— Върви, върви! — казваше старецът, който бързаше зад него и лесно го настигна. — Ще те порежа! Пази се!
И млади, и стари косяха сякаш в надпревара. Но колкото и да бързаха, не похабяваха тревата и откосите се отмятаха също така чисто и правилно. Останалото в ъгъла парче бе окосено за пет минути. Последните косачи още доизкарваха откосите си, когато предните метнаха на рамо кафтаните си и през пътя тръгнаха към Машкин връх.
Слънцето вече слизаше зад дърветата, когато, дрънчейки с тенекиените си брусници, те влязоха в гористото долче Машкин връх. В средата на дола тревата беше до пояс, нежна и мека, а тук-там из гората изпъстрена с гайтаника.
След късо съвещание — дали да карат надлъж или напреки — Прохор Ермилин, грамаден, възчер селянин, също известен косач, тръгна пред всички. Той изкара един откос напред, върна се назад и отмина и всички започнаха да се изравняват зад него, като се спущаха надолу в падината и се изкачваха нагоре до самия край на гората. Слънцето залезе зад гората. Падна вече роса и косачите бяха на слънце само когато излизаха на баира, а долу, дето се вдигаше пара, и от другата страна на баира се движеха в хладна и росна сянка. Работата кипеше.
Прерязвана със сочен звук, дъхавата трева се стелеше на високи откоси. Косачите, които от всички страни се трупаха по късите откоси, се надпреварваха, като подрънкваха с брусниците, и от време на време се чуваше ту сблъскване на коси, ту съскане на бруса по наточваната коса, ту весели викове.
Левин вървеше все така между младия човек и стареца. Старецът, облякъл овчето си кожухче, беше все така весел, шеговит и свободен в движенията си. В гората постоянно попадаха на поникнали в сочната трева гъби, които косите прерязваха. Но щом видеше гъба, старецът се навеждаше вземаше я и я слагаше в пазвата си. „Подарък на бабичката“ — току казваше той.
Колкото бе лесно да косят мократа и слаба трева, толкова пък беше трудно да се спущат и изкачват по стръмния наклон на дола. Но старецът не се спираше пред това. Като размахваше все така косата, с дребни, твърди крачки на обутите си с големи цървули крака той се изкачваше бавно по стръмното и макар че раздрусваше цялото си тяло и увисналите под ризата му долни гащи, не пропущаше по пътя си нито една тревичка, нито една гъба и все така се шегуваше със селяните и Левин. Левин вървеше след него и често мислеше, че той непременно ще падне, като се изкачва с косата си по такъв стръмен баир, дето човек трудно може да се покатери дори без коса; но той се изкачваше и правеше, каквото трябва. Чувствуваше, че го движи някаква външна сила.
VI
Окосиха Машкин връх, довършиха последните откоси, облякоха кафтаните си и весело тръгнаха да си вървят. Левин се качи на коня, със съжаление се сбогува със селяните и си тръгна към къщи. На хълма се озърна: те не се виждаха вече сред надигналата се от низината мъгла; чуваха се само весели груби гласове, смехове и иззвънтяване от сблъскващи се коси.
Сергей Иванович отдавна вече бе обядвал и пиеше вода с лимон и лед в стаята си, като преглеждаше току-що получените от пощата вестници и списания, когато с весел говор в стаята се втурна Левин, с полепнали от потта на челото му разчорлени коси и почернели, мокри гръб и гърди.
— Окосихме цялата ливада! Ах, колко хубаво беше, чудесно! Чудно хубаво! Ами ти как прекара? — каза Левин, съвсем забравил вече вчерашния неприятен разговор.
— Леле, на какво приличаш! — каза Сергей Иванович и в първия миг изгледа недоволно брат си. — Но затвори, затвори вратата! — извика той. — Сигурно си вкарал най-малко десетина.
Сергей Иванович не можеше да търпи мухите и затова отваряше прозорците на стаята си само нощем и грижливо затваряше вратата.
— Бога ми, не съм вкарал нито една. А и да съм вкарал, ще я уловя. Няма да повярваш каква наслада изпитах! Ти как прекара деня?
