В дюкяна, Дала dans Le Gostiny Riad [Гостиний ряд — петербургската чаршия. — Б. р.], пак ще търсите найдълбоките бои. Змийска кръв. И ще платите за тях всичките пари, които ви дам, и нито една монета няма да се задържи в джоба ви. И нито една тратория няма да види лицето ви.
И с дълга печал гледа Лежандър, и все търсеше за какво още да се заяде и какво още да му наприказва, че да го засегне, че калфата, господин Лежандър, да каже туй, което се искаше от него.
— И минете през Василевския остров, и минете край къщата на господин Де Каравак с шум. Можете да викате, да хокате коня, тъй че господин Де Каравак да надникне през прозореца на собствената си къща, за да види кой минава. Можете да му се поклоните.
Последните думи на граф Растрелий накараха господин Лежандър да се захили.
— Какво се смеете? — попита Растрелий и започна да надува ноздри. — Какво се смеете? — развика се той и чак тогава се ядоса. — Питам ви! Сйор Лежандър! Знам вп аз. Само се смеете! Отивайте да мачкате глината!
Тук той сбърка думата, защото трябваше да се нагрява восъкът и да се прави празна форма, а не да се мачка глина — и туй именно беше нужната дума. Маестрото начаса отиде край пещта и започна да затопля восъка и да го попипва, после взе, кой знае защо, едно парченце, налапа го п го подъвка, восъкът не му се хареса на вкус и той замърмори:
— Този восък не е корсикански, не е палмов. Пфу! Пещта беше топла и той дишаше тихо, а гърдите му бяха голи и по тях се виеха косми.
Той изплю восъка, избърса си ръцете и викна радостно и глезено:
— Гипс. Дайте ми формата. Дясната ръка. Започваме.
И вече съвсем припряно рече на Лежандър и дори не успя да довърши:
— Змийска кръв. Змийската кръв от дюкяна утре. Дайте ми лак за обмазка, хайде, какво стоите! Гипс.
И малките ръце се разбързаха.
4
Първият сън беше такъв: приятна и голяма градина, сякаш че Лятната градина, и къдрави дървета, и господа министрите. И някой лекичко я блъска откъм гърба към тоз, към Левенволд, или към онзи, към Сапега — а тоз-онзи е млад, има германски мустачки, щръкнали като стрели, и шпагата на кръста му е тъничка, смешна.
Вторият сън беше къде по-дълбок, тя покорно легна на дъното и това дъно се оказа нейната младост и дворът, през двора вървеше Марта. Латгалският месец се беше издигнал, обливаше със светлина голите й крака, торът под краката й беше мазен, рижав. Тя отиваше към обора да дои кравите. Вратата на обора беше отворена, кравите я чакаха и преживяха. Насред двора имаше фенер и осветяваше краката й с червена светлина. Марта не стигна до обора и се спря край фенера, а наоколо имаше брези, светли и дебели, клонките им трепкат, вятърът ги люлее. Пред празния обор се бяха наредили в редица моми — обърнати с гръб към нея, и вятърът заметна сукманите им връз главите, те заприличаха на бели знамена. Момите пееха.
Третият сън беше прост: една крава мучеше насън, после излезе от съня си и взе да мучи на ливадата, а Марта се тревожеше: излязла съм от къщи; време е… а за какво беше време, не можеше да си спомни. Момите пееха тихо.
И Марта се събуди. Момите още пееха. Тя си затананика, заприглася им.
Откъде се беше взела тая песен и кой я беше пял, не си спомни; лежеше сама и си тананикаше. Тя не помнеше песента и си я пееше тихичко.
Нищо не разбираше.
Тя беше слаба поради силата си и пееше песен, която не помнеше.
