невидими действия зад плътни завеси вместо врати; но това ще са по-късни съмнения, а сега за сега седим с Бианка върху възглавничките на пода, тя се извинява — за какво ли? — и пита за какво ставаше дума, макар всъщност да няма значение, казва Бианка, ти просто разказвай, разказвай, какво е положението там долу, при вас в Иркала; аз мърморя объркано, че нищо особено в Иркала, нормално е, както винаги в Иркала, какво да й разправям, тя и без това знае, а ако не си спомня, какво да й разправям, по-добре тя да говори, тук какво става, тук в Акад, взирам се напрегнато в нея, направо не мога да повярвам, че я виждам жива от плът и кръв,виждам я тук в Акад, чувам гърления й смях — едно време не се смееше така, ще си спомня по-късно, — чувам учудването й: защо съм мислел, че тук е по-особено, когато и това е свят като свят, както навсякъде другаде е в Акад, както навсякъде, и май иска да каже още нещо, но после замлъква, сянката или може би крилото на някакъв спомен преминава през светлокафявия ирис и лека-полека започваме да затъваме в едно неловко мълчание, а тя сигурно иска да пита за брат си; подхващам дума за брат й, мънкам мъгливо, как не съм го виждал често напоследък, но когато за последен път… но това „когато“ е прекъснато от пак същия смях, какви съм ги дрънкал, когато има повече от две години, откакто той е тук, и аз мигам глупаво, не зная какво друго да кажа, освен: много се радвам, много се радвам, пукайки с пръсти, и от този момент нататък става нещо със звука, чува се само нейният глас, и дали ще почакам само за секунда да нахрани детето, и след като разбирам, че да, да, нейно е, тя вече е права и неразпознаваем гласът ми глухо изрича: честито! малко над нивото на коленете, и пак онзи смях, и пак: извини ме, а аз направо крещя: моля те, аз съм тука натрапника, аз би трябвало да се извинявам, изкрещявам го от някакви ужасни дълбини, последните ми думи, преди да остана в пълна тишина, сам, между стените, покрити с тежки килими, ниски мебели от непознато, тъжно и тъмно дърво, под високите тавани, сам, върху възглавничките на пода, втренчен в жълтия гардероб с изрисуван китайски дракон на вратите, сам, когато жената с двойна гуша — предполагам, майката на Август — прекосява хола, мърморейки си нещо под носа, сам, когато ме отминава като растение и изчезва зад завесата в съседното помещение, сам, гледан през някакъв кестеняв воал или опушено стъкло и в пълна тишина, влакнеста като памук, за да се подсили чувството за самота, чувството за статичност, от което споменът изтънява, става почти прозрачен за реалното ми вървене по черупката от бели камъни; и още една непредвидена цел: да избухне в старческото спокойствие на апартамента по-стряскащо контрапунктът от нахлуването на глутницата заедно с нахлуването на звуковата картина, изтъкана от блъскане по вратата, викове в коридора, неразбираеми ругатни, бързи заповеди и зловещ тропот на тежки ботуши, и аз се виждам как, без да се замисля, с автоматичността на професионален страхливец изчезвам в нишата до жълтия гардероб с китайски дракон, свивам се като ембрион в корема на страха и все още дори не треперя, когато нахълтват полицаите, все още объркан къде всъщност се развива действието, но скоро осъзнавам с възвръщането на зрението в страхливите ми очи, с възвръщането на слуха в страхливите ми уши, че не, това тук не е Иркала — униформите са други, няма ги и характерните ленти с пресечени чукове, носени от щурмоваците на Ерешкигал, приликата е единствено в лицата и ръцете — дълги и с тежки пестници, а също и в походката; приликата е и в начина, по който тършуват като големи гризачи и събарят на пода книги, дрехи, съдове, портрети и огледала: търсят, ровят, душат и стъкло хрущи под подковани токове, а всъщност приликата е и в лаещите гласове, често споменаващи името на Лугалбанда в отговор на истеричните вопли на майката на Август, накарана накрая да млъкне, блъсната в ръба на масата, обаче приликата е и когато отвеждат всичките обитатели на апартамента нанякъде и ето ги, преминават пред скритите ми очи: майката на Август, стенеща с ръце на кръста, самият той в бяло кимоно и вече без мрежичка на главата, някакъв старец с проскубана брада и прозрачна капка, увиснала от върха на носа му, две възрастни дами, сигурно сестри, цветнокож младеж, сигурно ямаец, и мъж и жена с пергаментена кожа и неопределена възраст, хванати под ръка, като последна излиза Бианка, почти спокойна, скръстила ръце на гърди; тогава разбирам, че приликата е и в прадревния страх на безкрилата птица скелер пред манкуспиите от равнината, който бавно пъпли по гръбнака ми като стоножка и ме стиска, свит като фиба в моята ниша зад тежкия килим с влакънца, полепнали