Портрет за Лувъра

Мариана Тинчева-ЕклесияПортрет за Лувъра

„Някой си човек беше богат, обличаше се в багреница и висон и всеки ден пируваше бляскаво. Имаше тъй също един сиромах, на име Лазар, който струпав лежеше при вратата му и петимен беше да се нахрани с трохите, що падаха от трапезата на богаташа. Умря сиромахът, и занесоха го Ангелите в лоното Авраамово; умря и богаташът, и го погребаха; и в ада, когато беше на мъки, подигна очите си, видя Авраама отдалеч и Лазаря в лоното му, и като извика, рече: отче Аврааме, смили се над мене, и прати Лазаря да намокри края на пръста си във водата и да ми разхлади езика, защото се мъча в тоя пламък. Авраам пък рече: чедо, спомни си, че ти получи вече доброто си приживе, а Лазар — злото; сега пък той тук се утешава, а ти се мъчиш.“

(Лука 16:19-25)

Жената, облечена в старомодни дрехи, влязла преди минути в луксозния ресторант на брега на морето, носеше голяма папка с твърди корици и кутия. Личеше, че не от онези, които ще си поръчат храна или питие. Мистичните й очи оглеждаха лицата на клиентите; приближаваше към някоя маса, показваше своя рисунка и питаше: „Мога ли да ви предложа да ви нарисувам портрет за 20 минути?“ Някои отговаряха само с поклащане на глава, други се усмихваха и любезно отвръщаха: „Не, благодаря!“

Терасата на ресторанта, изнесена върху колони над самото море, е истинска атракция във време на вълнение, а в горещи вечери като тази през август, тя е романтика и прохлада. Тук не спират хора средна ръка. Цените на заведението през лятото са толкова високи, че само една вечеря струва колкото седмичната заплата на готвача в кухнята или колкото парите, спечелени при добър шанс за три дни от булеварден художник. Остъклен тунел води гостите на хотела с пет звезди на закуска, обяд и вечеря в този ресторант, а от тук може да се продължи към нощния бар, вдълбан като пещера в скалистия бряг на морето. Клиенти на този малък кристален оазис можеха да бъдат само хора с големи портфейли от чужбина или елитни семейства от пристанищния град на десетина километра южно. От залива към сушата върху невисоки глинести хълмове са „поникнали“ малки частни хотели и ресторанти на хора с възможности. Сред тях могат да се видят бисери на архитектурата, каквито има само в световни крайбрежни курорти. Това са хотелчета с огромни цветни градини и басейни, които предлагат на гостите спокойствие и наслада. В тях отсядат най- богати туристи или заможни влюбени, избягали от делничната скука…

Необичайната посетителка в крайморския ресторант видя масата на онези трима, които изглеждаха най-доволни от вечерта: две жени на различна възраст и млад мъж. Можеше да се допусне, че очилатият младеж и момичето са приятели, защото свободно си поделяха целувки в компанията на солидна, над 60- годишна дама. Сега тя отправи очите си към художничката, спряла до масата, и преди да чуе въпроса й „Желаете ли портрет?“, посочи свободния стол, усмихна се и каза:

— Заповядайте! Щом ви мернах, разбрах, че рисувате. Напомняте ми парижки художник от Монмартър, който преди повече от 30 години ме попита в едно кафене може ли да ме нарисува… Досега пазя вкъщи портрета в рамка. Ще се радвам, ако тази вечер успеете да ми покажете как изглеждам в очите ви!

Художничката благодари, остана права, извади празен лист и пастелите; притвори очи, за да долови най-интересното от лицето на госпожата с плътни устни и големи очи, които отново се засмяха:

— Сигурна съм, че ако седнете, ще ви бъде по-удобно. Аз съм Кристина, това е синът ми Андрей и приятелката му Славея. Гостуват ми от две седмици, но след три дни се връщат в София… Тази вечер бяхме на концерт и на връщане на път за дома синът ми предложи да се освежим с някакво прохладно питие.

