Валентин Тодоров
Змиите
„По време на пир по случай рождения ни ден моята сестра близначка Касандра и аз сме заспали в храма на Аполон. Пияните ни родители, Хекуба и Приам, ни забравили там. Когато майка се върнала да ни търси, видяла отровни змии да лижат очите и ушите им. Тя изпищяла ужасена, змиите се разбягали и се скрили в купчина лаврови клони. Така Касандра и аз сме придобили пророческия си дар, но и проклятието никой да не ни вярва.“
Неделя
Когато за пръв път попитах предишния собственик Ей Джей дали в къщата му има змии, той ме изгледа така, сякаш нещо ми хлопа дъската. „Какво искате да кажете с това, господине?“ Почувствах се неловко — потен, мръсен, нахапан от комари, а в ръцете ми — кашон с чинии, забравени от него, и ненужното задължение да му ги върна. Стоях на прага на новия му моторен дом на колела и побързах да бия отбой: „не, не, имах пред вид в задния двор, защото вчера…“ „Знаете от документите по прехвърлянето, че в тази къща съм живял четиринадесет години — никога не съм виждал никакви змии в задния двор.“ Синеоката му враждебност намирисваше на шампоан против пърхот и марихуана. „Или искате да намекнете?“ Смотолевих почти виновно, че няма значение, че явно нещо ми се беше сторило; то човек докато не свикне, нали разбирате, тук на юг.
Макар, че знаех, много добре — не ми се беше сторило. Кръвното ми тежеше като оловна топка понякога и ставите ме въртяха нощем, но зрението ми, слава богу, беше все още непокътнато; имах очи на млад керкенез, както се казва. Съвсем ясно бях видял черното хлъзгаво тяло на влечугото по повърхността на водата като гъвкаво парче гума, избягала от предното колело на велосипеда в бараката за инструменти, леко вдигнатата глава в мътната светлина на пълнолунието. Гледах през прозореца на пруста между листата на фикуса, хипнотизиран от меките вълнички във водоема, който Ей Джей гордо наричаше басейн, но бе по-скоро огромна вана или корито, зарито до хрилете в земята. Чувствах се гостенин, натрапник от север в маранята на мезозойската нощ, и не смеех да изляза в задния двор да преборя страха си, елегантно гърчещ се между едрите отражения на звездите.
На другия ден, разбира се, смътните ми опасения се разсеяха с росата под лъчите на бързото слънце и предобедните пицикати на насекомите. Животът си потече по полу-досадните, полу-милостиви пенсионерски рутини: вестникът с новините, прогнозата за времето и програмата на телевизията, чайникът с липова запарка, внимателно планираните поправки по все още чуждата къща — вчера беше косачката, например, а днес две счупени плочки в банята — и следобедните разходки в парка. Подредените гъсталаци на парка всъщност започват с добре отъпканата алея зад нашата редица къщи на улица „Пасати“ — какъв късмет, като си помислиш, особено за някой в моето положение; идвайки от север, направо е невъзможно да отречеш благословията на времето, почти винаги слънчево, макар че също и влагата, която си има своята полезна функция: нито твърде горещо денем, нито особено студено нощем. Крачех с такава невинна лекота под сенките на дървета, наречени жакаранда, кананга, баухиния и чампедак, оплетени в лиани и сънени паяжини, даже си подсвирквах и кимах усмихнат на запъхтени бегачи, прегърбени колоездачи и папагали ара, които понякога срещах сред чайки, гугутки и добре охранени гълъби — истински рай, защо да си кривя душата.
Понеделник
Днес обаче отново я видях. Тъкмо се прибирах, защото вечерните комари вече нажежаваха залеза, когато видях змията отново — провираше се лениво през оградата в двора на съседа отдясно господин Йешетеля. В момента съм капнал от умора и погнуса, така че само ще нахвърлям какво се случи, за да не забравя докато спя със скръстени ръце.
