не може да придаде на думите си такъв израз, какъвто би желал.
— Ах, Боже мой! Аз мислех, че няма да отидем — с досада отвърна жена му.
— Как тъй, когато… — Той се закашля и махна с ръка.
Князът повдигна шапката си и се отдалечи с дъщеря си.
— О, ох! — тежко въздъхна той. — О, нещастните!
— Да, татко — отвърна Кити. — Но трябва да знаеш, че те имат три деца, нямат никаква прислуга и почти никакви средства. Той получава нещо от Академията — оживено разправяше тя, като се мъчеше да заглуши вълнението, което бе я обзело поради странната промяна на Ана Павловна към нея.
— А ето и мадам Щал — каза Кити, като сочеше една количка, в която под едно чадърче лежеше нещо, обградено с възглавници, в нещо сиво и синьо.
Това беше г-жа Щал. Зад нея бе се изправил мрачен здравеняк работник, немец, който я возеше. До количката стоеше един рус шведски граф, когото Кити познаваше по име. Няколко души болни се поспираха край количката и наблюдаваха тая дама като нещо необикновено.
Князът пристъпи до нея. И веднага в очите му Кити долови ироничното пламъче, което я смущаваше. Той пристъпи до мадам Щал и извънредно учтиво и мило заприказва на оня отличен френски език, на който сега говорят вече малцина.
— Ме зная дали ще си спомните за мене, но аз трябва да ви напомня за себе си, за да ви благодаря за вашата доброта към дъщеря ми — каза й той, като сне шапката си и не я туряше на главата.
— Княз Александър Шчербацки — каза мадам Щал, като повдигна към него небесните си очи, в които Кити долови неудоволствие. — Много ми е приятно. Аз обикнах така много дъщеря ви.
— Все така ли сте зле със здравето?
— Та аз свикнах вече — каза мадам Щал и запозна княза с шведския граф.
— Но вие сте се променили много малко — каза й князът. — Не съм имал честта да ви видя десет или единадесет години.
— Да, Бог ни дава кръст и ни дава сила да го носим. Често се чудиш защо се протака тоя живот… От другата страна! — ядосана се обърна тя към Варенка, която не бе обвила както трябва краката й с одеялото.
— Сигурно за да правим добро — каза князът, като се смееше с очи.
— Ние не можем да съдим за това — каза госпожа Щал, доловила отсянката в израза върху лицето на княза. — Значи, вие ще ми изпратите тая книга, нали, любезни графе? Много ви благодаря — обърна се тя към младия швед.
— А! — извика князът, като видя московския полковник, крито стоеше наблизо, и след като се сбогува с госпожа Щал, отдалечи се с дъщеря си и с присъединилия се към тях московски полковник.
— Това е нашата аристокрация, княже! — с желание да бъде ироничен каза московският полковник, който имаше зъб на госпожа Щал, задето не се познаваше с нея.
— Все си е същата — отвърна князът.
— А вие, княже, сте я познавали още преди болестта й, сиреч преди да легне на легло?
— Да. Тя се разболя още тогава, когато се познавахме — каза князът.
— Разправят, че от десет години тя не става…
— Не става, защото е късокрака. Тя има много лошо телосложение…
— Татко, не може да бъде! — извика Кити.
— Така разправят лошите езици, мила! А твоята Варенка вижда доста зор — прибави той. — Ох, тия болни господарки!
— О, не, татко! — пламенно възрази Кити. — Варенка я обожава. И после, тя прави толкова добрини! Попитай когото щеш! Нея и Aline Щал всички ги познават.
— Може би — каза той, като притисна с лакът ръката й. — Но по-добре е, ако правят така, че когото и да попиташ, никой да не знае.
Кити замълча не защото нямаше какво да каже; тя не искаше да открие тайните си мисли дори на баща си. Но чудно нещо, въпреки че се подготвяше така да не се подчини на възгледа на баща си, да не му даде достъп в своята светиня, тя почувствува, че оня божествен образ на госпожа Щал, който цял месец бе носила в душата си, безвъзвратно изчезна, както изчезва фигурата, образувана от небрежно хвърлена дреха, когато разбереш как е сложена дрехата. Остана само една късонога жена, която лежи, защото е с лошо телосложение, и измъчва безропотната Варенка, задето не я е завила както трябва с одеялото. И с никакви усилия на въображението не можеше вече да се възвърне образът на по-раншната мадам Щал.
