— О, не, трябват ми някои подробности, княгиньо.
— Заповядайте.
И придружена от лекаря, майката влезе в гостната при Кити. Отслабнала и зачервена, с особен блясък в очите поради преживения срам, Кити стоеше сред стаята. Когато лекарят влезе, тя пламна и очите й се напълниха със сълзи. Цялата й болест и лекуването й се струваха такова глупаво и дори смешно нещо! Лекуването й се виждаше толкова смешно, сякаш беше сглобяване на парчета от строшена ваза. Сърцето й бе разбито. Защо искат да я лекуват с хапчета и прахчета? Но не биваше да наскърбява майка си, толкова повече, че майката се смяташе виновна.
— Направете си труд да седнете, княжна — каза знаменитият лекар.
Той седна усмихнат срещу нея, провери пулса й и отново започна да задава отегчителни въпроси. Тя му отговаряше, но изведнъж се разсърди и стана.
— Извинете, докторе, но, право да ви кажа, това не ще доведе до нищо. Вие ме питате вече три пъти едно и също.
Знаменитият лекар не се обиди.
— Болезнена нервност — каза той на княгинята, когато Кити излезе. — Впрочем аз свърших…
И пред княгинята, като пред изключително умна жена, лекарят научно определи състоянието на дъщеря й и завърши с наставление как да пие минералната вода, която беше безполезна. На въпроса дали да заминат за чужбина лекарят потъна в размишления, сякаш разрешаваше някой труден въпрос. Най-после той каза решението си: да заминат, но да не вярват на шарлатани, а да се обръщат за всичко към него.
Сякаш нещо весело се бе случило, след като лекарят си отиде. Когато се върна при дъщеря си, майката се развесели, а Кити се престори, че и на нея й е весело. Напоследък често, почти винаги, й се случваше да се преструва.
— Наистина аз съм здрава, maman. Но щом искате да заминем, да вървим! — каза тя и като се мъчеше да покаже, че се интересува от предстоящото заминаване, започна да приказва за приготовленията преди тръгването.
II
След лекаря дойде Доли. Тя знаеше, че тоя ден ще има консилиум и макар че наскоро се бе вдигнала от раждане (в края на зимата тя роди момиченце), макар че тя си имаше много неприятности и грижи, остави кърмачето и болното си момиченце и се отби да научи за участта на Кити, която се решаваше днес.
— Е, какво става? — попита тя, влизайки в гостната, без да свали шапката си. — Всички сте весели. Значи, добре е?
Опитаха се да й разправят какво е казал лекарят, но излезе, че макар лекарят да бе говорил много разбрано и дълго, не можеше никак да се предаде онова, което бе казал. Интересно беше само това, че е решено да заминат в чужбина.
Доли неволно въздъхна. Най-добрата й приятелка, сестра й, заминава. А нейният живот не беше весел. Отношенията й със Степан Аркадич, след като се помириха, бяха станали унизителни. Спойката, направена от Ана, се оказа слаба и семейното съгласие се пречупи пак на същото място. Нямаше нищо определено, но Степан Аркадич почти никога не се свърташе у дома си, пари също почти никога нямаха и Доли постоянно се измъчваше от подозрения в изневяра, макар че вече се стремеше да ги отпъди, понеже се страхуваше от преживените мъки на ревност. Преживяното веднъж първо избухване на ревността вече не можеше да се повтори и дори ако откриеше изневяра, тя не би могла вече да й подействува така, както първия път. Такова откриване на изневяра сега би я лишило само от семейните й навици и затова тя се оставяше да я мамят, но презираше него, а още повече себе си за тая слабост. На всичко отгоре грижите за голямото семейство непрестанно я измъчваха: ту храненето на кърмачето не вървеше, ту бавачката си беше отишла, ту се разболяло, както сега, някое от децата.
— Е, как сте в къщи? — попита майката.
— Ах, maman, малко ли са вашите грижи? Лили се разболя и страхувам се, че е скарлатина. Излязох сега да ви видя, защото ще трябва после да стоя постоянно в къщи, ако, не дай Боже, излезе скарлатина.
След като си бе отишъл лекарят, старият княз също излезе от кабинета си и като подложи бузата си на Доли и поприказва с нея, обърна се към жена си:
— Какво решихте, ще вървите ли? Ами с мене какво ще правите?
— Мисля, че ти трябва да останеш, Александър Андреич — каза жена му.
— Maman, защо татко да не дойде с нас? — попита Кити. — И на него, и на нас ще бъде по-весело.
Старият княз стана и погали Кити по косата. Тя вдигна лице и го погледна, като се усмихваше насила. Винаги й се струваше, че той я разбира най-добре от всички в семейството, макар че приказваше малко с нея. Като най-малка, тя бе любимка на баща си и струваше й се, че любовта му към нея го прави проницателен. Сега, когато нейният поглед се срещна със сините му добри очи, които я гледаха втренчено, струваше й се, че той прониква в душата й и разбира всичко лошо, което става в нея. Тя се изчерви и се протегна към него, очаквайки да я целуне, но той я попипа само по косата и й рече:
— Ах, тия глупави фризури! До истинската си дъщеря не можеш да се докоснеш, а галиш косите на умрели жени. Ами ти, Долинка — обърна се той към по-голямата си дъщеря, — какво прави твоят юнак?
— Нищо, татко — отвърна Доли, която разбра, че става дума за мъжа й. — Все ходи, почти не го виждам — не можа да не прибави тя с иронична усмивка.
— Ами не е ли отишъл още на село да продава гората?
— Не, все се кани.
— Виж ти! — рече князът. — Значи, и аз да се стягам за път? Слушам — каза той към жена си и седна. — А ти, Катя — обърна се той към по-малката си дъщеря, — като се събудиш някой прекрасен ден,
