портрет, който той направи така хубаво! И главно — тоя поглед, смутен и нежен! Да, да, точно това е! — с ужас си повтори Кити. — Не, това не може, не трябва да бъде! Той е толкова жалък!“ — каза си тя след това.
Това съмнение отравяше прелестта на новия й живот.
XXXIV
Още преди да завърши водолечението, княз Шчербацки, който след Карлсбад замина за Баден и Кисинген при едни познати руси, за да заимствува от тях руски дух, както се изразяваше той, се върна при близките си.
Възгледите на княза и княгинята за живота в чужбина бяха напълно противоположни. Княгинята намираше всичко за прекрасно и въпреки затвърденото си положение в руското общество, в чужбина се мъчеше да прилича на европейска дама, каквато не беше — защото бе руска дворянка, — и затова се преструваше, а това й беше донейде неловко. А князът, наопаки, смяташе, че всичко в чужбина е лошо, отегчаваше се от европейския живот, придържаше се към руските си навици и нарочно гледаше да се покаже в чужбина по-малко европеец, отколкото бе в действителност.
Князът се върна отслабнал, с увиснали торбички кожа по бузите, но в най-весело настроение. Веселото му настроение се засили още повече, когато видя, че Кити се е поправила напълно. Княгинята му съобщи за приятелството на Кити с госпожа Щал и Варенка и за някаква промяна, станала у Кити; това смути княза и пробуди у него обикновеното чувство на ревност към всичко, което отдалечаваше дъщеря му от него, и страх да не би дъщеря му да се изплъзне от влиянието му в някакви недостъпни за него области. Но тия неприятни новини потънаха в онова море от добродушие и веселост, които бликаха в него винаги и които се бяха усилили особено от карлсбадските бани.
На другия ден след пристигането си князът, с дългото си палто, с руските си бръчки и подпухнали бузи, подпрени от колосаната яка, в най-весело настроение тръгна с дъщеря си към извора.
Утрото бе прекрасно; спретнатите весели къщи с градинки, червеноликите и червеноръки, налепи с бира, весело работещи немски слугини и ясното слънце веселяха сърцето; но колкото повече наближаваха извора, толкова по-често срещаха болни и те изглеждаха сякаш още по-плачевно сред обикновените условия на благоустроения немски живот. Тая противоположност не правеше вече силно впечатление на Кити. Яркото слънце, веселият блясък на зеленината, звуците на музиката бяха за нея естествена рамка за всички тия познати лица и за техните промени към влошаване или подобряване, които тя следеше; но за княза светлината и блясъкът на юнското утро, звуците на оркестъра, който свиреше модерен весел валс, и особено здравите слугини бяха сякаш нещо неприлично и чудовищно в съчетание с тия, събрани от всички краища на Европа, тъжно крачещи мъртъвци.
Въпреки изпитваното от него чувство на гордост и сякаш на връщане към младините, когато любимата му дъщеря вървеше под ръка с него, сега му беше сякаш неловко и съвестно за здравия му вървеж, за едрите му затлъстели крайници. Той изпитваше почти чувството на човек, който е излязъл необлечен между хората.
— Представи ме, представи ме на новите си приятели — казваше той на дъщеря си, като й притискаше с лакът ръката. — Аз обикнах и тая твоя отвратителна соденска вода, защото ти се поправи от нея. Само че тук е тъжно, тъжно. Кой е тоя?
Кити му показваше имената на познатите и непознати лица, които срещаха. При входа на градината срещнаха сляпата m-me Berthe с водачката й и князът се порадва на милия израз на старата французойка, който тя доби, когато чу гласа на Кити. Тя веднага заприказва с него с прекалена френска любезност, като го хвалеше, че има такава прекрасна дъщеря и пред очите му превъзнасяше Кити до небесата, като я наричаше съкровище, бисер и ангел-утешител.
