Левин слушаше брат си и абсолютно нищо не разбираше и не желаеше да разбере. Страхуваше се само да не би брат му да му зададе някой въпрос, от който да се разбере, че не е чул нищо.
— Така е, приятелю — каза Сергей Иванович, като го пипна по рамото.
— Да, разбира се. Какво пък! Аз не държа на своето — отвърна Левин с детска, виновна усмивка. „За какво ли съм спорил? — мислеше той. — Разбира се, и аз съм прав, и той е прав, и всичко е прекрасно. Трябва само да отида в канцеларията да дам някои нареждания.“ Той стана, като се изтягаше и се усмихваше.
Сергей Иванович също се усмихна.
— Ако искаш да се разходиш, да отидем заедно — каза той, понеже не искаше да се отдели от брат си, от когото лъхаше свежест и бодрост. — Да отидем, ще се отбием и в канцеларията, ако ти е необходимо.
— Леле, майчице! — извика Левин така високо, че Сергей Иванович се изплаши.
— Какво има, защо викаш?
— Как е ръката на Агафия Михайловна? — попита Левин, като се удари по главата. — Аз забравих за нея.
— Много по-добре е.
— Е, все пак ще отърча при нея. Докато ти си сложиш шапката, аз ще се върна.
И той хукна надолу по стълбата, тракайки с токовете си като кречетало.
VII
В това време, когато Степан Аркадич бе пристигнал в Петербург, за да изпълни най-естественото, познато на всички чиновници, макар и непонятно за нечиновниците, най-необходимо задължение, без което не е възможно да се служи — да напомни за себе си в министерството, — и при изпълнението на това задължение, след като бе взел от къщи почти всички пари, весело и приятно прекарваше времето си по надбягванията и по вилите, Доли бе отишла да живее на село, за да намалят колкото може разходите. Тя бе отишла в даденото й като зестра, село Ергушово, същото, дето през пролетта бяха продали гората и което беше на петдесет версти от Покровское, селото на Левин.
Голямата стара къща в Ергушово бе отдавна съборена и още князът бе поправил и разширил една от пристройките й. Преди двадесет години, когато Доли бе още дете, тая пристройка беше просторна и удобна, макар че като всички пристройки бе встрани от главната алея и гледаше на юг. Но сега тя беше стара и разнебитена. Още през пролетта, когато Степан Аркадич ходи да продава гората, Доли бе го помолила да прегледа къщата и да нареди да поправят, каквото трябва. Степан Аркадич, който като всички виновни мъже се грижеше много за удобствата на жена си, сам прегледа къщата и даде нареждания за всичко необходимо според него. Според него всички мебели трябваше да се покрият с кретон, да се сложат пердета, да се разчисти градината, да се направи мостче при езерото и да се посадят цветя; но той бе забравил много други необходими неща, липсата на които отпосле измъчваше Даря Александровна.
Колкото и да се мъчеше да бъде грижлив баща и мъж, Степан Аркадич никак не можеше да помни, че има жена и деца. Той имаше ергенски вкусове и се съобразяваше само с тях. Когато се върна в Москва, той с гордост съобщи на жена си, че всичко е готово, че къщата ще стане като кутийка и я съветваше много да замине. За Степан Аркадич заминаването на жена му за село беше приятно във всяко отношение: и за децата ще бъде полезно, и разноските ще бъдат по-малко, и той ще бъде по-свободен. А Даря Александровна пък смяташе заминаването на село през лятото необходимо за децата, особено за момиченцето, което не можеше да се оправи още от скарлатината, и най-после, за да се отърве от дребните унижения, от дребните дългове на дърваря, рибаря, обущаря, които я измъчваха. Заминаването й бе приятно още и за това, че тя мечтаеше да примами при себе си на село и сестра си Кити, която трябваше да се върне от чужбина към средата на лятото и на която бе предписано да прави бани. От курорта Кити й писа, че нищо не я привличало толкова много, както да прекара лятото заедно с нея в Ергушово, пълно с детски спомени и за двете.
