повтаря всяка година и всяка година поглъща всички сили на народа. Реколтата беше отлична и се заредиха ясни, топли летни дни с росни къси нощи.
Братята трябваше да минат през гората, за да слязат към ливадите. Сергей Иванович през цялото време се любуваше на хубостта на потъналата в зеленина гора, като посочваше на брат си ту някоя потъмняла откъм сенчестата страна, пъстрееща с жълти прилистници, готова да цъфне стара липа, ту блестящите като изумруд млади тазгодишни издънки на дърветата. Константин Левин не обичаше да говори и да слуша за хубостта на природата. Според него думите отнемаха хубостта на онова, което виждаше. Той се съгласяваше с брат си, но неволно започваше да мисли за друго. Когато минаха гората, цялото му внимание бе погълнато от угарите по баира, които на някои места се жълтееха от трева, на други бяха отъпкани и изрязани на квадрати или струпани на купища, а някъде бяха разорани. По полето вървяха на върволица коли. Левин преброи колите и остана доволен, че ще се извози всичко необходимо, а като погледна към ливадите, мислите му се прехвърлиха върху въпроса за коситбата. Той винаги изпитваше някакво особено вълнение, когато започваха да прибират сеното. Когато стигнаха ливадите, Левин спря коня.
Утринната роса още лежеше долу между гъстите стъбла на тревата и за да не измокри краката си, Сергей Иванович помоли брат си да го откара с кабриолета през ливадата до оня ракитов храст, дето се събираха костури. Колкото и да му беше жал на Константин Левин да гази тревата си, той подкара през ливадата. Високата трева меко се обвиваше около колелата и краката на коня, като оставяше прашеца си по мокрите спици и главини.
Братът седна под храста и размота въдиците, а Левин отведе коня, върза го и нагази в непоклащаното от вятъра огромно сиво-зелено море на ливадата. В добре напояваните места копринената трева с узряващи семена достигаше почти до пояс.
Като мина напреки през ливадата, Константин Левин излезе на пътя и срещна един старец с отекло око, който носеше кошерище с пчели.
— Какво е това, Фомич, примамил ли си тия пчели? — попита го той.
— Защо ще ги примамвам, Константин Митрич! Да запазя поне своите. Вече втори път ми бяга тоя рой… Да благодаря на момчетата, че го стигнаха. Вашите орат. Отпрегната един кон и го настигнаха…
— Е, какво ще кажеш, Фомич, да косим ли вече, или да почакаме?
— Какво да ти кажа! Понашему трябва да се почака до Петровден. Но вие винаги косите по-рано. Пък, слава Богу, тревата е хубава. Говедата ще има къде да ходят.
— А какво ще кажеш за времето?
— Божа работа. Може и да се задържи.
Левин отиде при брат си. Не се ловеше нищо, но Сергей Иванович не се отегчаваше и изглеждаше в най-весело настроение. Левин видя, че възбуден от разговора си с лекаря, той искаше да приказва. А на Левин, наопаки, му се искаше да си отиде по-скоро в къщи, за да нареди да извикат косачи за утре и да разреши съмнението си за коситбата, което много го занимаваше.
— Е, да си вървим — каза той.
— Къде ще бързаме? Да поседим. Ама как си се измокрил! Макар че не се лови нищо, хубаво е. Всеки лов е добър, защото имаш досег с природата. Каква прелест тая стоманена вода! — каза той. — Тия зелени брегове винаги ми напомнят, знаеш ли, нещо загадъчно, тайнствено, сякаш тревата казва на водата: а ние ще пошаваме, ще пошаваме.
— Не зная тая гатанка — отвърна Левин.
III
— Знаеш ли, мислех за тебе — каза Сергей Иванович. — Това, което става във вашия уезд, на нищо не прилича, както ми поразправи тоя доктор; той не е глупаво момче. И аз съм ти казвал и казвам: не правиш добре, дето не ходиш на събранията и изобщо си се откъснал от земските работи. Щом порядъчните хора се оттеглят, разбира се, всичко ще тръгне Бог знае как. Плащаме пари, те отиват за заплати, а няма нито училища, нито фелдшери, нито акушерки, нито аптеки, нищо няма.
