с някаква откъсната ламарина, а напред плачливо и мрачно зарева мощната свирка на локомотива. Сега целият ужас на виелицата й се стори още по-прекрасен. Той й каза същото, което искаше душата й, но от което разумът й се страхуваше. Тя не отговори нищо и по лицето й той долови борба.
— Простете ми, ако това, което казах, ви е неприятно — започна той покорно.
Той говореше учтиво, почтително, но така твърдо и упорито, че тя дълго време не можеше да отговори нищо.
— Това, което казвате, е лошо и аз ви моля, ако сте добър човек, забравете какво сте казали, както и аз ще го забравя — най-после каза тя.
— Не ще забравя и не мога да забравя никога нито една ваша дума, нито едно ваше движение…
— Стига! Стига! — извика тя, като се мъчеше напразно да придаде строг израз на лицето си, в което той жадно се взираше. И като се улови с ръка за студената дръжка, тя се качи на стъпалата и бързо влезе в коридорчето на вагона. Но в това малко коридорче се спря, като прехвърляше през ума си станалото. Без да може да си спомни нито своите, нито неговите думи, тя инстинктивно разбра, че тоя минутен разговор бе ги сближил извънредно много; и бе уплашена и щастлива от това. След като постоя няколко секунди, влезе в купето и седна на мястото си. Онова вълшебно напрегнато състояние, което я мъчеше отначало, не само се възобнови, но се засили и стигна дотам, че тя се страхуваше да не би всеки миг да се скъса в нея нещо извънредно обтегнато. Не спа цяла нощ. Но в напрежението и бляновете, които изпълваха въображението й, нямаше нищо неприятно и мрачно; наопаки, имаше нещо радостно, палещо и възбуждащо. На разсъмване Ана задряма, седнала на канапето, а когато се събуди, беше вече бяло, светло и влакът наближаваше Петербург. Веднага я обзеха мисли за дома, за мъжа, за сина й и грижи за предстоящия и следващите дни.
В Петербург, още щом спря влакът и тя слезе, първото лице, което й привлече вниманието, беше лицето на мъжа й. „Ах, Боже мой! Защо ушите му са станали такива?“ — помисли тя, като гледаше студената му и представителна фигура и особено поразилите я сега хрущяли на ушите, които подпираха периферията на кръглата му шапка. Като я видя, той тръгна насреща й, свил устни в свойствената си иронична усмивка и загледан право в лицето й с големите си уморени очи. Някакво неприятно чувство сви сърцето й, когато тя срещна настойчивия му и уморен поглед, сякаш очакваше да го види друг. Най-вече я порази чувството на недоволство от себе си, което изпита при срещата си с него. Това чувство бе отдавнашно, познато чувство, то приличаше на оная престореност, с която тя се отнасяше към мъжа си; но по-рано тя не забелязваше това чувство, а сега ясно и с болка го съзна.
— Да, както виждаш, нежният съпруг, нежен както първата година след женитбата, изгаря от желание да те види — каза той с бавния си тънък глас и с оня тон, с който почти винаги се обръщаше към нея, тон на ирония над ония, които наистина говорят така.
— Серьожа здрав ли е? — попита тя.
— Това ли е — каза той — цялата награда за моята пламенност? Здрав е, здрав е…
XXXI
Вронски не се и опитва да заспи през цялата нощ. Той седеше в купето и ту се взираше право напреде си, ту наблюдаваше пътниците, които влизаха и излизаха, и макар че и по-рано поразяваше и дразнеше непознатите хора със своето непоколебимо спокойствие, сега изглеждаше още по-горд и самодоволен. Той гледаше на хората като на вещи. Седналият срещу него млад нервен човек, чиновник в окръжен съд, го намрази за тоя му вид. Младият човек нарочно запалваше цигара от неговата, заприказваше го и дори го буташе, за да го накара да почувствува, че не е вещ, а човек, но Вронски го гледаше все така, сякаш гледаше фенер, и младият човек правеше гримаси, чувствувайки, че губи самообладание, задето не го признават за човек, и не можеше да заспи от това.
Вронски не виждаше никого и нищо. Той се чувствуваше цар не защото вярваше, че е направил впечатление на Ана — той не вярваше още това, — а защото впечатлението, което тя му бе направила, го изпълваше с щастие и гордост.
