Изплаших се, хванах се и си мислех: само веднъж да стигна, само веднъж да стигна… Не ме гледай така. И ти това си си мислел, нали те чух какви ги говореше в асансьора, и другите долу това са си мислели, и тези, които утре ще дойдат за следващия полет, и другите в другиден, всички ще паднат в капана, а самолетите за Акад ще летят празни, както винаги досега. И знаеш ли защо? — Иаков прави драматична пауза, а аз най-после успявам да се сетя на кого ми прилича в момента. — Защото Акад не съществува. Не може току- така цяла провинция Кеш да се измисли току-така, не може. И знаеш ли в такъв случай какви сме ние? Изменници, това сме ние, изменници, родоотстъпници, защото смятахме на пръсти да се измъкнем, но добре ни спипаха, това беше проверката и добре ни спипаха. Акад ни се прищяло… Тук ни е мястото, тук долу, в Иркала. Ама някой умник може да каже, че там сумата и народ си изкарва хляба, че там търговията добре върви и че оттам в родната Иркала валута носим — може и да каже, но какво от това? След като стана ясно, че съществуването на онова там заплашва сигурността на родната Иркала — още повече, че то не съществува, както стана от вчера ясно, — то, следователно, на нас тука ни е мястото.
Моят спасител се старае да говори тихо и приглушеният му глас звучи между сандъците, скриващи металните тела на машини с човешки ръст — единственото нещо, което ми напомня къде се намираме всъщност, иначе имам чувство, че съм в зарзаватчийницата на чичо Бартоломей. Приликата между двамата е направо поразителна и с всяко следващо изречение все повече се засилва: добре познатият тон от дадзибао, каквото всеки иркалец е длъжен да прави поне веднъж седмично, шумерският маниер да повтаря думи и изрази, унизително робският напев, примесен с нотки на фалшив патриотизъм и просторечия, които заедно с ругатните по адрес на интелектуалците демонстрират близост до народа, всичко това, а също и преиграната самокритика, словесното самобичуване и самооплюване, неуместната разпаленост на третостепенни актьори от пошла мелодрама, бързо сменящите се настроения, бързо сменящите се позиции, защитавани с готови, удобни, взаимозаменяеми клишета, базгръбначната гъвкавост и откровената демагогия — всичко това, цялата тази мимикрия, превърната в сложно изкуство за оцеляване, се е просмукало дълбоко под кожата на всеки иркалец.
— Но аз съм бил там — казвам аз, колкото да кажа нещо, след като той е стъпкал угарката на пода и напрегнато се вслушва в обърканите шумове, идващи от далечни и близки коридори.
— Казах ти, и аз съм бил там и цял магазин имам. И други са били, но какво от това, че сме били, сега сме тук, нали? Акад не съществува и никога не е съществувал — отговаря той почти раздразнен. — И най- важното доказателство е — познатата драматична пауза, — че никой иркалец не е останал там, никой. Ясно ли ти е?
— Това сигурно се дължи на носталгията — казвам аз, но думите са ми заглушени от тропот на ботуши.
— Да се махаме, ще ни открият тук.
Пропълзяваме под някакви гофрирани тръби, чува се глухият тътен на далечни мотори, дълбокото пъшкане на заспало чудовище, мирисът на изгоряло месо. Тежкият сноп лук сякаш свети в мрака, а до него сгърченото тяло. В съзнанието ми проблясва споменът за човека до кофите сутринта, чието лице не посмях да погледна. На въпроса ми какво е това Иаков отговаря:
— Едно момче, по маншетите си личи, че е южняк. Отиваше в Акад да продава лук. Горкият бедняк — даже не сладка тръстика, а лук. Изгорили са го с високо напрежение…
Прехапвам устни. Безпощадно ясно виждам, че това не е имитация, мулаж, мастилен облак след преследван октопод, опашка на гущер, някаква ненужна част от мен, отминал момент, смътен спомен или предишна роля. Не, това е бил съвсем различен човек от плът и кръв, загинал вместо мен — случаен факт, който ми дава възможност да продължа участието си с още няколко хода и да мъкна товара на смазващата отговорност за още някой, непознат, загинал вместо мен.
Провираме се напред между тръби, висящи кабели, сандъци и парчета стиропор в почти пълен мрак. Нещо като безшумен вик пронизва тялото ми, нещо като безболезнен електрошок преминава през мозъка ми. И тъй като се чуват изстрели, минава ми мисълта, че съм уцелен, но веднага е изместена от изумлението пред един нов вид зрение, което съм придобил неочаквано, без усилие и без болка.
