съвсем не бяха готови, а третата беше преправена не така, както искаше Ана. Модистката дойде да се обяснява, като твърдеше, че така ще бъде по-добре, и Ана кипна дотолкова, че отпосле я беше срам да си спомня за това. За да се успокои напълно, тя отиде в детската стая и прекара цялата вечер със сина си, сама го сложи да си легне, прекръсти го и го покри с одеялото. Доволна бе, че не отиде нийде и прекара така добре тая вечер. Беше й толкова леко и спокойно, така ясно виждаше, че всичко, което във влака й се струваше толкова значително, беше само един обикновен нищожен случай от светския живот и че тя няма за какво да се срамува нито пред себе си, нито пред когото и да било. Ана седна до камината с английския роман в ръка и зачака мъжа си. Точно в девет и половина се чу неговото позвъняване и той влезе в стаята.
— Най-после се върна! — каза тя и му протегна ръка.
Той целуна ръката й и седна до нея.
— Доколкото виждам, пътуването ти се увенча с успех — каза й той.
— Да, наистина — отвърна тя и започна да му разправя всичко отначало: за пътуването си с Вронская, за пристигането, за случката на гарата. След това му разправи за съчувствието си отначало към брат си, а после към Доли.
— Аз не смятам, че може да се прости на такъв човек, макар че той ти е брат — строго каза Алексей Александрович.
Ана се усмихна. Тя разбра, че той каза това тъкмо за да покаже, че роднинските връзки не могат да го спрат да изкаже искреното си мнение. Тя познаваше тая черта у мъжа си и я обичаше.
— Радвам се, че всичко се е свършило благополучно и че ти си дойде — продължи той. — Е, какво се говори там за новата мярка, която прокарах в съвета?
Ана не бе чувала нищо за тая мярка и й стана съвестно, че е могла така лесно да забрави онова, което за него бе толкова важно.
— Тук, напротив, тя вдигна много шум — каза той със самодоволна усмивка.
Тя видя, че Алексей Александрович иска да й съобщи нещо приятно за себе си във връзка с това и с ред въпроси го накара да й разправи всичко. Със същата самодоволна усмивка той й разправи за овациите, които му били направени поради прокарването на тая мярка.
— Много, много ми бе приятно. Това показва, че най-после у нас започна да се затвърдява един разумен и твърд възглед върху тая работа.
След като изпи втора чаша чай със сметана и хляб, Алексей Александрович стана и се запъти към кабинета си.
— Ами ти не си отишла никъде; сигурно ти е било скучно? — каза той.
— О, не! — отвърна тя, като стана след него и го съпроводи през салона до кабинета му. — Какво четеш сега? — попита тя.
— Сега чета Duc de Lille, Poesie des enfers19 — отвърна той. — Много забележителна книга.
Ана се усмихна, както човек се усмихва над слабостите на любими хора, и като пъхна ръка под неговата, изпрати го до вратата на кабинета. Тя знаеше навика му да чете вечер, който бе станал необходимост за него. Знаеше, че макар служебните задължения и да поглъщаха почти цялото му време, той смяташе за свой дълг да следи всички забележителни прояви в областта на мисълта. Знаеше също, че фактически го интересуват политическите, философските и богословските книги, че изкуството бе напълно чуждо за неговия характер, но че въпреки това или по-право тъкмо поради това Алексей Александрович не пропущаше нищо от онова, което вдигаше шум в тая област, и смяташе за свой дълг да чете всичко. Тя знаеше, че в областта на политиката, философията и богословието Алексей Александрович живееше със съмнения или търсеше истината; но по въпросите на изкуството и поезията, и особено на музиката, която съвсем не разбираше, той имаше най-определени и твърди мнения. Обичаше да говори за Шекспир, Рафаел, Бетховен, за значението на новите школи в поезията и музиката, които бяха разпределени у него с много ясна последователност.
— Е, приятно четене — каза тя при вратата на кабинета, дето му бяха приготвили вече свещ с абажур и стъкло с вода до креслото. — А пък аз ще пиша до Москва.
