посрещна и ти покажа нежността си — продължи той със същия шеговит тон.
— Ти твърде много подчертаваш нежността си, та да мога да я оценя — каза тя със същия шеговит тон, неволно заслушана в стъпките на Вронски, който вървеше след тях. „Но какво ме интересува?“ — помисли тя и започна да разпитва мъжа си как е прекарвал без нея времето си Серьожа.
— О, отлично! Mariette казва, че той бил много мил и… трябва да те огорча… не му било мъчно за тебе, не така, както на мъжа ти. Но още веднъж merci, мила, че ми подари един ден. Нашият мил самовар ще бъде във възторг. (Той наричаше „самовар“ знаменитата графиня Лидия Ивановна, задето тя винаги и за всичко се вълнуваше и горещеше.) Тя разпитва за тебе. И знаеш ли, ако смея да те посъветвам, иди още днес у тях. Нея я боли сърцето за всичко. Сега, въпреки всичките си грижи, тя се интересува от помиряването на Облонски.
Графиня Лидия Ивановна беше приятелка на мъжа й и център на един от кръговете в петербургското общество, с който Ана, поради мъжа си, бе свързана тясно.
— Но аз й писах.
— А тя иска да знае всичко подробно. Иди, мила, ако не си уморена. Хайде, Кондратий ще ти докара карета, а пък аз ще отида в комитета. Пак няма да обядвам сам — продължи Алексей Александрович вече не с шеговит тон. — Няма да повярваш как свикнах…
И като й стискаше дълго време ръката, той с особена усмивка я настани в каретата.
XXXII
Първото лице, което посрещна Ана в къщи, беше синът й. Той хукна към нея по стълбата, въпреки вика на гувернантката, и с отчаян възторг викаше: „Мама, мама!“ Дотича до нея и увисна на шията й.
— Нали ви казах, че е мама! — викна той на гувернантката. — Аз знаех!
И синът, както и мъжът й, пробуди у Ана чувство, което приличаше на разочарование. Тя си го представяше по-хубав, отколкото беше в действителност. Трябваше да слезе до действителността, за да го почувствува такъв, какъвто беше. Но и такъв, какъвто беше, той бе прелестен с русите си къдри, със сините очи и пълните си стройни крачета в силно изопнати чорапи. Ана изпитваше почти физическа наслада, усещайки близостта и ласките му, и нравствено успокоение, когато срещнеше простодушния му, доверчив и любещ поглед и слушаше наивните му въпроси. Тя извади подаръците, които му бяха пратили децата на Доли, и му разправи, че в Москва има едно момиченце Таня и че тая Таня знае да чете и учи дори другите деца.
— Ами аз по-лош ли съм от нея? — попита Серьожа.
— За мене ти си най-добрият в света.
— Аз зная това — усмихнат каза Серьожа.
Ана не бе успяла още да изпие кафето си, когато доложиха, че идва графиня Лидия Ивановна. Графиня Лидия Ивановна беше висока пълна жена с болезнено-жълт цвят на лицето и с прекрасни замислени черни очи. Ана я обичаше, но днес сякаш за пръв път я видя с всичките й недостатъци.
— Е, как е, мила, занесохте ли маслиненото клонче? — попита графиня Лидия Ивановна още щом влезе в стаята.
— Да, всичко се свърши, но то не било така сериозно, както мислехме ние — отвърна Ана. — Изобщо моята belle soeur е твърде решителна.
Но графиня Лидия Ивановна се интересуваше от всичко, което не я засяга, и имаше навик никога да не слуша това, което я интересува; тя прекъсна Ана:
— Да, в света има много мъка и злина, а днес аз съм така съсипана.
— Какво има? — попита Ана, като се мъчеше да сдържи усмивката си.
— Започвам вече да се уморявам от напразното чупене на копия за правдата и понякога съвсем се разстройвам. Делото на сестричките (това беше една филантропична, религиозно-патриотична организация) бе тръгнало уж отлично, но с тия господа не може да се направи нищо — прибави графиня Лидия Ивановна с иронична покорност към съдбата. — Те се уловиха за идеята, изопачиха я и след това обсъждат така дребнаво и нищожно. Двама-трима души, между тях и мъжът ви, разбират цялото значение на това дело, а другите само пречат. Вчера Правдин ми писа…
Правдин беше известен панславист в чужбина и графиня Лидия Ивановна предаде съдържанието на писмото.