Беше същото влечуго, което плуваше мълчаливо във водата на първата ми нощ под Тропика на Рака: дълго, черно, самодоволно и мързеливо като съсирек петрол на морския бряг. Приближих се до оградата и разклатих сивите дъски, сякаш се надявах да извикам змията отвътре да се покаже, за да. Що за глупост. Трябваше всъщност да говоря със собственика на имота, който тогава още не знаех, че е господин Йешетеля с нубийската му златиста шапка куфи и бродиран кафтан агбада до коленете. Закуцах надолу по алеята, заобиколих беседката, която прилича на изпочупена клетка за птици с човешки ръст и къси крила, подхлъзнах се на кучешка фъшкия зад трафопоста, покрит с трицветни графити и разногледи очи, изстъргах подметката си с парче кафяво стъкло от счупена бутилка, и после обратно нагоре по нашата улица „Пасати“, един нечетен номер преди моя почуках на вратата на господин Йешетеля, чието име още не знаех. Червени кръгове и сякаш лигите на дявола премрежваха погледа ми — беше кръвното, наклонът и хладното изтръпване в кътниците на долната челюст. Висок, сух, черен като обгорял кедър, съседът отдясно отвори и ме изгледа с лека почуда под прихлупените си клепачи крила на скарабей.
На пресекулки му разказах за змията. Той клатеше глава като че ли съчувствено и даже ме покани да вляза. Повтаряше думите ми, търкаляше ги като камъчета в устата си, за да се увери във вкуса им: „Змия значи казвате? Черен смок мишкар мислите? През моята ограда значи я видяхте? Тука някъде ще трябва да е, така ли, тука в задния двор?“ Да, така казвах; да, така мислех; да, там я видях. Но разбира се змията я нямаше никаква. „Може би там в буренаците?“ Той шляпаше с изтърканите си сандали по шестоъгълните плочки. Не, нямаше я никаква в буренаците. „Може би там под дърветата?“ Той ритна няколко трупи, обсипани с гъби. Не, нямаше я никаква под дърветата. „Може би се е шмугнала обратно през оградата, че какво ще търси тук?“ Въртях се, оглеждах запуснатия му заден двор и една ръждясала кофа, пълна с дъждовна вода. „Аз курник нямам, нито пък портокалови дръвчета.“ Вярно е, нямаше. „А може би само така ви се е сторило?“ Разбирах вече, че ми се подиграва. „Е, защо да ми се е сторило, то тук на юг, в този климат, сигурно доста змии се въдят.“ Пак търсех очевидните обяснения. Клепачите му крила на скарабей се повдигнаха леко нагоре като затвори на амбразура: „Не е така, съседе, грешите напълно. В нашия край змии въобще не се въдят.“
П.П. Това беше понеделник. От тогава започнах внимателно да се оглеждам, търсейки тайни дупки в триизмерното сирене на реалността. Скоро неуморната ми бдителност бе възнаградена: един следобед видях две други змии отстрани на алеята в парка — едната просто се препичаше на слънце зад купчина кварцови камънаци, но добре видима според мен, ако човек малко от малко се интересува; другата беше навита в оглозганата черупка на деветопоясен броненосец (Dasypus novemcinctus). Успокоих се донякъде от категоричността на заключението: змии имаше и бяха съвсем реални, нямаше нужда от специални оптични устройства или особени мерки.
Вторник
Този път беше само връхчето на опашката и то през дупката за вентилация на бараката за инструменти в задния двор. Стъписах се — ако отворех вратата на бараката, змията можеше да скочи върху мене. Втренчих се във връхчето на опашката, молейки се безмълвно с пресъхнали венци и насълзени очи да се окаже нещо друго, връх на папрат може би. Но не, нямаше съмнение — беше именно змийска опашка.
Парализата на недоумението и страха. А сега накъде? Затътрих се през пруста, навън по улица „Пасати“ и почуках с хаванчето по обкованата с метал врата на съседа отляво. Неговото име май знаех, но не мога да се сетя сега, защото в главата си все го наричам Аврам — набожен, войнствен, лаконичен патриот, а над камината му виси полуавтоматична карабина Бушмастер. Няколко пъти вече се беше провиквал да съм заповядал в кварталната черква неделя сутрин, докато аз кимах в потвърждение, че „истинските мъже обичат Исус“ или каквото там настояват червено-сините лепенки по бронята на джипа му. Аврам беше от този тип корави южняци, с които само се надяваш да си приятел, а в същото време избягваш на улицата. Почуках на вратата му.
Отвори сина му, беше гол до кръста с дълга коса, вързана на опашка и бодлива тел, татуирана на двата
