тежест на работата и откосът му излизаше лош.
Когато изкара още един откос, той се канеше да започне пак, но Тит се спря, пристъпи до стареца и тихо му каза нещо. И двамата погледнаха към слънцето. „За какво ли говорят и защо той не започва нов откос?“ — помисли Левин, като не се сещаше, че селяните бяха косили непрестанно вече не по-малко от четири часа и че е дошло време да закусят.
— Трябва да закусим, господарю — каза старецът.
— Нима дойде време? Добре, закусете.
Левин даде косата си на Тит и заедно с косачите, които тръгнаха към дрехите да си вземат хляба, се запъти към коня си през леко напръсканите от дъжда откоси на дългото окосено пространство. Едва сега той разбра, че не е улучил време и дъждът ще измокри сеното му.
— Ще похаби сеното — каза той.
— Нищо, господарю, в дъжд коси, в хубаво време го носи! — каза старецът.
Левин отвърза коня и тръгна за в къщи да пие кафе.
Сергей Иванович току-що беше станал. След като пи кафе, Левин отиде пак на ливадата, преди още Сергей Иванович да успее да се облече и да слезе в трапезарията.
V
След закуската Левин попадна на откос не вече на по-раншното място, а между един старец-шегобиец, който го покани за съсед, и един млад селянин, женен едва от есента и тръгнал да коси първо лято.
Изправен, старецът вървеше отпред, като придвижваше равномерно и нашироко кривите си крака, и с точно и отмерено движение, което, изглежда, не му костваше повече труд, отколкото махането с ръце при ходене, отхвърляше еднакви, високи откоси, сякаш си играеше. Като че ли не той, а острата му коса сама звънтеше по сочната трева.
Зад Левин вървеше младият Мишка. Миловидното му младо лице, превързано над челото с плетеница прясна трева, бе напрегнато цяло от усилие; но щом го погледнеха, той се усмихваше. Изглежда, бе готов по-скоро да умре, отколкото да признае, че му е трудно.
Левин вървеше помежду им. При най-голямата жега косенето не му се видя толкова трудно. Потта го разхлаждаше, а слънцето, което печеше гърба му, главата и запретнатата до лакътя ръка, му даваше здравина и упоритост в работата; и все по-често и по-често го спохождаха ония минути на безсъзнателно състояние, когато можеше да не мислиш какво правиш. Косата режеше сама. Това бяха щастливи минути. Още по-радостни бяха ония минути, когато, след като стигнеха реката, до която свършваха откосите, старецът изтриваше с мокра гъста трева косата си, наплискваше стоманата й в хладката вода на реката, загребваше с брусницата и черпеше Левин.
— Я си пийнете сега от моя квас! Хубав ли е, а? — казваше той и намигваше.
И наистина Левин никога не беше пил такова питие като тая топла вода с плаваща зеленина и ръждив от тенекиената брусница вкус. И веднага след това идваше блажената бавна разходка с коса на рамо, когато можеше да избършеш леещата се пот, да въздъхнеш с пълни гърди и да изгледаш проточилата се върволица косачи и онова, което става наоколо, в гората и на полето.
Колкото по-дълго косеше Левин, толкова по-често и по-често чувствуваше минутите на забрава, когато вече не ръцете размахваха косата, а самата коса раздвижваше цялото съзнателно, пълно с живот тяло, и сякаш магически, без да мисли за нея, работата, правилна и определена, се вършеше сама. Това бяха най- блажените минути.
Трудно беше само тогава, когато, трябваше да прекъсне това, станало вече несъзнателно, движение и да мисли, когато трябваше да се окоси някоя ботруна или неоплевен киселец. Старецът правеше лесно това. Стигнеха ли някоя ботруна, той променяше движението и де с тъпото, де с върха на косата с къси удари от двете страни разравяше ботруната. И докато правеше това, той все разглеждаше и наблюдаваше какво се открива пред него; ту откъсваше някоя трънка и я изяждаше или черпеше Левин, ту с върха на косата отхвърляше някое клонче, ту откриваше някое гнездо на пъдпъдъци, от което изпод самата коса излиташе самката, ту улавяше някоя змия, попаднала на пътя му, и като я вдигаше с косата като с вила, показваше я на Левин и я отхвърляше надалеч.
