Петко Тодоров
В сянката на Назарянина
Празника на Христовото възкресение, тъй радостно срещан на земята, там на онзи свят, в рая, праведниците го празнуваха още по-дружно и от сърце. В тъмни зори бяха станали всички на крака, подранил беше и стария раб от Мизия, макар сега никой да не стои над главата му и отколе тука той се сеща като у дома си.
Такъв навик си взе още от времето, когато отбива тежките дни на земния си живот в Ерусалим. Всеки празник, ако има воля да отдъхне, той дълго ще се излежава на одъра си, протегне се — пак задреме, докато на другаря — онзи плещестия Трак — додее вече да го гледа, ще го повлече за краката, свали го и го накара да стане. Само за Великден станаха и двамата, преди още звезди да изгаснат над плешивите бърда край града.
Мизиеца тръгна към широкия друм, оттатък, дето бе най-голямата върволица. Отблизо и далеч бяха плъпнали хора и ни шумна реч отнейде, ни гласен смях, всички говореха кротко, като че никой не иска да наруши радостта и величието на празника. Във ведрата утрина също тъй благоухаеха и червените поляни от шибой, и изправените по завоите като кипариси храсти кичест босилек и с росен лъх погалваха сърцето на стария раб. Той още по-леко стъпваше надолу и в тази ведрина и благоухание с неволно умиление припомняше сиротния си живот на земята, дето първия дъх на пролетта той поемаше заедно със соления мирис на изпотените осли, с които ходеше да изхвърля смет из къщата на господаря си или с миризмата от изгнили листе, когато разкопаваше около корените на пиниите в градината му…
На широкия друм вървяха праведниците по трима, по четирима наред и както след отпуск на черкова: застигат се, кимнат благочестно с глава и отминават. Той се спря отстрана на друма, попогледна минувачите и току върволицата повлече и него нататък към моравата; там бе празника, игрите и радостта на рая.
От две страни дебели стволести дървеса засенили със своята прозрачна зеленина и в леката им зеленикава сянка, на люлки изплетени от лозини, тук на възбог се подема бяла одежда, таме през шумата се провира златен луч и догонва надолу руса глава да целуне по чело. Малко по-нагоре между дървесата някои се залутали, навярно търсят лугачки — на всяко коляно на тънката лугачка фунийка е завита и праведниците се навеждат като деца да пият събраната в тях роса. Други, отминали люлки и росата по лугачките, плъпнали по цветистия хълм момина сълза и теменужки да берат. Отдолу пък сред най-голямата навалица, в одежди от сняг по-бели, хор ангели е запял: в стройна сребриста песен пее славата на сина божия, който на този същи ден се върна утруден от земния си живот в небесното царство.
Старият раб имаше лек нрав, само трябаше му другар, с него да отвори сърце за радост и игране. Самичък той ни се спря при някого да завърже приказка, ни се помами от нещо — завърна и отиде да послуша песента на ангелите: тая песен за първи път се е запяла на днешния ден, когато той влезе в рая…
Оставил свои горе сред скалистата клисура на Балкана, от малък беше тръгнал немил-недраг да си дири късметя по чужбина и подмятан от една несрета на друга, сам не видя кога на бреговете на Адриатика се озова. По онова време на тези места като мравуняк сновяха дружина след дружина върли латини; де кого срещнеха, правеха с него каквото си щат. Мизиеца го вземаха уж колкото да им покаже пътя през планините нагоре, после не рачиха да го отпуснат, помъкнаха го със себе си — все направо, към изгрев- слънце, чак додето сушата се свърши. Оттам се качиха на кораби пак все към изгрев-слънце — той вече си отзе някога да може да се върне насам или свой в живота си да срещне. Вървяха ден и нощ, ден и нощ едно небото над главите им и морските глъбини под тях. — Мизиеца, свит на кълбо край мачтата, няколко време не бе турял троха в уста и не знаеше жив ли е или не. Най-подир сред затихнали мраморни вълни отдалече се показаха златни брегове, по тях озарени от кървава вечерна зара заблестяха високи дебели стени и странника сякаш отново се роди.
