стигна и ще стана жертва на собствената си непредвидливост.
Изведнъж до мен се приближава елегантен господин с кафяв костюм, късо подстригана, прошарена коса, модни мокасини и дипломатическо куфарче в ръка, който се навежда, просъсква нежно в ухото ми: „Глупак!“ и успява да набута нещо в джоба ми, а после веднага се изгубва из многоезичната тълпа.
Това беше баща ми.
Бъркам си в джоба и напипвам три монети. По формата безпогрешно разпознавам, че всяка е от по десет мита. Такъв е баща ми — винаги ми помага, когато знае, че върша нещо непозволено, за да имам възможност да сгреша докрай и да изтърпя най-тежкото наказание; такъв е баща ми. Сигурно пак заминава на някой международен конгрес на ихтиолозите в Мелуха. „Благодаря ти, татко“, прошепвам аз и забързвам крачка. Вече няма и формална причина да се колебая, а времето тече. Остава половин единичен час до излитането на самолета.
След обискирането съм пред последната стъклена врата. Оттук нататък е бетонната писта, по която пъплят вретеновидните туловища на джъмбоджетите. Веднага виждам този, който е за Акад или по-точно за Кеш, както трябва да се пише в документите. Той е най-близо, на някакви си трийсет гара и ясно се разчита синият надпис „Анзу“ над крилото, но по стълбата все още никой не се качва, а може би, което е по-лошото, всички са се качили. Мъча се да разблъскам многоглавата тълпа — главно селяни и пакистански семейства, натоварени с бохчи и изкорубени куфари, обградени от кордон полицаи с черни кожени дрехи, черни шлемове и лица, скрити под непробиваеми и непроницаеми маски, които с палки насочват множеството към двете автобусчета, вече претъпкани догоре, и не допускат някой да тръгне по пистата. Блъскам се, псувам, обхванат от общата истерия, и искам да разкъсам кордона и да стигна като Йона до кита.
Зад една от маските прозвучава топъл, познат глас: „Няма смисъл, братле. Свършени сте. Всички сте свършени“ и почти в същия миг ръката в черна ръкавица стоварва палката по гърба ми, сякаш за да потвърди. Увисвам като капка, притиснат между телата, не толкова от болка, колкото от изненада.
Това беше Румбата, познах гласа му, макар от три години да не го бях чувал, откакто го изпратиха в трудов лагер. Но оттогава явно е постигнал доста, оттогава явно е напреднал — охрана на летището, не е шега работа. Радвам се за него, макар че ме удари, макар че каза: „Свършени сте“.
Изведнъж бентът е разкъсан и като сляпо стадо се понасяме напред без никой да знае всъщност накъде. А и накъде ли, накъде, когато полицаите, между които е и Румбата, умело се пренареждат и пречат на обезумялата тълпа да се насочи към стълбата на чакащия самолет за Акад.
След няколко удара с палка по гърба и в кръста успявам да се изплъзна и тичам по пистата покрай хангарите. Забелязвам открехнатата врата на някакъв резервен изход, нахълтвам задъхан. Полумрак, втора врата, ескалатори, движещи се плоскости, полуетажи, звънци, викове, тропот на ботуши. Боже мой, само да изляза от тази вавилонска кула от метал и стъкло, непостоянни обеми и прецизни устройства за следене, само да изляза, да се върна у дома и никой да не знае, че съм бил за Акад, никой да не знае, да ме оставят на мира, а аз ще мълча, ще мълча, само да ме оставят…
Но милост няма. Мятам се из наклонените коридори, а във всяко разклонение изникват черни шлемове. Струва ми се, че се опитват да ме тласнат в някаква строго определена посока и вече усещам гърлото на изкусно подготвената мрежа за ловене на глупаци, дребни риби и южняци. Подпирам гръб, изтръпнал от болка, на облицованата с хладни плочки стена и се чудя накъде да търся спасение, когато вратата на един служебен асансьор се отваря пред мен.
— Насам, насам — вика ме някой отвътре.
Хвърлям се в кабината, потегляме.
Спасителят ми е пълен мъж на около петдесет години, плешив и изпотен. Досещам се, че той също бяга от полицаите и също е жертва като мен. Това, че е бил глупак като мен, ме озлобява, това, че е изпуснал самолета също като мен, ме изпълва с презрение, това, че има и друг, ме кара да повтарям:
— А аз, ако бях избързал, щях да се кача в автобуса и да стигна стълбата, ако бях избързал, щях да излетя. Ако бях избързал, ако бях избързал, ако бях… — повтарям аз с всяко издишване, защото не мога да дишам, ако не го повтарям.