по дрехите ми и проникващи навсякъде, в това естествено скривалище до жълтия гардероб, учуден как ми се размина да не ме открият, когато се чува щракане на външната врата и ужасното подозрение, че полицаите се връщат сами, за да довършат спокойно започнатото, ме превръща в гипсова статуя; но в хола задъхана влиза Бианка, аз подавам глава и влиза Бианка, пуснали са я да си вземе детето, че не се знаело колко ще се забавят, а на тебе исках да ти кажа да не се притесняваш, извинявай, че така се получи, но ще ни поразпитат, ще дадем показания и ще ни пуснат, всичко това е — в отговор на моето защо, защо, защо? — заради брат й, който е един от ръководителите на организацията на Свободните и сега това ни докарва куп неприятности, но ти не се притеснявай, бъди сигурен, че и днес плъховете няма да измъкнат нищо, казва Бианка, нито от Август, нито от майка му, нито от наемателите, защото — бегла усмивка преминава по лицето й — всички всъщност толкова обичат брат ми; но защо, защо, нали тук уж е Акад?!, пак настоявам аз и се оказва: какво като е Акад, и тук има доста работи, които трябва да се променят, нали видях плъховете, почти като при вас долу, в Иркала, отговаря тя и изчезва зад завесата, и на сцената оставам аз, безмълвен, вцепенен, но тя бързо се връща с детето на ръце и вече ще тръгва, да не ги нервира излишно, а аз — усещам лекия гъдел на паниката, — аз какво да правя?, макар че мога да остана тук и да я чакам, предполагам, че до три двойни часа ще ни пуснат, а ако искам мога да се върна при своите в Иркала, все още има време да стигна, все още има много време до зората, избирай; Бианка е излязла и аз съм сам — избирай!, — а като всеки иркалец съм свикнал да правя каквото ми кажат, цял живот са ме учили единствено на това: да се подчинявам, да изпълнявам безпрекословно повели, заповеди, нареждания, указания, а сега, за първи път сега: избирай!, и паниката, която течеше на тънки струйки по вените ми, изведнъж ме залива с мръсната си пяна, и като животно, попаднало в капан, крещя: чакай!, и тичам, и отварям вратата, тичам надолу по стълбите и викам: чакай!, тичам по осветената в кадмиево бяло улица и казвам: чакай!, тичам надолу и шепна: чакай!, но Бианка никъде я няма с детето на ръце, а минувачите с къдрави бради, лица като сребърни маски и голи глезени ме гледат с почуда; и аз млъквам, постепенно осъзнавайки, че не съм един от тях и постепенно навлизайки в темпо, вървя по безкрайната Виа Нергал, за да стигна с утрото до кладенеца, да стигна навреме за срещата, без да забавям равномерната крачка, характерна за всеки иркалец, вървя и вървя, и споменът за предишното ми пътуване до Акад най- после ме оставя да се изгубя в далечината…
Вече съм преминал хълма, а слънцето се е издигнало прекалено и е угаснало зад плътната пелена от сиви облаци. Влизам в летището с тежкия сноп лук под мишница. Плъзгащата се врата се затваря зад мен и като че ли ми отрязва пътя назад. Залата е огромна, пълна със стотици хора, повечето селяни. Неволно съм се приближил до някакво гише. Служителката е с брадавица под лявото око, гласът й ме стряска:
— За къде?
— А?…
— За къде ще пътувате, ви питам?
За малко да ми се изплъзне от устата „за Акад“, но бързо съобразявам и казвам:
— За Кеш — без да съобразя, чe вече пътят ми назад е действително отрязан.
Служителката ми подава формулярите, отпечатани на груба амбалажна хартия, които трябва да попълня. Дръпвам се настрани, намирам мастилница и перо и започвам да нанасям нужните данни автоматично, без да се замислям, както всеки иркалец го прави хиляди пъти в своя изпълнен с проверки и показания живот. Когато стигам до графата „Цел на пътуването“, спирам за миг и се оглеждам в едно от многото огледала по стените. Виждам се в старомодния сив костюм с маншети и снопа лук, подпрян до краката ми, и си задавам въпроса дали бих могъл да заблудя някого с този нелеп маскарад. Но вече е късно за колебания — ако се откажа сега и тръгна към изхода, ще бъда много по-подозрителен. Въздъхвам и декларирам: „С цел продажба на селскостопански продукт“. Перото ужасно дращи по жилестата хартия — нокът на котка, ударена с камък.
Служителката бавно и подозрително изучава формулярите, накрая изръмжава:
— С колко валутни единици разполагате?
Кой знае какво ме накара да отговоря:
— С трийсет — макар че нямам и пукнат мит, нали дойдох „просто да проверя и веднага се връщам“.
Тя вече е записала „ХХХ“ с властния си почерк, а аз се изпотявам при мисълта какво ще стане, когато при проверката се разбере, че съм излъгал. Вървя като обречен на смърт към стаята за обискиране, но колкото и бавно да тътря крака и да се прегърбвам под тежестта на снопа лук, знам, че все някога ще