Това беше незнаен край, отдето щъркели и лястовици пренасят на криле си пролетта към Балкана; край през земи и морета: той по мизийски пригоря едва като блян се долавя, кога полъхне долняка и в притома зачезнат сърца невнятно по какво, бозна накъде… Макар и всред зима, оливите и смокините бяха разцъфтели, ширните нивя избуяли до пояс и по прашния друм керванът осли се точеше между тях; из долината се надигна слънцето и се огледа в море от бисерна роса, негде високо от небото разсипа чуруликания чучулигата; по склона от село се занизаха със стомни на глава бавен ред еврейки към извора надолу. Само не доведоха него тука с пълни гърди да диша въздуха на ведрите утрини, да топи в уста налените с мед смокини или да оглежда полята как се преливат със своите изумрудени вълни. Със стигането им в Ерусалим, Мизиеца го отредиха дневалник при горд и суров Латинянин; той не погледваше наоколо си ни мраморните палати, ни градините си, осенени от пинии и благовонни мирти; смяташе себе си в таз земя за наказание пратен, пухтеше дни и нощи и най-често гнева си изкарваше на своите роби. Я им хвърлили някога парче хляб — я не, я ги оставили да си отспят — я не, а доиска се на господаря да го разнесат на тарга из града, евреи пак зашушукали нещо по своите криви улички, каквото дотряба — все те тичаха. Затова и те не падаха по-долу от господаря си — събрани от кол и въже от най-различни краища на света, всички само в едно се проумяваха: да лъжат, да крадат, пък напият ли се, да им мине еврейка на ръка, здраво място по нея да не оставят.
Между другите имаше и един загорец от Тракия, никога неговото лице смях не озаряваше или устата му да обронят блага дума; евреите сякаш му вадеха очите: да зарне трима изправили се върху някой смет, с дълги зафитиливени цалуфи, чофилят пръсти и се препират — хвърляше се върху тях и тежките му юмруци заваляваха като град. Мизиеца само с Трака можеше да си проумей от езика и в този чужди край на тегло и на неволя нямаше другиго да припомни хладните сенки на Балкана и неговата проточена скръбна песен. Тия сенки, тия песни, снега, що зиме изравнява долини и бърда, високите огньове край огнището и дремливите разговори край тях бяха оживели на сърце му: колкото повече годините вървяха, толкова по го теглеха нататък. Трака понякога, наклонил ухо към клетия роб, слушаше вайканията му и нищо не казваше: понякога пък, кога Мизиеца захване съвсем жално-милно да реди своята, изръмжаваше му и той се превиваше и замлъкваше. И все пак, колкото и да не си схождаха по нрав, неволята беше ги побратимила — като два вола, заедно влачеха на тарга господаря си, заедно сещаха ударите на патерицата по гърба си и най-накрая и двамата заедно си понесоха кръстовете към Голгота.
Нахалост изпати тогава Мизиеца: плати с кръстна мъка за другаря си и за самарянина Варава, кожа и кости човек, с лице поръсено от дребни лунички като пуйчо яйце и изюдено от злоба.
Като захвана да наближава Пасхата, евреите се разшаваха по улици и синагоги, от най-напред нищо не можеше да им се разбере: едни, вдигнали глава, крещят по всички мегдани и се тупат в гърди, с потайна надежда се огледват други, докато се разчу — откъм Витлеем някакъв юдейски цар идел, да спаси поробения си народ. Господаря му отколе бе навикнал на празни тупурдии в този край и не искаше да знае за тях, а като почнаха съгледвачи един през други да му носят — тук се явил юдейски цар, излязло цяло село да го среща, таме на планината от дедай села и градове се стекъл народ да го слуша — и той скочи на крака и няколко дена мира не видяха робите му да го разнасят из целия град.
Веднъж Латинянина се наобядва още преди пладне, накара да му изнесат таргата, сложи се върху седалището й, отегнало от пискюли и варак, и го помъкнаха: Трака отпред, отзад Мизиеца. Варава отстрана да му брани сянка. От горещина едвам можеше да се поеме дъх. Листата на смокините и лозите, клюмнали попарени по белите стени на къщята, не трепват, ослите с чела забрадени с дрипа, провесили вратове, мушкат се ту край този дувар, ту край онзи да вървят на сянка; напред по пътищата е напластен педя прах, грее като жарава, та дори и последния продавач на вода и той е нахлузил на краката някои криви налъми да не постъпи бос. Едни робите, боси, оръфани, без дрипи на глава, вървят с тежката тарга крак в крак посред улицата: от пот очи не могат да отворят, ръце им се откъснаха от рамената сякаш, вече замаяха се, сами не виждаха де стъпват — господаря им, чак докато не свърнаха дома, ни слезе някъде, нито ги спря веднъж под сянка да си поемат дъх.
И поне като се върнаха, да ги бе оставил на мира — накара ги, преди да си легнат, да изтрият таргата, да не се набивали с прах пискюлите и варака. Както приседнаха Мизиеца и другаря му да се хванат за работа на двора, Варава беше запалил борина да им свети, така заклюмали и тримата, борината неусетно се наклонила от ръцете на самарянина и възглавницата на таргата се запалила. По едно време върху главата на Мизиеца изпращя с все сила патерицата на господаря им, докато скочи да отвори очи, на светлината от лумналата тарга му се мярна как Трака стовари тежкия си юмрук върху темето на Латинянина, той полетя да падне върху мраморната стълба, Варава тозчас го скопчи с костеливата си ръка за гушата — рече да повика,
