Служа аз, всенижайшият, в полка на господин Балк от … година с пълно прилежание. В нарфската битка бях ударен от куршум в гърба. От раните ме хвана жълта болест и получих облекчение на парциалните бани по заповед на ваше самодържавие. Сега стигнах до пълно изпадане в село Сивачи. Мундирът ми извехтя и е целият на дупки, като за целта всички ми се присмиват. И сега с всемилостивейшия на ваше величество указ се раздават чинове и характери. Поради туй, всемилостнвейши господарю, моля твое самодържавие, що то, по милосърдието ви, да бъда удостоен с характер, готов съм да тръгна на поход, готов съм да вляза в сражение или да давам караул на бариера, или да стана нощен пазач, или в канцелария, колкото да си изкарвам прехраната. На ваше величество най-нижайши раб
на господин Балк от полка войник
Ала не бързаше да я подписва. И годината, през която го бяха взели войник, не си я спомняше. Половин година носи хартията под ризата си и нощем шумолеше с нея. И хартията извехтя като мундира му. Майка му се будеше, надигаше сухата си глава и я клатеше, като да беше закачена на клечка: шумоли. Барем да вдигаше врява.
Но един ден грейна. Отиде до питиепродавницата, дойде си вкъщи, залови се да си лъска колана, избръсна се с косата — и ликът му грейна.
Майка му ахна.
После застана пред Яков и му каза:
— Стягай се, съгласно указа на негово самодържавие, по заповед на господин Балковия полк. Ще дадеш каруца за превоз на арестантин до Санктпетерсбурк. По дело за осакатяване.
И се огледа. И този поглед беше като звезда, той не беше насочен нито към майка му, нито към брат му. Той се разливаше настрани. И тогава майка му и брат му разбраха, че къщата вече не е къща, а пчелите са чужди и други ще топят восъка. Че трябва да се тръгва.
И те тръгнаха, пътуваха и деня, и нощя, и мълчеха. И пристигнаха в Санктпетерсбурк, и войникът продаде брат си в кунщкамората и получи 50 рубли. Съгласно указа на негово величество. Войникът от полка на господин Балк. И се прибра вкъщи. А Яков стана монстър, защото имаше по шест пръста на двете ръце и двата крака. И започна да кръстосва из Кикин палат и получи характер: отоплител, назначиха го да пали печките. И Яков позаглеждаше другарите си. Другарите му бяха презморски, неподвижни. Големи жаби. Октопод, който се залепя за корабите и може да ги потопи. И Яков уважаваше октопода или, другояче — държиладията, загдето можеше да потапя кораби. Разпитваше пазачите, пазачите започнаха да му обясняват кое как се казва: змей, морско куче, гад. И Яков започна да развежда посетителите из камерата. Той ги водеше из стаята, сочеше им с шестия си пръст и казваше кратко:
— Жаба. Обикновена водка.
Или пък:
— Момченце. Препечена водка.
Той получаваше две рубли месечно, а за глупаците отпущаха по една рубла.
Веднъж онзи писар от средна ръка, на когото не даваха симит, хвана слона за хобота, което беше най- строго забранено, щото днес един ще го хване, утре — друг, а накрая, току-виж, съвсем го откъснали. А после взе да опипва пръстите на Яков, та да разбере както трябва що е шестопръст човек. Тогава Яков, без дума да продума, показа на писаря юмрук и той веднага си подви опашката. А после му поиска пардон и започна да го уважава. И Яков си живееше царски. Преди да потеглят за насам, той беше отишъл на едно незнайно място, бе изровил парите и ги бе завързал в пояса си, и сега тоз пояс беше на него. И двупръстите се страхуваха от него, а пазачите го уважаваха. Той викаше на двупръстите: безумляци. Водеше ги на баня. А когато започна да се грижи за онез две глави долу, дълго гледаше Мария Даниловна в очите — а очите й бяха отворени, досущ като че ли е видяла някого, когото не е чакала, и изродът гледаше строежа на жилките.