Тогаз в уплаха спусна крака от кревата, защото се бе събудила като Марта, а не като Екатерина, и притисна ръце до гърдите си. Беше се заблудила в езиците, защото едни се мъчеше да забрави, а други бе учила на бърза ръка. Тази песен и този език бяха нейни до петнайсетата й година и откъдето се бяха взели, там си бяха останали. Край къщата растеше зелен овес и една върба, която все се надвесваше над реката и все не можеше да падне в нея; върбата лежеше над водата, а децата играеха по нея и я къпеха; тя имаше найсилни крака от всички. От нищо не я беше страх и скачаше. После си спомни как свиреха бозките: тя доеше кравите. Изведнъж й се дощя да подои крави. Но сега тя беше императрица и дори самата мисъл за това бе позорна. И този език беше латгалски и детски и се наричаше: село Вишки. Това село също се беше изгубило, името му бе забравено. И една тежка жена, косата й беше като кече, носът — покрит с черни точки и червен, и имаше големи бели гърди — тя говореше на този език, втората й майка. И един бозав латиш, който беше облечен със сивкава аба и пушеше мъх, и мълчеше като мъх — пастрокът й, — си приказваше с майка й нощно време, а тя слушаше. И този език беше неразбираемият латгалски език: скрибуцане и друсане. Тя гледаше от тъмното кюше и слушаше. После се цани в града, и градът беше голям, в селото му викаха Алуксне, а покрай крепостта той се наричаше град Мариенбурх, с керемидени покриви; подовете в пасторовата къща които тя миеше, пълзейки на четири крака, бяха чисти. А веднъж се залови да я учи на немски синчето на пастора, едно таквоз беличко момче, и я обучи на съвсем други работи. И Марта разбра онзи, другия език, и тъй се разприказва по немски, че на пасторския син му се зави свят, и искаха да я изгонят от къщата. Когато наближаваше да навърши шестнайсет години, градът стана военен от шведи, от полкова музика, от мундири, от ремъци, които силно я привличаха, на нейната кожа й беше приятно, че са корави, че имат кръгли кантове. Съседските момци я возеха с лодка по езерото, а на островите растяха буйна трева и липи, а на един от островите имаше замък, графски, със седем кули. Замъкът се пазеше от шведска стража, която не даваше на лодките да го доближават, а момците до един бяха послушни. И подвижният мост беше вдигнат като път, по който може да се стигне до небето. Нощно време прозорците светеха, а кой ли хабеше свещите? И този замък беше за нея като цяло царство, и когато вечер се споменеше: „шведите“ или ако някой кажеше „Каролус“ — тя виждаше пред себе си покривите на седемте кули. И се омъжи за сина на съседите, за едно латвийче, Янис Крузе, и стана фру Крузе, защото Янис беше шведките напрал, с ремъци. Фру Крузе, драгунска жена. Тоз младок я учеше на шведски, ама и той не го знаеше. И тя се досещаше какъв шведски език е това, колко е сладък. А тогава я забеляза онзи високият, с белите гъсти мустаци, тънкият, чипоносият, неговите ремъци бяха като картина, като живописен лист, и веднага я научи да говори на шведски, и тя заговори с най-големи подробности, защото той беше главният, най-ученият лейтенант. Името му тя после разбираше на всички езици и когато имаше вземане-даване вече с Вилим Иванович, от време на време нарочно объркваше и неочаквано му казваше:
— Ей, Ландстрем.
А после се смееше и много добродушно махаше с ръка: Монс. И веднъж Ландстрем тръгна да я вози с лодка по езерото, стигнаха съвсем близо до графския замък и тя видя часовите, видя лицата им. Тогава часовите взеха пушки за почест и тя се изчерви от гордост. И когато на улицата я видя комендантът на целия град, най-сухият и най-изправен човек в целия град, а той беше старец, и мъжът и се страхуваше от името му, името му беше като изстрел: Пхилау фон Пилхау — той разбра кой върви по улицата, защото тя дишаше леко и стъпваше, сякаш отиваше на бой, — и тя бе при него още същата нощ, и той я научи на разни шведски учтивости и хитри отговори — защото беше вече стар. Сега, когато тя вървеше по улиците — всички млъкваха, а децата се втурваха към прозорците и майките им ги биеха, за да не я гледат, — защото по улиците минаваше Крузе, защото градът бе станал за нея тесен като колан, ниски бяха станали червените комини и бабешкият език й бе станал чужд. А бабичките казваха, когато тя минаваше край тях, на шведски и на латвийски, и на немски една малка женска дума. И Ландстрем беше любезен кавалер, той трябваше да си замине от града и я увещаваше да избяга с него; тя склони, но точно тогаз руснаците обсадиха града и взе да стреля Бутурлин, шведският език се изгуби, градът бе превзет, замъкът бе разрушен, а тя попадна в плен и руските войници много буйно се заловиха да я учат да говори по тяхному, а тя беше само по риза; сетне и Шереметев я учи, сетне лично Данилич, херцог Ижорски, я учи да говори на неговия език и най-накрая стопанинът. И след първата нощ той й остави за хубавия разговор кръгъл златен дукат — две рубли, — защото разговорът беше хубав, приятен. А тя не говореше, тя пееше. И всички разговори на всички наречия бе чула и ги говореше всичките, лесно ги възприемаше, само и само за да се върти около стопанина. Тя всекиго усещаше по очите или по гласа, по гласа познаваше какъв ще да е
