— Това е тя — каза момчето.
— Виждам — отговори мъжът.
Стана ми смешно, макар че сигурно трябваше да се обидя.
— И коя съм аз? — попитах.
— Ти си от… — започна момчето, но мъжът го сряза.
— Още не е сигурно, но бих искал да поговорим с вас.
Помълчах известно време.
— Знаете ли, държите се по странен начин. Не се запознавате, не ме молите. Повечето хора едва ли щяха да се съгласят с толкова «тайнствен» разговор — казах най-сетне.
Мъжът изглежда се замисли, докато отвърне:
— Извинете, не ни се случва често да разговаряме, поне не както с вас. Но аз наистина ви моля.
Разглеждах го. Не мога да кажа, че беше хубав или привлекателен дори, но у него имаше нещо странно, може би очите му. Гледаше като че аз представлявах нещо особено за него, но това не беше в никакъв случай поглед на мъж, който се интересува от някоя жена, преценяваше ме, но не по обикновения начин, не се заглеждаше в лицето ми или фигурата, а някак си вътре в мен, или поне се опитваше да го направи, защото зениците му бяха впити в моите без да ги изпускат нито за миг.
Само че мен той ме заинтригува именно като мъж. Не много висок, с чудесни мускули на ръцете, набит. Косата му, искряща, тъмно руса и тези проницателни очи! Е, носът му беше възгърбав, а устата прекалено широка, но това нямаше никакво значение.
Сигурно повече ме изуми именно моето отношение към него.
От години не бях поглеждала по този начин към някой мъж. Много хора биха ме нарекли студена, но причината не беше в това. В крайна сметка как можех да харесам някого, след като една минута прекарана с него ми бе достатъчна за да го опозная напълно, да отгатна мислите му, пристрастията му. Вярно, когато бях по-млада имах една — две връзки, но това бе само за да задоволя моментните си желания и след миговете на наслада не чувствах нищо освен съжаление, а мъжът до мен преставаше да ме интересува до следващия път, когато неспокойната ми кръв щеше да ме тласне към него.
После, когато се преместих до морето, моите ежедневни «разходки» ми бяха създали странна слава и представителите на отсрещния пол се опитваха да ме завоюват, само защото им се струвах изискано приключение. А сериозните господа направо изпадаха в ужас от начина ми на живот, бях нещо несъвместимо с подредените им възгледи.
С времето се измориха да се интересуват от мен, или пък аз се изморих да очаквам някого, с когото да споделям всичко от себе си, не зная. Така или иначе се отдръпнах напълно от хората и останахме само аз и морето.
Сега идваше този непознат, който ме изтръгна от блаженото равновесие на душата, до което бях достигнала, който ме караше да се чувствам неспокойна.
Как можеше!
И все пак… един разговор би бил интересен, освен това… Какво се криеше зад неговата настойчивост? Нямах нито тайни, нито пари. За какво ли му бях?
Кимнах.
— Правя го само заради усмивката ви.
— Какво ми е на усмивката? — попита той.
— Имате усмивка на делфин и се надявам, че сте доброжелателен като тях — отвърнах закачливо. Това за усмивката беше вярно.
Сигурно нямаше чувство за хумор, защото лицето му се вкамени.
— Извинете, ако ви обидих — казах с разкаяние, но той не обърна внимание. Видях, че момчето го погледна ухилено, после погледна и към мен. Можех да се закълна, че малката случка от преди миг му бе донесла несъмнено удоволствие.
— Ще занеса новината, докато вие се разберете! — каза тържествуващо то и хукна към плажа.
— Каква новина и къде ще я носи? — намръщих се.
— Моля ви, да вървим, ще поговорим и за това.
Избрахме една пейка на главната алея на Морската градина.
— За какво ще разговаряме?
Мисля, че той беше малко объркан, изглежда искаше да ме пита за нещо, но се притесняваше отново да не се покаже нетактичен. Трябва да бъда искрена и да призная, че предположих участието му в някакво ново религиозно или духовно учение, може би нещо свързано с морето.
— Илс каза, че ви е създал известни неприятности.
— Илс? Момчето?
Той кимна.
— Не точно неприятности — свих рамене. Не исках да обвинявам хлапето, беше ми симпатично, а и сигурно вече не си правеше подобни шеги.
— Това е било през октомври, нали?
— Да! — повдигнах учудено вежди. А може би беше журналист от друг град, научил за моите странности?
— Колко време плувахте, преди да го видите за първи път?
— Около час, може би малко повече.
— И често ли плувате?
— Всеки ден.
— Всеки ден? Дори днес?
— Да, дори днес.
Той замълча. Изглежда импровизираният разпит беше приключил.
— Да ви кажа ли какво си мислите сега? — реших да го подразня.
Мъжът обърна главата си към мен и ме порази странното отсъствие на израз в очите му. Имаше нещо нечовешко в този миг у него, нещо което ме уплаши, още повече заради начина, по който той отвърна.
— За-а-а ка-а-акво? — говореше протяжно, като плоча, пусната на бавен ход.
Успях все пак да запазя хладнокръвие и отвърнах.
— Че съм малко… смахната.
Тогава той се засмя. Смееше се заразително, малко пискливо, в сравнение с иначе басовия му глас.
— Не-е-е ни-ищо-о-о по-одо-бно-о — каза най-сетне той, още по-провлачено от преди, но този път съвсем не прозвуча страшно. Когато той се смееше, в лицето му се появяваше нещо детско, мило и невинно. Стана ми неудобно, че съм могла да се изплаша от него. Не би могъл да крие нищо, което да ме застраши по някакъв начин, сигурна бях.
— До-обре — той се успокои и говорът му стана равен почти както в началото. — Не бива да ви измъчвам повече. Ще се опитам да ви обясня, но както вече споменах, ние не сме свикнали да даваме пояснения, така че бъдете още мъничко търпелива с мен.
— Не се ли чувствате отделена от другите хора, не сте ли мислили за тях с известно пренебрежение, защото им убягва нещо важно за вас, каквото е морето? — въпросът му ме свари неподготвена.
— Може би имате право. — повдигнах рамене. — Но не е много трудно да се отгатне.
— Не, наистина.
Той мълчеше, аз също, докато най-сетне нетърпението ме накара да възкликна:
— Кажете всичко без заобикалки.
— Едва ли бихте ми повярвали — той махна отсечено с ръка, така бързо, че отново ме учуди, а той добави:
— Хората не разбират непознати неща.
После каза:
— А-аз не съм човек!
Странно, но бях склонна да му повярвам, онова изражение преди минути го бе издало, както и протяжния говор в моменти на вълнение и подсъзнанието ми навярно бе регистрирало тревожния факт.
— Какъв сте тогава? — попитах на свой ред, опитвайки се да сдържа смеха си, който би бил явен
