За автора на романа „Сърце“

Ангел ТодоровЗа автора на романа „Сърце“

Едмондо де Амичис е един от най-видните писатели не само в италианската, а и в световната литература. Роден в Онелия в 1846 година, той участвува като двадесетгодишен младеж в освободителната война на италианския народ против австрийското иго. Наскоро след това (в 1868 година) излиза сборникът му „Военен живот“ — разкази, в които предава впечатленията си от войната. Амичис работи в продължение на години едновременно като журналист и писател и издава редица книги: „Новели“ (1872 г.), „Спомени от 1870–71 година“ (1872 г.), пътеписни очерци за Испания (1872 г.), Холандия (1874 г.), Мароко (1876 г.), Цариград (1878–79 г.) и други. Скоро той заменя журналистическата професия с професионално писателство и установил постоянното си местожителство в град Торино работи упорито над нови свои произведения. Най-голям успех има книгата му „Сърце“ („Дневникът на един ученик“, 1886 г.). Тя донася световна слава на своя автор, тъй като скоро се превежда на много езици и има хиляди читатели във всички части на света. Амичис не се задоволява само с пряката си писателска дейност. Той се вълнува от въпросите на народния живот и вижда, че страданията на народа не са случайни, а се дължат на обществената система — на капитализма. В началото на 1890-те години световноизвестният писател за голям ужас на господствуващите класи се присъединява към социалистическото движение, става член на социалистическата партия. С голям жар той се отдава цял на пропагандата на социалистически идеи посещава различни градове, държи беседи и речи на многолюдни събрания, а също често пише статии в италианския прогресивен печат. Буржоазната преса, която по-рано е изтъквала произведенията му, сипе против него клевети, стреми да се подрони литературния му престиж, но напразно: читателите и обаянието на писателя-социалист растат, той става все по-популярен. Когато през 1905 година става първата руска революция, Амичис я поздравява с високия си глас на народен трибун. До самата си смърт (1908 година) той е в първите редици на прогресивното човечество.

Българските социалисти (чиято партия по-късно се превръща в комунистическа) още през 90-те години в своята пропагандна дейност си служат с произведенията на Едмондо де Амичис. През 1894 година издават (в Севлиево) неговата брошура „По социалния въпрос“, представляваща речта му пред студентско събрание в Торино. „Той е едно от най-големите светила на съвременната литература“, четем в предговора на българския превод на тая брошура. „Според него — пише анонимният автор на тоя предговор за Амичис, — днешният ред на работите е несправедлив, осъдителен и за нетърпение вече.“ Самият Амичис в тая своя реч заклеймява буржоазния обществен строй с неговите „учреждения“, „по силата на които на единия полюс на обществото се трупат богатствата, а на другия бедността и невежеството, по силата на които благодетелните средства и плодове на цивилизацията и науката служат за в полза на една едничка класа“. „Има ли едно средство — пита писателят, — с помощта на което да се премахнат тези злини. На този въпрос социализмът отговаря — да!“

На основните обществени проблеми Едмондо де Амичис се спира не само в своите публицистични творби. С тия проблема е проникнато цялото му творчество и затова то е така жизнено и дълбоко. „Учителка на работниците“ — така се казва една от неговите многобройни повести — жанр, на който той е един от първомайсторите (макар че в западните езици не съществува дума, отговаряща на нашето и руско понятие за повестта, и произведенията от тоя жанр се назовават разкази или новели, но от разказите и новелите — което е едно и също — повестите се различават както по своя голям обем, така и по това, че авторът в тях не се спира на отделна случка като в разказа, а проследява по-цялостно една или повече човешки съдби). Една девойка, току-що завършила гимназия, е назначена за учителка в училище във фабричен квартал; израснала в интелигентско семейство, тя и в дома си, и в училището всичко е виждала в розови краски. Сега изведнъж се оказва сред тежкия живот на работниците; тя вижда недохранените и окъсани деца, а когато едно от тях се разболява, тя като негова учителка посещава семейството му и е поразена от страшната мизерия на работническата класа. „Ето какъв бил животът! — мисли с ужас тя. — А може ли, а трябва ли да бъде такъв?“ Повестта не е външно-декларативна, „пропагандна“ — писателят разгръща пред нас събуждането на едно съзнание, очертава редица характери, въвежда ни в непосредствената действителност. И затова е убедителен. Идейността на творбата иде от нейното естетическо въздействие.