— Е, тогава тя е вторият ангел — усмихнат каза князът. — Според нея ангел номер първи е mademoiselle Варенка.
— О! Mademoiselle Варенка е истински ангел, allez32… — започна m-me Berthe.
В галерията срещнаха и самата Варенка. Тя вървеше бързо насреща им с елегантна червена чантичка.
— Ето и татко си дойде! — каза й Кити.
Просто и естествено, както правеше всичко, Варенка направи едно движение, средно между поклон и реверанс, и веднага заприказва с княза естествено и просто, както говореше с всички.
— Разбира се, аз ви познавам, добре ви познавам — каза й князът с усмивка, от която Кити с радост позна, че приятелката й се е харесала на баща й. — Но къде бързате толкова?
— Maman е тук — каза тя, като се обърна към Кити. — Тя не е спала цяла нощ и лекарят я посъветва да се поразходи. Нося й ръкоделието.
— Значи, това е ангел номер първи — каза князът, когато Варенка си отиде.
Кити видя, че му се иска да се посмее над Варенка, но просто не можеше да направи това, защото Варенка му хареса.
— Е, ще видим всичките ти приятели — прибави той, — и мадам Щал, ако благоволи да ме познае.
— Но нима ти я познаваш, татко? — попита Кити със страх, като забеляза, че при споменаването на мадам Щал в очите на княза блесна иронично пламъче.
— Познавах мъжа й, а малко и нея, преди да стане пиетистка.
— Какво значи пиетистка, татко? — попита Кити, вече изплашена, че онова, което толкова високо ценеше у госпожа Щал, имало название.
— И аз не зная добре. Зная само, че тя благодари на Бога за всичко, за всяко нещастие, благодари му дори, че е умрял мъжът й. Е, и излиза смешно, защото те живееха лошо.
— Кой е тоя? Какво жалко лице! — попита той, като видя седнал на пейката нисък болен с кафяво палто и бели панталони, които правеха странни гънки на лишените му от мускули крака.
Господинът повдигна сламената си шапка над виещите се редки коси, като откри високото си, болезнено почервеняло от шапката чело.
— Това е Петров, художник — каза Кити и се изчерви. — А тази е жена му — прибави тя, като посочи Ана Павловна, която сякаш нарочно в същото време, когато те се приближиха, тръгна след детето, което тичаше по пътечката.
— Колко е жалък и колко мило е лицето му! — каза князът. — Но ти защо не се приближи? Той сякаш искаше да ти каже нещо.
— Добре, да отидем — каза Кити и решително се обърна. — Как сте със здравето днес? — попита тя Петров.
Петров стана, подпрян на бастуна, и плахо погледна княза.
— Тя е моя дъщеря — каза князът. — Позволете да се запознаем.
Художникът се поклони и се усмихна, като откри странно блестящите си бели зъби.
— Ние ви чакахме вчера, княжна — каза той на Кити. Като каза това, той залитна и повтори това движение, за да покаже, че го е направил нарочно.
— Аз исках да дойда, но Варенка ми каза, че Ана Павловна изпратила да й съобщят, че няма да отидете.
— Как няма да отидем? — каза Петров, който се изчерви и веднага се закашля, като търсеше с очи жена си. — Анета, Анета! — рече той високо и дебелите жили на тънката му бяла шия се изопнаха като въжета.
Ана Павловна се приближи.
— Защо си изпратила да кажат на княжната, че няма да отидем? — сърдито прошепна той, изгубил гласа си.
— Здравейте, княжна! — каза Ана Павловна с престорена усмивка, която съвсем не приличаше на по- раншното й държане. — Много ми е приятно да се запознаем. — обърна се тя към княза. — Отдавна ви очаквахме, княже.
— Защо си изпратила да кажат на княжната, че няма да отидем? — пресипнало прошепна още веднъж художникът, и то още по-сърдито, очевидно раздразнен още повече от това, че гласът му изневерява и той
