— Но аз мисля, че ръката й ще си остане изкривена.
— Това още не се знае… И после, грамотният селянин и работник е по-нужен и по-ценен за тебе.
— Не, питай когото искаш — енергично отвърна Константин Левин, — но грамотният като работник е много по-лош. И пътищата не трябва да се поправят; а мостовете — както ги поставят, така ги и открадват.
— Впрочем — каза намръщен Сергей Иванович, който не обичаше противоречията и особено такива, които непрестанно отскачат от едно на друго и без всякаква връзка привеждат нови доводи, така че човек не знае на какво да отговори, — впрочем работата не е там. Позволи ми. Признаваш ли, че образованието е благо за народа?
— Признавам — неочаквано каза Левин и веднага се сети, че не е казал това, което мисли. Той чувствуваше, че ако признае това, ще му докажат, че говори глупости, които нямат никакъв смисъл. Как ще му докажат това, той не знаеше, но знаеше, че несъмнено ще му докажат логично и очакваше това доказателство.
Доводът се оказа много по-прост, отколкото очакваше Константин Левин.
— Щом го признаваш за благо — каза Сергей Иванович, — като честен човек не можеш да не обичаш и да не съчувствуваш на това дело и следователно не можеш да не работиш за него.
— Но аз още не признавам това дело за добро — каза Константин Левин, като се изчерви.
— Как? Но нали ей сега каза…
— Сиреч не го признавам нито за добро, нито за възможно.
— Ти не можеш да знаеш това, преди да си направил усилия.
— Добре, да предположим — каза Левин, макар че съвсем не предполагаше това, — да предположим, че е така; но все пак не виждам защо трябва да се грижа за това.
— Как така?
— Не, щом се разприказвахме за тия работи, обясни ми ги от философско гледище — каза Левин.
— Не разбирам каква връзка има тук философията — каза Сергей Иванович, както се стори на Левин с такъв тон, сякаш не признаваше правото на брат си да разсъждава върху философията. И това нещо ядоса Левин.
— Ето какво! — разпалено заговори той. — Аз смятам, че двигател на всички наши действия е все пак личното щастие. Като дворянин, аз не виждам сега в земските учреждения нищо, което би помогнало на моето благосъстояние. Пътищата не са по-добри и не могат да станат по-добри; моите коне ме возят и по лоши пътища. Лекари и лечебни пунктове не ми трябват, мирови съдия не ми трябва — никога не съм се обръщал и няма да се обърна към него. Училища не само не ми трябват, но както ти казах, те са дори вредни. За мене земските учреждения са просто едно задължение да плащам по осемнадесет копейки на десетината, да ходя в града, да нощувам сред дървеници и да слушам всевъзможни глупости и мръсотии, а в това нямам никакъв личен интерес.
— Позволи ми — усмихнат го прекъсна Сергей Иванович, — ние нямахме личен интерес да работим за освобождаването на селяните, и все пак работехме.
— Не! — прекъсна го Константин, като се горещеше все повече и повече. — Освобождаването На селяните беше друга работа. Тук имаше личен интерес. Ние искахме да смъкнем тоя ярем, който потискаше нас, всички добри хора. Но нима е същото да бъда земски делегат и да разсъждавам колко чистачи са необходими и как да се прокара водопровод в един град, дето не живея; да бъда съдебен заседател и да съдя някой селянин, който е откраднал сланина, и шест часа да слушам всякакви глупости, които дрънкат защитниците и прокурорът, и как председателят пита моя старец, смахнатия Альошка: „Признавате ли, господин подсъдим, факта за открадването на сланината?“ — „Какво каиш?“
Константин Левин вече се увлече и започна да имитира председателя и смахнатия Альошка; струваше му се, че всичко това има връзка с въпроса.
Но Сергей Иванович сви рамене.
— Е, та какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа само, че ония права, които ме… които засягат моя интерес, аз ще защищавам с всички сили винаги; че когато като студенти ни правеха обиск и ни четяха писмата стражарите, аз съм бил готов с всички сили да защищавам тия права, да защищавам правата си за образование и свобода. Разбирам, когато се отнася до военната повинност, която засяга съдбата на моите деца, на братята ми и самия мене; готов съм да обсъждам онова, което се отнася до мене; но да съдя къде да се разпределят четиридесет хиляди рубли земски пари или да съдя смахналия Альошка — не разбирам и не мога.
Константин Левин говореше така, сякаш се бе отприщил бентът на думите му. Сергей Иванович се усмихна.
— Но утре и на тебе ще стане нужда да се съдиш: по-приятно ли ще ти бъде да те съдят в стария углавен съд?
— Аз няма да се съдя. Никога няма да убия и нямам нужда от съд. Е-хе — продължи той, като отскачаше пак към неща, които нямаха никаква връзка с въпроса, — нашите земски учреждения и всичко това прилича на брезичките, които сме набучили като на Света троица, за да прилича на гора — в Европа такива гори поникват сами, — но аз не мога от сърце да поливам и да вярвам в тия брезички.
Сергей Иванович само сви рамене, като искаше с това движение да изрази учудването си отде пък се взеха сега в спора им тия брезички, макар че веднага разбра какво искаше да каже брат му с това.
— Позволи ми, така не може да се разсъждава — забеляза той.
Но Константин Левин искаше да се оправдае за недостатъка, който сам си съзнаваше, за равнодушието си към общото благо, и затова продължи.
— Мисля — каза Константин, — че никоя дейност не може да бъде трайна, ако не се основава на личния интерес. Това е обща философска истина — каза той, като повтори смело думата
Сергей Иванович се усмихна още веднъж. „И той си има някаква своя философия, която служи на наклонностите му“ — помисли той.
— Хайде остави философията настрана — каза той. — Главната задача на философията през всички векове е именно в това, да се намери необходимата връзка, която съществува между личния и общия интерес. Но това няма връзка с въпроса; въпросът е, че твоето сравнение е погрешно. Брезичките не са набучени, а едни са засадени, други посети и с тях трябва да се отнасяме по-внимателно. Бъдеще имат само ония народи, само ония народи могат да се нарекат исторически, които имат усет за всичко важно и значително в техните учреждения и милеят за тях.
И Сергей Иванович пренесе въпроса във философско-историческата област, недостъпна за Константин Левин, и му посочи цялата неправота на възгледите му.
— А че на тебе това не ти харесва, извини ме, но причината е в нашия руски мързел и господарство и аз съм уверен, че у тебе то е временно заблуждение, което ще мине.
Константин мълчеше. Чувствуваше, че е разбит по всички линии, но същевременно чувствуваше, че брат му не го разбра какво искаше да каже. Не знаеше само защо не го разбра: дали защото не умееше да каже ясно това, което искаше, или защото брат му не искаше или не можеше да го разбере. Но той не пожела да се задълбочава в тия мисли, не възрази на брат си и се замисли за съвсем друга, лично своя работа.
— Но хайде да тръгваме.
Сергей Иванович намота последната въдица, отвърза коня и те си тръгнаха.
IV
Личната работа, която занимаваше Левин, докато разговаряше с брат си, беше следната: миналата година, като отиде веднъж на коситба и се разсърди на управителя, Левин бе употребил своето средство за успокоение — взе косата от един селянин и започна да коси.
Тая работа му хареса толкова много, че той на няколко пъти се залавяше да коси; окоси цялата ливада пред къщата и тая година още от пролетта си състави план — да коси по цели дни със селяните. Откак бе пристигнал брат му, той се двоумеше: да коси или не? Съвестно му беше да оставя брат си сам по цели дни,