— Самолетите за Акад излитат празни — казва отегчено Иаков и асансьорът спира.
Спътникът ми подава предпазливо глава, оглежда се и чак тогава излиза. Прави ми знак с ръка, излизам и аз.
— Това е северният край на кулата, трето ниво. Ще се опитаме да се измъкнем оттук.
Пропълзяваме под някакви гофрирани тръби, чува се глухият тътен на далечни мотори, дълбокото пъшкане на заспало чудовище, мирисът на изгоряло месо.
— Спри, спри, върни се назад. Назад!
Блъска ме в гърдите, но успявам да видя тежкия сноп лук, светещ в полумрака, и до него сгърченото тяло. В съзнанието ми проблясва споменът за човека зад кофите сутринта, човекът, чиято глава не посмях да погледна.
— Какво беше това?
— Едно момче, май че южняк. Отиваше в Акад да продава лук. Даже не сладка тръстика, а някакъв си жалък лук. Изгорили са го с високо напрежение.
Прехапвам устни, бавно прокарвам ръка по лицето си, за да превърна опасението си в увереност и пръстите ми действително казват: това е съвсем различен човек. Инстинктът за самосъхранение, съобразителността на гонено животно, решителността на последната възможност са ме изкарали от ролята на непохватен страхливец и това ме е спасило, а предишният персонаж е загинал, бил е изгорен с високо напрежение, излезнал е от играта твърде рано, както обикновено става с по-слабите в живота.
— Какво ще правим сега?
— Ще чакаме нощта, тогава може би изключват системата. Ако не ни открият дотогава, ще се опитаме да изпълзим навън.
Седим върху гладко рендосани дъски и мълчим. Плешивият рови из джобовете си, а аз в едно закъсняло озарение виждам претъпканите автобусчета, нестигащи никога до стълбата, разделени от нея само със смешното разстояние от трийсет гара, виждам стълбата с цвят на слонова кост, която се отлепва от тялото на „Анзу“, виждам как той бавно потегля, набира скорост и се издига над бетонната писта, а после вътре съвсем отчетливо виждам хладния полумрак и празните като ограбени саркофази седалки, безупречната работа на климатичната инсталация и никой, никой по пътеката в средата, виждам вече добре и чувствам ясното острие на истината:
— Самолетите за Акад излитат празни…
— Но аз съм бил там — вяло протестирам аз.
Той пали цигара, а лицето му е все още потно:И аз съм бил там, всички сме били. Аз дори бижутерски магазин имам там. Ех, какво знаеш ти… Идвах си само да видя семейството.
— Но сега щеше да останеш там, нали? — гласи моята реплика.
— Знам ли, но май и това си мислех — вади смачкан вестник от вътрешния си джоб. — Ето това ме подлъга — подава ми го с погнуса, сякаш е змия, — хванах се като последен южняк.
Добре ми е известно, ще е вчерашното извънредно издание след пресконференцията, но от ненужна учтивост го разтварям. Тлъстите букви от заглавието на първа страница веднага се набиват в очите: „КРАЙ НА БАСНОСЛОВНАТА ИЗМИСЛИЦА“, а отдолу се мъдрят подзаглавията: „Масова психоза или идеологическа бомба със закъснител? Митът за Акад — новото Елдорадо. Родната провинция Кеш, обявена за земен рай. Прекален патриотизъм или чуждопоклонничество? Категоричното мнение на учените. Някои изводи и мерки.“
— И преди отричаха Акад, но хората си вземаха билети за Кеш, а пътуваха всъщност до Акад. Нищо ново, всеки знаеше това — казвам аз, като смачквам вестника и го хвърлям на пода, покрит с каучукова настилка.
— Да, ама аз се хванах, като последен южняк се хванах. И ти си се хванал, и долу видя още колко други. Вярно е, преди на никой не му пукаше дали ще пътува до Кеш или до Акад, щом пристига на едно и също място, но сега нещата се промениха. Пусна се дори слух, че сега ще отменят полетите въобще. И аз като другите се изплаших и дойдох да проверя, а като видях, че все още може, реших да отлетя, сам да видя, сам да се убедя, че Акад съществува. Да не би пък изведнъж да излезе, че има някаква си провинция Кеш, да не би пък полетите вече да са действително до нея и разбрах, че има значение дали едно място е Акад или просто Кеш, защото ако го наричаш Кеш, дори да не е, току виж някой ден наистина се превърне.