Светло е, твърде светло е след почти пълния мрак. Виждам голямата зала с гишетата, наблюдавам някъде отгоре, сякаш съм над прозрачния покрив на стъклен аквариум. Жена ми е там долу, на дъното, с кожено яке върху тънката зелена рокля, разправя се със същата служителка с брадавица под лявото око, жестикулира, сочи някаква врата, служителката клати отрицателно глава, но звук не достига до мен, все едно съм зад шумоизолационно стъкло или пък наблюдавам много отдалече през оптическо устройство. Жена ми махва ядосано с ръка и се затичва към жълтата врата с черна табелка, един полицай се опитва да я спре, но тя го блъска — нещо, което той не очаква — и се шмугва през служебния вход. Цялото видение е проблясък в мрака само за миг, дълъг колкото удар на сърце, колкото мигане на клепач, колкото безшумен вик или залитане напред.
Моят спътник ми помага да се изправя от пода, покрит с каучукова материя, да се отделя от малкото прозорче в него точно над залата с многото гишета. Разтривам натъртения си лакът и продължаваме напред. Провираме се напред между змии, висящи паяжини, сталагмити и парчета страх пред все по- близкото трополене на неумолимите демони автомати с глинени лица, пред тежкото дишане на безпощадните галли, изпратени от Ерешкигал, в почти пълен мрак.
Бижутерът е пред мен, отваря някакъв люк. Светлина, следва коридор без разклонения, без завои и врати — само две дълги стени, а в далечината сивото небе зад голям прозорец вместо четвърта стена. Тичаме без дъх натам, дърпаме металните скоби — „Спрете, свършени сте!“, — стъклената плоскост се отваря като крило навън — „Спрете!“, — под нас е ламариненият покрив на някакъв хангар, застлан с тънък слой предпролетен сняг — „Спрете!“, — продължава да вали от сивото небе и бели снежинки като цветове на цъфнали дървета тъкат тъничко одеяло върху вълнистата ламарина — „Спрете!“, — не е по-високо от десет стъпки и ние скачаме, а крилото над нас с трясък се затваря. Тичаме към ръба на покрива, оставяйки стъпки като рани по бялата покривка. На ръба се спираме, на три гара над бетонната писта долу, на някакво предпоследно възможно ниво между полицаите горе, застинали като черни птици зад кафеникавото стъкло и далечния студен бетон на пистата, някакво предпоследно ниво, от което не можеш да се върнеш назад и нагоре, а „напред“ вече не съществува, ниво на десет стъпки след живота и на три гара пред смъртта. Партньорът ми в тази игра без печеливша стратегия се запътва към средата на покрива, спира се там, пали цигара, смачква празното пакетче и го хвърля. Приближавам се до него, по главите ни падат снежинки.
— Ще ни унищожат ли?
— Сигурно. Ние сме изменници. Днес беше изпитанието и ние се провалихме — дърпа от цигарата, аз мълча, черните ни гледат отгоре. — Знаеш ли какво си мисля? Мисля си, че Акад не може да е раят. Раят трябва да е съвършен, това и всеки неграмотен южняк ще ти го каже… Ти твърдиш, че си бил в Акад, аз също съм бил, даже магазин имам там, а и колко други са били и всички знаят, че в Акад не е така. Значи Акад не е раят — бижутерът говори бавно, сякаш му представлява огромна трудност или сякаш е прострелян. — И не това дори е най-лошото. Най-лошото е, че тук долу е Инферното и ние сме обречени вечно да останем в него. И не Акад, а всъщност ние не съществуваме, защото тук е долната земя, Иркала, страната на мъртвите. Акад е светът, а ние сме измислени, ние не съществуваме.На хората им е мъчно за техните мъртъвци и затова са измислили Иркала. И когато си спомнят за нас, ние отиваме в Акад. Но все едно е насън. Ние сме фантоми, дим над чужди спомени, ние сме мъртвите — дърпа с наслада дима от цигарата той. — И най-неоспоримото доказателство — сещащ се, нали — е, че след тези пътувания до Акад никой иркалец не е останал там, никой.
Чак сега забелязвам, че има още много такива прозорци като този, от който скочихме, но все на същата височина и неотваряеми отвън.
— Ако сме мъртвите, как тогава ще ни убият? Ако не съществуваме, как тогава ще ни унищожат? — питам, не защото му вярвам, а просто да му покажа, че съм го слушал.
— Като заличат спомена за нас в Акад. Жрицата на черните Ерешкигал със сигурност знае как да го постигне — той е допушил вече последната си цигара. — А като си представя, че можеше да не се стига дотук, ако не се бяхме хванали като глупави южняци, ако по-рано се бяхме замислили защо никой иркалец не е останал там, никой…
— Може би все пак се дължи на носталгията — казвам аз, но думите ми са заглушени от тропота на десетки крака по ламаринения покрив.
Всички прозорци са отворени откъм летището и от тях като от срязани артерии се изсипват изплашени
