му бицепса. В къщата миришеше на козина на мокро куче и котешка урина. Какъв е проблемът? Проблемът е, че имам змия в бараката за инструменти и не мога да се справя. Точно така казах: „не мога нещо да се справя с пущината“, от което излиза, че бях почнал да се правя вече на южняк. Без излишни въпроси и отговори младежът грабна една мърлява хавлиена кърпа, нахлузи обувките си без връзки и тръгна с мен. Страхът отстъпи на надеждата: че змията щеше да е все още там, а не изпълзяла от бараката и изчезнала по потайните си пътеки сред грудките на въздушните картофи; че Аврамовият син идваше по-скоро като свидетел, а не като гонител на влечуги; че змията щеше да е все още там като хлъзгаво предизвикателство, а не бе избрала отново пътя на хитрите изчезвания; че самото присъствие на Аврамовия син бе достатъчна защита.
Пресякохме двора като му сочех ненужно с ръка бараката за инструменти. Змията наистина беше там — черната опашка с удебелени пръстенчета накрая леко потръпваше като жило на скат или спирохета. Видя ли? Разбира се, че беше я видял. Лакътят му бавно се разгъваше, дланта му обърната в шепа нагоре, палецът и показалецът с едрите си стави се приближаваха като метални щипци над автомобилен конвейер. Щрак, пръстите клещи стиснаха връхчето на опашката и започнаха да теглят тялото на змията като ластичен жартиер. Опасявах се, не, надявах се, че опашката ще се откъсне както често става при гущерите и няма да бъда свидетел на това, което иде от другия край. Младежът обаче знаеше какво прави, ловко прихвана първата педя от жилавото тяло с цяла ръка и продължи да тегли, докато влечугото се бореше като щука със забита кука в небцето, запъваше се в дъските и нанасяше глухи удари от другата страна. Когато вече повече от лакът дължина бе навън, той омота люспестото тяло с хавлията и дръпна рязко с две ръце, използвайки цялата си тежест — неминуемото залитане назад и сплесканата глава със зли очички и разгневена уста изхвърча във въздуха. Змията се извърна светкавично, опита се да забие зъби в предмишницата му, но Аврамовият син бе надарен с превъзходни рефлекси: като в маорски танц на забавен каданс чукна главата й в стената на бараката, а после захвърли кълбото от усукващо се влечуго и хавлиена кърпа през оградата в храстите там отзад.
Благодаря, много благодаря! (Макар че за мен беше ясно, че гадината може съвсем лесно да се върне пак при мен през пролуките на оградата.) Младежът си излезе без да отговори с намусеното превъзходство на шестнадесет годишните.
Няколко дни по-късно, когато срещнах Аврам случайно на улицата и споменах геройството на сина му, той нямаше представа за какво говоря.
Сряда
Постепенно опознавах редовните посетители на парка — бегачи, колоездачи, закръглени майки с бебешки колички и изтъркани от живота пенсионери с избледнели очи. Отначало бяха само кимвания или съучастнически споглеждания, после здравейте, как сте, ама какво време днес, нали, докато по-късно започнаха да се процеждат имена, съдби, разговори за спорт и дори ръкостискания. Внимателно, уж неволно, се опитвах да подпитвам за змиите.
„Змии ли? Трябва да ви се е привидяло нещо.“ „Не, няма такова нещо.“ „Да, може и да ги има, но аз не съм виждал.“ „След като стана дума онзи ден, май видях една в рова зад оградите, но се оказа, че е само изгнил клон от чампедак, представете си.“ Колкото повече настоявах с аргументи, риторични въпроси и ръкомахания, толкова по-малко ми вярваха, а някои даже започнаха да ме заобикалят отдалече.
Но не и Гаел, не беше така с Гаел и Елена Мария.
Гаел беше изкарал всеки божи ден от живота си през последните двадесет години ходейки, тичайки или тътрейки се в бавен тръс по сенчестите алеи на парка, по глухите улички зад пристанището и по твърдите плажове край залива, винаги гол до кръста с опънати като струни мускули на индийски аскет или богомилски анахорет, с протъркана шапка да го пази от слънчасване, проскубана прошарена брадичка и неизменните джапанки. Краката му са по-скоро крака на хобит отколкото на градски човек; какво говоря, краката му са направо копита на сатир, почти черната от мръсотия кожа се слива напълно с твърдите като на прерийно животно нокти. Гаел е особен чешит — както вероятно и почти всички други от „редовните посетители“, тъй като нормалните хора не могат да отделят толкова време, нито би им хрумнало да превърнат бягането или колоезденето в смисъл и бягство на живота им, в една фанатична, дори наркоманска пристрастеност към движението в кръг всяка миля, всеки ден, всеки неразрешим житейски проблем, оставен назад.