Гостенката каза тихо името си — Моника, седна, не погледна към вече поръчаните питиета на масата, а отново се съсредоточи в лицето на модела си. Момчето с подноса веднага застана до нея, попита я ще поръча ли нещо, но Моника му отговори с кимване както някои гости й отвръщаха безсловесно — не желае! Жената-модел поръча на сервитьора чаша натурален сок за гостенката в компанията. Никой не попита колко ще струва портрета и това накара мълчаливата жена с талантлива ръка да започне спокойно. Трябваше да се представи добре, за да припечели нещо, но се долавяше, че печалбата не беше най-важното в работата й. Още след първите щрихи, нанесени върху листа, младият с очилата погледна в тях и попита:

— Мамо, защо никога не си поискала да те нарисувам?

Кристина долови сърдития тон и отвърна само:

— Защото никога, откакто порасна, не си пожелал да ме видиш в своя рисунка, момчето ми! — тя докосна приятелски рисуващата жена и добави: — Не ви казах, че моят син е в последния курс на Художествената академия, той също е художник, но работи в модернистичен стил за известно списание.

Младият мъж опита да откъсне вниманието си от гостенката, затова целуна момичето до себе си, но пак се върна към художничката и майка си:

— Мамо, дамата иска да те представи по-млада и по-хубава, но това не си ти! — подпря с две ръце брадичката си, постави лакти на масата и от нескритото му вълнение питиетата в чашите се олюляха. Кристина долови, че синът й може да провали вечерта, затова пак се засмя:

— Съжалявам, че не изглеждам така в твоите очи. Все още пазя детските ти рисунки, под които пише: „Това е мама“. Тогава ти беше друго момче. — гласът й беше хем спокоен, хем в него се долови носталгия за миналото й, навярно близко с времето на художника от Монмартър. Ръката на художничката очерта кръг край лицето на портрета върху листа и с пастелите се опита да постигне сияние, отразено от доброто сърце и кроткия глас, с които една майка отвръща на недоволното си момче. За миг настъпи тишина. Андрей попита приятелката си дали харесва рисунката на тази художничка, а тя предпазливо отвърна: „Мисля, че ще се получи.“ Оркестърът се включи с лека мелодия като полъх на вятър в задушната вечер. Моника продължи да рисува, без да отпие глътка от натуралния сок, без да обръща внимание на погледите и репликите на младия мъж, чиито ръце почти непрестанно трепереха. Когато оркестърът спря за поредна пауза, художничката положи рисунката пред модела с въпрос:

— Желаете ли да променя нещо?

Жената се засмя и с изненада извика:

— Чудесна е! Мисля, че имате и талант, и сръчност, затова би трябвало да сте известна. Благодаря ви, тази вечер докоснахте сърцето ми!

Моника тихо отвърна: „Радвам се!“ и започна да събира пастелите, сякаш забравила, че трябва да получи пари. Кристина бързо бръкна в чантата си, извади портмонето, попита колко трябва да заплати за портрета. Слабата, в старомодни дрехи, се смути, както винаги, щом трябваше да изговори сума за своя рисунка:

— Обикновено вземам двадесет лева, но за вас може петнадесет — за нея тези пари бяха много, а за сина на модела — едно питие. Сега той предвари ръката на майка си, стовари върху масата банкнота от два лева, сведе очи, за да не гледа лицето на художничката и гласът му удари:

— Би трябвало два лева да са ви достатъчни, тръгвайте по-бързо!

Майка му като че не разбра веднага какво се случи, постави почти едновременно с него две банкноти — от двадесет и десет лева, за да възнагради по-добре художничката, но не успя да спре ръката на момчето си — той грабна парите с предупреждение:

— Тези банкноти дай на мен, иначе ще скъсам портретчето ти!

— Няма да ти позволя това унижение! С какво не можеш да се примириш — че някой рисува по-добре от теб?

Пръстите му се протегнаха към листа с рисунката, но Кристина стисна китката му:

— Веднага напусни ресторанта и не се връщай вкъщи при мен! Не мога да понасям егоизма ти! — гласът й беше невъздържан и накара хората от съседната маса да се обърнат. Андрей пусна банкнотите и рисунката, изтегли ръката си, пъхна я в джоба и вече спокойно отговори:

— Оттук не можеш да ме прогониш, защото ресторантът не е твой. Имам ли право да се върна поне за малко в хотелчето ти, за да си взема багажа?

— Само с мен. Дай ми ключовете на колата, не искам повече да те търпя. Знам, че аз съм виновна, защото всичко, което правех, беше с мисълта да осигуря теб…