След това графинята разправи и за други неприятности и интриги срещу инициативата за обедняване на черквите и си отиде бързо, понеже днес трябвало да ходи още на заседание на едно дружество и в Славянския комитет.
„Такава си беше и по-рано; но защо не съм забелязвала по-рано? — каза си Ана. — Или днес тя е много нервирана? А наистина смешно е: нейната цел е добродетелта, тя е християнка, а все се сърди, все има врагове и враговете й са винаги на почвата на християнството и добродетелта.“
След графиня Лидия Ивановна дойде една приятелка, жена на директор, и разправи всички градски новини. В три часа и тя си отиде и обеща да дойде за обяд. Алексей Александрович беше в министерството. Останала сама, Ана Аркадиевна използува предобедното си време, за да присъствува при храненето на сина си (той обядваше отделно), да си подреди нещата, да прочете и отговори на бележките и писмата, които бяха се натрупали на масата й.
Чувството на безпричинен срам, което изпитваше при пътуването, и вълнението й напълно изчезнаха. В обикновените условия на живота тя се чувствуваше пак твърда и безупречна.
С учудване си спомни вчерашното си състояние. „Какво бе станало? Нищо. Вронски каза една глупост, на която лесно може да се сложи край, и аз му отговорих както трябва. Няма смисъл и не трябва да казвам на мъжа си. Да се говори за това, значи да се придава важност на нещо, което не заслужава.“ Спомни си как бе разправила на мъжа си за едно почти признание, което й направи в Петербург един млад човек от подчинените на мъжа й, и как Алексей Александрович отговори, че всяка жена от висшето общество може да бъде изложена на това, но той има пълна вяра в нейния такт и никога не ще си позволи да унижи и себе си, и нея с излишна ревност. „Значи, няма защо да му казвам? Да, слава Богу, че няма и какво да му казвам“ — рече си тя.
XXXIII
Алексей Александрович се върна от министерството в четири часа, но както се случваше често, не успя да влезе при нея. Той отиде в кабинета си да приеме чакащите просители и да подпише някои книжа, донесени от секретаря му. На обяда (у Каренини обядваха винаги по трима-четирима гости) дойдоха: старата братовчедка на Алексей Александрович, директорът на департамента с жена си и един млад човек, препоръчан на Алексей Александрович да го назначи на служба. Ана отиде в гостната да ги забавлява. Точно в пет часа, още преди бронзовият часовник „Петър I“ да отброи петия си удар, влезе Алексей Александрович с бяла връзка и с фрак с две звезди, тъй като веднага след обеда трябваше да излезе. Всяка минута от живота на Алексей Александрович беше заета и разпределена. И за да успее да направи това, което му предстоеше всеки ден, той се придържаше към най-строга акуратност. „Без бързане и без почивка“ — беше неговият девиз. Той влезе в салона, поклони се на всички и набързо седна, като се усмихваше на жена си.
— Да, свърши се моето уединение. Няма да повярваш колко неудобно (той подчерта думата
На трапезата той поприказва с жена си за московските работи, с иронична усмивка разпитваше за Степан Аркадич; но разговорът беше предимно общ, за петербургските служебни и обществени работи. След обеда той прекара половин час с гостите и като стисна пак с усмивка ръка на жена си, излезе и отиде в съвета. Ана не отиде тоя път нито у княгиня Бетси Тверская, която, след като научи за пристигането й, я покани за вечерта, нито на театър, дето тая вечер имаше ангажирана ложа. Тя не отиде главно защото роклята, на която разчиташе, не беше още готова. Изобщо, когато се залови след излизането на гостите с тоалета си, Ана беше много ядосана. Преди да замине за Москва, тя, която изобщо умееше да се облича не много скъпо, бе дала на една модистка да й преправи три рокли. Роклите трябваше да се преправят така, че да не могат да се познаят, и трябваше да бъдат готови още преди три дена. Оказа се, че две от роклите