Всеки си е нещо башка луд, както казват тук на юг, но Гаел е особен чешит: като се срещнем по алеята, той спира, тупва се по гърдите, целува двата си пръста и ме поздравява със знака на мира, тъпчейки като щраус на едно място. Какво мислиш за китовата мас, за ченгетата, които застреляха Тайрон Люис, за пукнатите в асфалта и корените на червения кедър, за озонова дупка, за опасността от меланома тук на юг, за президента, с който съм роден в един и същи ден, за обеднения уран и проблемите на канализацията? Необяснимо е откъде иде ерудицията му след като повечето време препуска замислен сред тропически храсти и папрати — аналитичен философ, истински перипатетик, който ме може спокойно да стои на едно място нито в ума си, нито по отъпканите от други алеи.
Гаел веднага се заинтересува от моята информация за змийското изобилие и макар да не можеше лично нито да я потвърди, нито да я отхвърли, не се усъмни в моята почтеност. Въпросът, който често обсъждахме беше какви ще са последиците, ако змиите наистина се размножават с такава скорост както аз подозирах.
Елена Мария, от друга страна, никога не задаваше въпроси. Само тихо ме помоли да й ги покажа, когато споменах змиите за първи път. Разхождахме се бавно между осмата и деветата миля, тя стискаше сгънат жълт чадър, просто за всеки случай, разговорът беше замрял в скърцането на подметките ни по асфалта, мокър и грапав от снощния порой. Нито тя, нито аз търсехме да подновим лесното удобство на думите, когато ръкавицата на парка ни обгръщаше уютно в безразборни листа и лиани от безмълвие. Тогава й посочих червено-жълто-черната коралова змия, която бавно се усукваше по един нисък мъхест клон, преди да падне нежно в тревата и да се спотаи някъде там ниско в рова отляво. Видя ли? Зениците на Елена Мария бяха изпълнени с праисторически ужас.
Няколко дни по-късно тя сякаш не беше същата общителна, винаги усмихната и спокойна вдовица, която мислех, че вече бях опознал. Без да ме поздрави, без истински да ме погледне в очите, започна да докладва с прекалено равен глас сякаш насила: „Днес видях една черна с бял корем, а онзи ден две шарени на самата пътека.“ „Ами да, доста ги има,“ потвърдих аз. „Радвам се, че поне вие ми вярвате,“ усмихнах се и стиснах окуражително ръката й, която беше студена и влажна като забравено пране на сянка. „Извинете, трябва да се прибирам.“ Заобиколи ме като някакво неприятно препятствие и заситни надолу, стараейки се да върви точно по средата на алеята. Не я видях повече в парка цяла седмица.
Днес най-сетне я срещнах отново приседнала на най-отдалечената пейка край детската площадка при езерцето Бъбрек с черния папур. Зарадвах се, че я виждам отново и здравейте, скъпа, къде така се изгубихте? С глух глас ми отвърна, че вече избягвала да идва в парка: тук навсякъде е пълно със змии, най- различни породи, и малки и големи, и бързи и бавни, и безобидни и смъртоносно отровни, усукват се, търсят се, тълпят се, сплитат се в плитки, множат се и пак изчезват, за да се върнат легион. Нареждаше монотонно със стъклените очи на препарирано животно. Опитах се да я успокоя, опитах се да й развия теорията за превантивната сила на нафталинените топчета, опитах се да омаловажа размерите на апокалипсиса. Слушаше ме само с профил, без да реагира. Накрая ме погледна ме и просъска: „Мразя ви! Мразя ви, и вас, и всичките ви пълзящи гадини, които докарахте тука…“
Ясно разбрах, че ще замине на север и никога повече няма да се завърне в меката влажна утроба на юга.
Четвъртък
Вече започвах да се досещам, че има два типа хора:
1) Едните, които никога и при никакви обстоятелства не бяха и нямаше да видят змиите, дори ако им пропълзят в леглото под меките възглавници;
2) Другите, които бяха склонни да ми повярват, но след това ме смятаха за отговорен за змиите, която им бях натрапил в красивите кътчета на рая.
И това е ако не се броят останалите, които хем знаеха за змиите, хем не знаеха, които не им обръщаха