— Но нали опитвах — тихо и неохотно отвърна Левин, — не мога! Какво да правя!
— Защо да не можеш? Да си призная, не разбирам. Не допущам това да е от равнодушие и неумение; нима е просто мързел?
— Нито едното, нито другото, нито третото. Аз опитвах и виждам, че не мога да направя нищо — каза Левин.
Той едва вникваше в думите на брат си. Загледан през реката към нивата, виждаше нещо черно, но не можеше да различи дали е кон или управителят на кон.
— Но защо да не можеш да направиш нищо? Направил си опит, не си успял по твоя преценка и веднага се отчайваш. Как можеш да нямаш самолюбие?
— Самолюбието — каза Левин, засегнат на болното място от думите на брат си — не го разбирам. Самолюбие би имало, ако в университета ми кажеха, че другите разбират интегралното изчисление, а аз не го разбирам. Но тук трябва да си убеден предварително, че е необходимо да имаш известни способности за тия работи и главно, че тия работи са много важни.
— Как тъй, нима това не е важно? — каза Сергей Иванович, засегнат, задето брат му смята за неважно онова, което го занимаваше, и особено задето той очевидно почти не го слуша.
— На мене не ми се вижда важно, не може да ме заинтересува, какво искаш тогава?… — отвърна Левин, разбрал, че онова, което виждаше, е управителят и че управителят сигурно е освободил селяните от оране. Те обръщаха оралата. „Нима са свършили орането?“ — помисли той.
— Ама слушай — каза по-големият брат, като намръщи красивото си умно лице, — всичко има граници. Много хубаво е да бъдеш чудак и искрен човек и да не обичаш фалша — всичко това аз го зная; но пък това, което казваш, или няма смисъл, или има много лош смисъл. Как можеш да смяташ за неважно, че тоя народ, който ти обичаш, както уверяваш…
„Никога не съм разправял такова нещо“ — помисли Константин Левин.
— … мре без помощ? Груби бабувачки морят децата, народът тъне в невежество и се огъва под властта на всеки писар, а тебе ти е дадено в ръцете средство да помогнеш на това, но ти не помагаш, защото според теб това не било важно.
И Сергей Иванович го постави пред дилемата: или си дотолкова неразвит, че не можеш да видиш всичко, което можеш да направиш, или не искаш да пожертвуваш спокойствието, тщеславието си и не знам още какво, за да направиш това.
Константин Левин чувствуваше, че му остава само да се съгласи или да признае, че не изпитва достатъчно любов към общото дело. И това го оскърби и огорчи.
— И едното, и другото — решително каза той. — Не виждам, че би могло…
— Как? Нима като се разпределят добре парите, не може да се даде медицинска помощ?
— Не може, както ми се струва… В нашия уезд, с неговите четири хиляди квадратни версти, при нашите поледици, виелици и работния сезон, не виждам възможност да се дава повсеместно медицинска помощ. Пък и изобщо аз не вярвам в медицината.
— Е, позволи ми, това е несправедливо… Аз ще ти посоча хиляди примери… Е, ами училищата?
— Защо ти са училища?
— Какво приказваш? Нима може да има съмнение в ползата от образованието? Щом то е добро за тебе, ще бъде добро и за всички.
Константин Левин се чувствуваше нравствено притиснат до стената и затова се разгорещи и без да иска, изказа главната причина за равнодушието си към общото дело.
— Всичко това може да е хубаво; но защо има нужда да се грижа за уреждане на лечебни пунктове, от които никога не се ползувам, и на училища, дето няма да изпращам децата си, дето и селяните не искат да изпращат децата си, а при това не съм и твърдо убеден, че трябва да се изпращат? — каза той.
Сергей Иванович за миг се зачуди от тоя неочакван възглед върху нещата; но веднага състави нов план за атака.
Той помълча, извади една от въдиците, хвърли я пак и усмихнат се обърна към брат си:
— Позволи ми… Първо, от лечебен пункт почувствувахме нужда. Ето за Агафия Михайловна изпратихме да извикат земския лекар.