Той стисна ръката й и отново я целуна.
„Все пак той е добър човек, правдив, кротък и забележителен в своята сфера — каза си Ана, когато се върна в стаята си, сякаш го защищаваше пред някого, който го обвинява и казва, че човек не може да го обича. — Но защо ушите му стърчат така странно? Или се е подстригал?“
Точно в дванадесет, когато Ана, все още седнала до писмената маса, довършваше писмото си до Доли, се чуха равномерни стъпки в чехли и Алексей Александрович, измит и сресан, с книга под мишницата, пристъпи до нея.
— Време е, време е — каза той, особено усмихнат, и влезе в спалнята.
„И какво право имаше той да го гледа така?“ — помисли Ана, като си спомни как Вронски бе погледнал Алексей Александрович.
Тя се съблече и влезе в спалнята, но на лицето й не само че нямаше онова оживление, което, докато бе в Москва, току бликаше от очите и усмивката й: напротив, сега огънят изглеждаше угаснал в нея или потулен някъде дълбоко.
XXXIV
Когато си заминаваше от Петербург, Вронски бе оставил голямата си квартира на улица Морская на своя приятел и любим другар Петрицки.
Петрицки беше млад поручик, не особено знатен и не само небогат, но и потънал до гуша в дългове, привечер винаги пиян и често попадаше в ареста заради разни смешни и мръсни истории, но все пак бе любимец и на другарите си, и на началството. В дванадесет часа, когато стигна от гарата в квартирата си, Вронски видя пред входа познат файтон. Още щом позвъни, той чу зад вратата висок смях на мъже и шепот на френски на женски глас и вика на Петрицки: „Ако е някой от негодниците, не го пущайте!“ Вронски не каза на вестовоя да съобщи кой идва и тихичко влезе в първата стая. Пред кръглата маса седеше и вареше кафе баронеса Шилтон, приятелка на Петрицки; тя блестеше с лилавия атлаз на роклята и с руменото си бяло лице и като канарче изпълваше цялата стая с парижкия си говор. До нея седяха Петрицки с палто и ротмистърът Камеровски в пълна униформа, навярно дошъл направо от службата.
— Браво! Вронски! — развика се Петрицки, като скочи и изтрополя със стола. — Самият домакин! Баронесо, едно кафе за него от новия кафеник. Съвсем не те очаквахме! Надявам се, че си доволен от украсата на твоя кабинет — каза той, като посочи баронесата, — нали се познавате?
— Разбира се! — каза Вронски, като се усмихваше весело и стискаше малката ръчичка на баронесата. — Как не! Стари приятели сме.
— Вие идвате от път — каза баронесата — и затова аз трябва да си отида. Ах, ако ви преча, ще се махна още сега!
— Вие сте у дома си, баронесо — каза Вронски. — Здравей, Камеровски — прибави той, като стисна студено ръка на Камеровски.
— Виждате ли, вие никога не умеете да говорите такива хубави неща — обърна се баронесата към Петрицки.
— Защо не? След обеда и аз ще кажа не по-лоши неща.
— Но след обеда това не се смята за заслуга! Е, аз ще ви направя кафе, идете се умийте и се стегнете — каза баронесата и отново седна и грижливо завъртя винтчето на новия кафеник. — Пиер, дайте кафе — обърна се тя към Петрицки, когото наричаше Пиер, по фамилното му име Петрицки, без да крие отношенията си с него. — Аз ще прибавя.
— Ще го развалите.
— Не, няма да го разваля! Е, ами жена ви? — каза изведнъж баронесата, като прекъсна разговора на Вронски с другарите му. — Ние тук ви оженихме. Доведохте ли жена си?
— Не, баронесо. Аз съм роден бохем и бохем ще си умра.
— Толкова по-добре, толкова по-добре. Дайте си ръката.
И без да пусне ръката на Вронски, баронесата започна да му разправя последните си планове за