На първо време селският живот бе доста труден за Доли. Тя бе живяла през детинството си на село и у нея бе останало впечатление, че селото е спасение от всички градски неприятности, че животът там, макар и да не е хубав (с това Доли лесно се помиряваше), но е евтин и удобен: всичко има, всичко е евтино, всичко може да се набави и за децата е добре. Но сега, когато дойде на село като домакиня, тя видя, че всичко това съвсем не е така, както си мислеше.
На другия ден след пристигането им заваля проливен дъжд и през нощта протече в коридора и в детската стая, така че пренесоха креватчетата в приемната. Готвачка за слугите нямаше; от деветте крави, по думите на говедарката, едни бяха стелни, други първескини, трети бяха стари, а четвърти пресушени; дори за децата не стигаше и маслото, и млякото. Яйца нямаше. Не можеше да се намери една кокошка; печаха и варяха стари, посинели, жилави петли. Не можеха да се намерят жени, за да измият подовете — всички копаеха картофи. Не можеха да се возят, защото единият от конете беше станал опърничав и не се оставяше да го впрегнат. Нямаше къде да се къпят — целият бряг на реката беше изпотъпкан от добитъка и бе открит откъм пътя; дори не можеха да ходят на разходка, защото говедата влизаха в градината през съборената ограда, а имаше един страшен бик, който ревеше и сигурно бодеше. Нямаше гардероби за дрехите. Тия, които бяха, не се затваряха и се отваряха сами, когато минеха край тях. Тенджери и стомни нямаше; нямаше котел за пералнята, нямаше дори дъска за гладене.
На първо време, налетяла на тия страшни според нея нещастия, вместо да намери спокойствие и почивка, Даря Александровна беше отчаяна: залягаше с всички сили, чувствуваше безизходното си положение и всеки миг задържаше сълзите, които бликваха в очите й. Управителят, бивш вахмистър, когото Степан Аркадич бе обикнал и заради хубавата му и почтителна външност бе го провъзгласил от вратар за управител, не вземаше никакво участие в неволите на Даря Александровна, казваше почтително: „Никак невъзможно, такива мръсни хора“ — и не помагаше в нищо.
Положението изглеждаше безизходно. Но в къщата на Облонски, както и във всички семейства, имаше едно незабележимо, но много важно и много полезно лице — Матрьона Филимоновна. Тя успокояваше господарката, уверяваше я, че всичко
Тя веднага се сближи с жената на управителя и още същия ден пи заедно с нея и с управителя чай под акациите и обсъди всички работи. Скоро под акациите бе образуван клуб на Матрьона Филимоновна и тук, чрез тоя клуб, който се състоеше от жената на управителя, кмета и писаря, започнаха малко по малко да се изглаждат трудностите на живота и след една седмица наистина всичко
— Виждате ли, а все се отчайвахте! — каза Матрьона Филимоновна, като показваше дъската.
Дори построиха къпалня от сламени рогозки. Лили започна да се къпе и за Даря Александровна се сбъднаха поне отчасти нейните очаквания за един, макар и не много спокоен, но удобен селски живот. С шестте си деца Даря Александровна не можеше да бъде спокойна. Едно се разболяло, друго можеше да се разболее, на трето липсваше нещо, четвърто проявяваше признаци на лош характер и т.н., и т.н. Рядко, рядко настъпваха къси спокойни периоди. Но тия грижи и безпокойства бяха за Даря Александровна единствено възможното щастие. Ако не беше това, тя би оставала сама с мислите за мъжа, който не я обичаше. А освен това, колкото и тежки да бяха за майката страхът от болестите, самите болести и мъката поради признаците за лоши наклонности у децата, самите деца вече й се отплащаха с малки радости за нейните скърби. Тия радости бяха толкова дребни, че не можеха да се забележат, както златото в пясъка, и в лоши минути тя виждаше само скърбите, само пясъка; но имаше и хубави минути, когато виждаше само радостите, само златото.
Сега, в самотията на село, тя все по-често и по-често съзнаваше тия радости. Когато ги наблюдаваше, често правеше всевъзможни усилия, за да се убеди, че се заблуждава, че като майка е пристрастна към децата си; но все пак не можеше да не си казва, че децата й са прелестни, и шестте, макар и в различни отношения, че такива деца рядко се срещат — и беше щастлива с тях и се гордееше с тях.