XXXV
Князът предаде веселото си настроение и на домашните си, и на познатите, и дори на немеца хазаин, у когото живееха Шчербацки.
Когато се върна с Кити от извора и покани на кафе и полковника, и Мария Евгениевна, и Варенка, князът нареди да изнесат маса — и столове в градинката, под кестена, и да поднесат там закуската. И хазаинът, и прислугата се оживиха под влияние на неговата веселост. Те познаваха щедростта му и след половин час болният хамбургски лекар от горния етаж със завист наблюдаваше през прозореца тая весела руска компания от здрави хора, която се бе събрала под кестена. Под трепкащите кръгове от сянката на листата до масата, покрита с бяла покривка и отрупана с кафени чаши, хляб, масло, сирене и студено месо от дивеч, седеше княгинята в боне с лилави ленти и подаваше чаши и сандвичи. На другия край седеше князът, който ядеше здравата и високо и весело разговаряше. Той бе наредил край себе си своите покупки: гравирани кутийки, играчки, всички видове ножчета за разрязване, от които бе накупил цели купища по всички курорти и които подаряваше на всички, дори и на Лисхен, слугинята, и на хазаина, с когото се шегуваше на своя комично лош немски език, като го уверяваше, че Кити се е излекувала не от минералната вода, а от неговите отлични гозби, особено от супата със сушени сливи. Княгинята се подсмиваше на мъжа си заради руските му навици, но беше така оживена и весела, както не бе се чувствувала през цялото време, откак бяха дошли на курорта. Полковникът се усмихваше както винаги на шегите на княза; но по въпроса за Европа, която той изучаваше внимателно, както му се струваше, той държеше страната на княгинята. Добродушната Мария Евгениевна се друсаше от смях при всяко смешно нещо, което князът казваше, а Варенка — нещо, което Кити не бе виждала никога досега — примираше от слабия, но заразителен смях, който възбуждаха в нея шегите на княза.
Всичко това веселеше Кити, но тя не можеше да не бъде загрижена. Не можеше да разреши задачата, която, без да иска, баща й постави с ироничното си отношение към приятелите й и към тоя живот, който тя бе обикнала така много. Към тая задача се бе прибавила и промяната в отношенията й с Петрови, която днес така очевидно и неприятно бе се проявила. На всички беше весело, но Кити не можеше да бъде весела и това още повече я измъчваше. Тя изпитваше чувство, подобно на онова, каквото бе изпитвала в детинството си, когато за наказание я затваряха в стаята й и тя слушаше оттам веселия смях на сестрите си.
— Е, защо си накупил тия дреболии? — каза княгинята, като подаваше усмихната чаша с кафе на мъжа си.
— Тръгнеш на разходка, спреш се пред някое дюкянче и току те молят да си купиш: „Ерлаухт, ексцеленц, дурхлаухт.“33 А кажат ли ми„дурхлаухт“, не мога да устоя: давай десет талера и беж да те няма…
— Правил си го само от скука — каза княгинята.
— Разбира се, от скука. Такава скука, миличка, че не знаеш де да се денеш.
— Как може да скучаете, княже? Сега в Германия има толкова интересни неща — каза Мария Евгениевна.
— Но аз познавам вече всичките им интересни неща: знам и супата им от сушени сливи, знам и граховите им салами. Всичко зная.
— Както искате, княже, но порядките им са интересни — каза полковникът.
— Та какво им е интересното? Те всички са доволни като медни грошове; победили са всички. А пък аз от какво да съм доволен? Не съм победил никого, ами сам си снемам ботушите и дори ги отнасям сам зад вратата. Ставаш сутрин, веднага се обличаш и хайде в салона да пиеш лош чай. Друго си е у дома! Станеш