И когато разгледа хубавичко кои жилки къде се намират, чак тогаз разбра какво е човекът.
Но по цели дни му беше криво и му се струваше, че туй се дължи на слона, дето е такъв сив, голям, с хобот. И се издаде таквоз нареждане: те ще живеят в камората чак до смъртта си, а после ще ги сложат в шпиртове и те ще станат натурални.
6
А брат му Михалко се върна без характер: размислил бе да подава прошението, бе решил да изчака, нека му дойде времето. По никое време не бива да се по дава. И завари вкъщи голяма промяна. Майка му въртеше стопанството и бе станала разговорчива. И също започна да го гледа, както Яков го гледаше навремето. Но не знаеше да избелва восъка като Яков и Михайло също не знаеше. Братовите си пари, още щом се върна, ги върза в едно пошче и ги мушна зад пещта, между камъните. На сухо.
И восъкът се развали: беше с прашец, тъмен, трошеше се. Може работата да е в огъня, когато го топят? Или пчелите вече не са същите? Откъде ли беше научил Яков онзи начин? И майка му сега от сутрин до вечер приказваше само за восъка. Вече и през ум не й минаваше за Яков, а за восъка всичко помнеше, какъв е бил. През селото минаваха всякакви хора. Какви бяха — богомолци или бегълци, никой не знаеше.
И една вечер майка му току каза:
— Във восъка има най-голяма сметка. Сега восъкът се търси като топъл хляб. И восъчен данък въведоха. То е, щото на царевата германка са й излезли пъпки по носа; за да се изцери от тях, восък яде. А за ядене става само белият восък.
И тогаз войникът се задави със залъка и усети прошението на гърдите си, и прошението изшумоля, той тропна с юмрук по масата и викна, пребледнял от голям страх и от гордост:
— Слово и дело!
7
Затворническите надзиратели и градските метачи изведоха всички на големия перспективен път, доведоха ги до последната караулка, до бариерата, и казаха:
— Пръждосвайте се. Друг път да не сте стъпили тук.
Тогава каторжниците запъплиха по пътищата като въшки. Снегът се топеше и те вървяха и се подхлъзваха, щото бяха отвикнали да ходят по земята, бяха ходили само да просят милостиня за прехраната. Но тогава ходеха оковани, а сега краката на всички бяха свободни и се подхлъзваха. Между тях имаше патили хора, мъчени. Те едвам ходеха. Повървят малко и седнат. Където няма толкоз много сняг. А привечер се разпръсваха — по горите и селата. И селата бяха залени, каторгата приличаше на излязла от бреговете си Нева, тя течеше по пътя, нахлу в селските улици. Селата се залостваха. Там ходеха надолу- нагоре хора и биеха клепала:
— Тък-тък-тък!
И кучетата лаеха сърдито, ядосано, въртяха опашки и ушите им бяха щръкнали.
И бяха тук войникът и войнишката майка между мъчените. В техните показания дума с дума не се покриваха и затуй ги мъчиха.
Нахлузиха затворническите надзиратели хамута на врата на майката и майката каза:
— Таквиз думи за восъка не помня. А приказвах не за царицата, ами за германката, дето си я е взел царят. А каква е тя — не знам.
А когато я попитаха откъде е чула тез думи и я шибнаха два пъти с бича, тя даде следното показание:
— Един рижав, висок, косата му стърчи на всички страни, и му личи, че е я поп, я попски син, отде да го знам. Минаваше през село и ми поиска вода. И каза тез думи. А кой е, не го знам. Може и да не е руснак, може германец да е.
И шибнаха майката с камшика пет пъти, а повече не я биха, защото здравето й взе да се губи.
Извиха ръката на войника и той рече:
— Речено бе за персоната, че имала пъпки по носа. И персоната с обидни думи бе наречена германка. И ако не съм казал истината, заповядайте да ми вземат живота. А аз съм войник от полка на господин