— Добре. Но нима ти коси през целия ден? Сигурно си гладен като вълк. Кузма ти е приготвил всичко.
— Не, не ми се яде. Аз похапнах там. Но ще ида да се измия.
— Добре, върви, върви, и аз ще дойда ей сега — каза Сергей Иванович, като поклащаше глава и гледаше брат си. — Върви по-скоро — прибави той усмихнат, прибра книгите си и се приготви да излезе. На него самия изведнъж му стана весело и не му се искаше да се отдели от брат си. — Ами де беше през време на дъжда?
— Какъв дъжд? Едва поръси. Но аз ще се върна ей сега. Значи, ти прекара деня хубаво? Е, чудесно! — И Левин отиде да се преоблича.
След пет минути братята се срещнаха в трапезарията.
Макар че на Левин му се струваше, че не му се яде и седна на масата само за да не обиди Кузма, когато започна да се храни, яденето му се стори много вкусно. Сергей Иванович го гледаше усмихнат.
— Ах, да, имаш писмо — каза той. — Кузма, донеси го, моля ти се, отдолу. Но внимавай, затваряй вратата.
Писмото беше от Облонски. Левин го прочете на глас. Облонски пишеше от Петербург: „Получих писмо от Доли, тя е в Ергушово и все не може да се подреди. Моля ти се, иди при нея, помогни й със съвет, ти всичко знаеш. Ще й бъде много приятно да те види. Тя е съвсем сама, горката. Тъщата и другите са още в чужбина.“
— Отлично! Непременно ще отида — каза Левин. — Може и заедно да идем. Тя е чудесна жена. Нали?
— А те близо ли са?
— На тридесетина версти. А може да има и четиридесет. Но пътят е отличен. Чудесно ще пътуваме.
— С удоволствие — каза Сергей Иванович, който все се усмихваше.
Като гледаше по-малкия си брат, неволно го обземаше веселост.
— Ех, че апетит имаш! — каза той, като гледаше наведеното му над чинията мургаво червено загоряло лице и врата.
— Отличен! Няма да повярваш колко полезен е тоя режим срещу всякакви дивотии. Искам да обогатя медицината с един нов термин: Arbeitscur34.
— Но, струва ми се, ти нямаш нужда от това.
— Да, но разните нервно болни.
— Да, това трябва да се изпита. А пък аз се бях наканил да дойда да те погледам на ливадата, но жегата беше така непоносима, че не отидох по-далеч от гората. Поседях и през гората слязох до селото, срещнах твоята кърмачка и я разпитах как гледат селяните на тебе. Доколкото разбрах, те не одобряват това. Тя каза: „Не е господарска работа.“ Изобщо, струва ми се, че в разбиранията на народа са доста твърдо определени изискванията за някаква, както те я наричат, „господарска“ дейност. И те не допушат господарите да излизат от установената в разбиранията им рамка.
— Може би; но това е такова удоволствие, каквото не съм изпитвал в живота си. И после, в това няма нищо лошо. Нали? — отвърна Левин. — Какво да правя, като не им се харесва. А впрочем аз мисля, че не е лошо. А?
— Изобщо — продължи Сергей Иванович, — както виждам, ти си доволен от своя ден.
— Много съм доволен. Окосихме цялата ливада. И с какъв старец се сприятелих там! Не можеш си представи каква прелест е!
— Значи, доволен си от своя ден. И аз също. Първо, реших две шахматни задачи, и едната е много интересна — открива се с пионка. Ще ти я покажа. А след това мислих за нашия вчерашен разговор.
— Как? За вчерашния разговор ли? — попита Левин, като жумеше блажено, пъхтеше след свършения обед и никак не можеше да си спомни какъв е бил тоя вчерашен разговор.
— Смятам, че ти си донейде прав. Нашето различие е в това, че ти вземаш като двигател личния интерес, а аз смятам, че интересът към общото благо трябва да съществува у всеки човек, който стои на известно стъпало на образованието. Може би ти си прав, че е по̀ за предпочитане да се работи за материалния интерес. Изобщо ти си натура твърде prime-sautiere35, както казват французите; ти желаеш една страстна, енергична дейност или нищо.