Той не знаеше и дори не мислеше какво ще излезе от всичко това. Чувствуваше, че всичките му необуздани, разпилени досега сили бяха събрани наедно и със страшна енергия бяха насочени към една блажена цел. И бе щастлив от това. Знаеше само, че й е казал истината, че отива там, дето е тя, че цялото щастие в живота, единствения смисъл на живота той намира сега в това — да я вижда и да я слуша. И когато излезе от купето в Бологов, за да изпие чаша сода, и видя Ана, без да иска, с първата си дума й каза това, което мислеше. И се радваше, че й е казал, че сега тя знае това и мисли за него. Той не спа цялата нощ. След като се върна в купето, непрестанно прехвърляше през ума си всички положения, в които бе я виждал, всичките й думи, и във въображението му се носеха картини на едно възможно бъдеще, от които сърцето му замираше.
Когато в Петербург излезе от вагона, след безсънната нощ той се чувствуваше оживен и бодър като след студена баня. Спря се край своя вагон и я чакаше да слезе. „Да я видя още веднъж — каза си той и неволно се усмихна, — да видя походката, лицето й; може би ще каже нещо, ще обърне глава, ще ме погледне и ще се усмихне.“ Но преди да види нея, той видя мъжа й, когото началникът на гарата учтиво съпровождаше между навалицата. „Ах, да! Мъжът й!“ Едва сега за пръв път Вронски ясно разбра, че мъжът й бе лице, свързано с нея. Той знаеше, че тя има мъж, но не вярваше в съществуването му и повярва напълно в него едва когато го видя, с неговата глава, рамене и крака в черни панталони; и особено когато видя как тоя мъж с чувство за собственост спокойно я хвана под ръка.
Като видя Алексей Александрович с неговото петербургски-свежо лице и строго самоуверена фигура, с кръглата шапка, малко попрегърбен, той повярва в него и изпита неприятно чувство, подобно на онова, което изпитва човек, измъчван от жажда, след като стигне до извора и намери в него куче, овца или свиня, която хем е изпила, хем е размътила водата. Походката на Алексей Александрович, който въртеше целия си таз и тъпите си крака, особено обиждаше Вронски. Той признаваше само на себе си несъмненото право да я обича. Но тя беше все същата; видът й му подействува пак така, като го оживяваше физически, възбуждаше го и изпълваше душата му с щастие. Вронски нареди на дотичалия от втора класа лакей, немец, да вземе нещата и да върви, а той се приближи до нея. Видя първата среща на мъжа с жена му и с проницателността на влюбен долови признака на леко стеснение, с което тя говореше с мъжа си. „Не, тя не го обича и не може да го обича“ — реши той в себе си.
Още докато се приближаваше отзад до Ана Аркадиевна, той с радост забеляза, че тя усети приближаването му и се озърна, а като го позна, пак се обърна към мъжа си.
— Добре ли прекарахте нощта? — попита той, като се поклони едновременно и ней, и на мъжа й и предостави на Алексей Александрович да приеме тоя поклон за своя сметка и да го познае или да не го познае, както намери за добре.
— Благодаря, много добре — отвърна тя.
Лицето й изглеждаше уморено и върху него не се четеше оная игра на оживление, което избиваше ту в усмивката, ту в очите; но за един миг, когато го погледна, нещо премина в очите й и въпреки че тоя огън веднага угасна, Вронски бе щастлив от тоя миг. Тя погледна мъжа си, за да разбере дали той го познава. Алексей Александрович гледаше с неудоволствие Вронски и разсеяно се мъчеше да си спомни кой е той. Спокойствието и самоувереността на Вронски се сблъскаха тук с хладната самоувереност на Алексей Александрович като коса о камък.
— Граф Вронски — каза Ана.
— А! Струва ми се, че се познаваме — равнодушно рече Алексей Александрович и му подаде ръка. — Натам пътува с майката, а насам със сина — каза той, като изговаряше ясно всяка дума, сякаш подаряваше рубли. — Вие сигурно се връщате от отпуск? — попита той и преди да дочака отговор, се обърна към жена си със своя шеговит тон: — Е, много ли сълзи се проляха при раздялата в Москва?
С това обръщение към жена си той даваше на Вронски да почувствува, че иска да остане сам, сетне се извърна към него и се докосна до шапката си; но Вронски се обърна към Ана Аркадиевна.
— Надявам се, че ще имам честта да ви посетя — каза той.
Алексей Александрович с уморени очи погледна Вронски.
— Много ще се радвам — студено каза той, — ние приемаме всеки понеделник. — И като се отдалечи съвсем от Вронски, той каза на жена си: — И колко е хубаво, че успях да отделя половин час време, за да те