Тия промени в движението бяха трудни както за Левин, така и за младия момък зад него. И двамата, нагласени за едно напрегнато движение, се намираха в разгара на работата и не бе по силите им да променят движението и същевременно да наблюдават какво има пред тях.
Левин не забелязваше как минава времето. Ако го попитаха колко време вече коси, той би казал половин час, а вече бе наближило обед. Като започваше нов откос, старецът обърна внимание на Левин върху няколко момичета и момчета, които едва се виждаха и които от различни страни, посред високата трева и по пътя, вървяха към косачите, като носеха в отмалелите си ръце вързопчета с хляб и запушени с парцали стомнички с квас.
— Виж, калинките пълзят! — каза той, като ги посочи, и погледна изпод дланта си слънцето.
Изкараха още два откоса и старецът спря.
— Хайде, господарю, трябва да обядваме! — решително каза той. И като стигнаха до реката, косачите тръгнаха през откосите към дрехите си, където седяха и ги чакаха децата, които бяха им донесли ядене. Селяните се събраха — далечните под талигата, а близките — под един ракитов храст, на който нахвърляха трева.
Левин седна при тях; не му се искаше да си отиде.
Всяко стеснение пред господаря отдавна вече бе изчезнало. Селяните се приготвяха да обядват. Едни се миеха, младите момчета се къпеха в реката, а други нагласяха място за почивка, развързваха вързопчетата с хляб и отпушваха стомничките с квас.
Старецът надроби хляб в една паница, размачка го с дръжката на лъжицата, наля вода от брусницата, наряза още хляб и като го посипа със сол, обърна се на изток да се помоли.
— Я си хапни, господарю, от моята попара — каза той и седна на колене пред паницата.
Попарата беше толкова вкусна, че Левин се отказа да си ходи в къщи на обед. Наобядва се със стареца, заприказва с него за домашните му работи, вземайки най-живо участие в тях, и му разказа за всичките си работи, които можеха да интересуват стареца. Чувствуваше се по-близък с него, отколкото с брат си, и без да иска, се усмихваше от нежност, която изпитваше към тоя човек. Когато старецът стана отново помоли се и легна под храста, като си сложи трева вместо възглавница, Левин направи същото и въпреки нахалните, досадни на слънцето мухи и калинки, които гъделичкаха потното му лице и тяло, веднага заспа и се събуди едва когато слънцето бе минало от другата страна на храста и бе започнало да го грее. Старецът отдавна не спеше, а седеше и клепаше косите на младите момчета.
Левин се озърна наоколо и не можа да познае мястото: дотолкова бе се променило всичко. Грамадно пространство от ливадата беше окосено и с ароматните си вече откоси блестеше с особен, нов блясък под полегатите вечерни лъчи на слънцето. И окосените храсти при реката, и самата река, която преди това не се виждаше, а сега блестеше като стомана в своите лъкатушки, и раздвижилите се косачи, които бяха вече станали, и стръмната стена от трева в неокосеното място на ливадата, и ястребите, които се виеха над оголената ливада — всичко беше съвсем ново. Като се опомни, Левин започна да пресмята колко е окосено и колко още може да се окоси днес.
С четиридесет и двама души бе свършена извънредно много работа. Голямата ливада, която през време на крепостничеството окосяваха за два дни с тридесет коси, бе окосена вече цяла. Неокосени оставаха още ъглите с къси редове. Но на Левин се искаше да окосят тоя ден колкото може повече и го беше яд на слънцето, което се спущаше така бързо. Той не чувствуваше никаква умора; искаше му се само работата да върви още по-бързо и да окосят колкото може повече.
— Е, как ти се струва, ще можем ли да окосим и Машкин връх? — попита той стареца.
— Ако рече Бог, слънцето вече не е високо. Ще има ли за водка на момчетата?
На пладнина, когато отново седнаха и пушачите запушиха, старецът съобщи на момчетата, че „ако окосят Машкин връх, ще има водка“.
— Ка’щяло да не го окосим! Започвай, Тит! Бързо ще го омахаме! Ще се наядеш нощес. Започвай! — чуха се гласове и като си дояждаха хляба, косачите тръгнаха да косят.
— Е, дръжте се, момчета! — каза Тит и почти в тръс тръгна пред всички.