Силно естетическо и затова и обществено въздействие има и повестта на Амичис „Кармела“. Тя е социална и едновременно дълбоко психологична.

Голяма част от произведенията на Амичис са написани специално за деца и юноши. Такъв е неговият разказ „От Апенините до Андите“ (той е включен в „Сърце“, но поради големия си размер е издаден от автора и като отделна творба). В тази наистина приключенска и същевременно много правдива история за пътуването на малкия генуезец Марко, за лутането му в различни американски градове, додето най-после намира майка си, писателят е нарисувал своя любим тип на храбър юноша, самоотвержен и упорит. Такива характери той очертава и в други творби, които се ползуват с огромна популярност сред хиляди млади читатели в целия свят.

Най-голямата си сила на писател-реалист Едмондо де Амичис е проявил в своя роман „Сърце“ („Дневникът на един ученик“). Изумителна е творческата сила на писателя, който е успял под формата на дневник на един ученик да разгърне пред читателя огромно богатство от случки, характери, преживявания. Всичко, което се разказва в книгата, става само в продължение на една година, с основна жизнена атмосфера — един клас в италианско училище, — но ние опознаваме чрез книгата като че ли целия тогавашен италиански живот: покрай учениците виждаме техните родители, покрай училището — семейства, работници, изпълнените с народ улици. Енрико, героят на книгата, ни представя своите другарчета, и то не в общи описания, а чрез случки, в които те се проявяват. Пред нас оживяват Гарофи, който намира в себе си смелост пред една разярена тълпа да признае, че по невнимание е ударил с вледенена снежна топка случаен минувач и с това признание спасява свои другарчета, Кроси, син на перачка, който въпреки лошите условия учи редовно уроците си, Корети, син на портиерско семейство, който работи и учи, и Старди, и Дероси, и Вотини, и толкова други ученици. Всеки от тях е ясно индивидуализиран, представен със своите особености в своята среда. Ние виждаме децата на народа, които благодарение на добри, самоотвержени учители се насочват с любов към овладяване на знанията и същевременно към каляване на характерите си, така че да бъдат честни и добри италианци, хора с великодушни и самоотвержени сърца. В тях се развива силно чувство на любов към отечеството: това става във времето, когато Италия току-що се е освободила от чуждоземно иго и в народа са живи борческите традиции на освободителното движение (в годината, за която се говори в книгата, умира вождът на италианското националноосвободително движение — Гарибалди). Слабост в книгата е това, че Амичис не разграничава тоя истински народен патриотизъм от използуването вече в онова време от италианската буржоазия на това патриотично чувство за нейните класови цели, известно място в книгата му имат и консервативни преживелици като религията, както и разбирането, че на народа може да се служи чрез простото състрадание, чрез подпомагането в рамките на буржоазното общество… Но за сметка на тия отделни слаби страни — плод на времето, в което е писана книгата (преди повече от осемдесет години) — колко правдиви и за днешно време чувства и мисли и главното — каква ярка картина на живота! Тая картина буди в сърцето и на днешния читател любов към благородните усилия на учителите да ги възпитат и просветят, жив интерес към проявите на храброст и дори себепожертвователност, когато е нужно. Участието на деца и юноши в помощ на войниците, които се бият за родината (особено във вмъкнатите разкази), учи младите читатели на любов към армията — тогава, когато тя е армия народна, каквато е била под знамето на Гарибалди в Италия и каквато е днес, в страните на социализма. Но Амичис възпитава и всажда у своите читатели и любов към цялото човечество, към децата от всички страни: да си спомним оня вълнуващ откъс в книгата, озаглавен „Училището“, в който майката на Енрико в свое писмо до него му говори „за безбройните деца, които в същия час отиват на училище във всички страни“…

„Дневникът“ е написан с голямо художествено майсторство. След всяка дата, отбелязана в него, следва истински увлекателен разказ — а „месечните разкази“ още повече разнообразяват книгата, като отправят читателя към интересни и живо предадени събития — винаги с деца и юноши герои. Чужд на всякаква изкуственост, писателят ни говори с естествен, ясен език, разказва за всичко просто и сърдечно: нито в един момент у нас не настъпва съмнение, че това, което разказва в своя дневник един ученик, е „писателски разказ“ — и стилът, и съдържанието отговарят напълно на възрастта и преживяванията на героя. Затова тая книга е така популярна, така жадно търсена от връстниците на тоя герой, пък и от възрастните