си приличаха по външен вид, по епоха и мисия, но най-важно беше, че немецът, също като други вярващи от различни страни, искаше да прилича на Иисус Христос!…
Момчето до мен започна да ми задава въпроси и да ме нарича „мама“. Попитах на колко години е, той каза — на 22. Чужденците го кръстили Кристо, защото не запомняли името му.
После попитах къде живее и той посочи към височината над каньона: „Там!“ Погледнах нагоре, но никъде не се виждаше селище. Попитах го имат ли вода и училище. Кристо показа течащата вода в открития канал, прекарана по дерето заради манастира, и каза: „Ето водата. Училище нямаме. Чужденците учат нас да говорим английски и ние разчитаме на парите от тях. Мама, мога да те закарам до манастира за два долара.“
Извадих два долара и му ги дадох, като отказах предложената услуга. Дадох си сметка, че едва ли в това пустинно място идват много туристи и се придвижват с мулета. Хрумна ми, че би било по-добре да дам на момчето петте долара, които заплатих за изкушението в Мъртво море… Неусетно стигнахме до портите на светата обител. Кристо, както и другите мулетари, остана вън, а ние влязохме.
Очакваше ни още една приятна изненада — сок и бисквити, които в пустинята са истинско богатство. Гръцки монах ни разказа накратко историята на манастира. Тук е пещерата на св. пророк Илия, който се е криел от гнева на цар Ахав в VIII век пр. Хр. Пророкът казал: „Жив Господ, Бог Израилев, пред Когото стоя! През тия години (три) няма да има нито роса, нито дъжд, освен по моя дума.“ (3. Царства 17:1) Тогава небето се запечатало, а Бог казал на Своя пратеник пророк сред хората да тръгне на изток от Йордан, за да остане при потока Хорат и да пие от него; враните ще му носят храна. В пещерата Илия преживял три години. През това време според Божието обещание врани му носели хляб и месо… Щом пресъхнал и потокът в каньона, пророкът отишъл при вдовицата в Сарепта Сидонска, където пък брашното в делвата й не свършвало…
Според едно по-късно предание по тайното евангелие на Яков — Йоаким, бащата на Света Богородица, преди нейното рождение дошъл в тази пещера за пост и молитва към Всемогъщия — Той да го дари с чедо. На 40-ия ден ангел му казал, че ще има дъщеря, която ще нарече Мариам…
Манастирът бил построен в V век и унищожен от персите в VII век като много други манастири в Палестина. Носи името на св. Георги, родом от Кипър, пристигнал по светите места със своя брат. Като се установил тук, разширил малкия храм, направен от сирийски монаси. Неговият ученик Антоний написал простичкия, но ценен животопис заедно с важни сведения за монашеството и топографията на манастирите в Палестина от онова време. Тук са се уединявали монаси пустинници от различни страни. Техните кости се пазят в голяма гробница — пещера, където всеки поклонник неизбежно си задава въпроса за тленното земно човешко битие. Многократно разрушаван и въздиган отново, в края на XIX век манастирът е възстановен от монах, пристигнал от Мала Азия.
Историите на църкви, манастири, жития започнаха да се смесват в главите ни, затова няколко човека се отдалечихме от беседата и влязохме в пещерата, където е живял пророк Илия. След третата минута в ума ми се появи черната точица на съмнението, че това не е пещерата на пророка, защото в тази пустош, дето няма нито мравка, нито трева и врабче, естествено няма да долети врана, носеща в човката си храна.
При това — три години! След първата черна буква от азбуката на съмнението започнаха да прииждат нови и нови: а нима това беше дървото, на което се е покачил Закхей преди две хиляди години? И точно това ли е мястото, на което дяволът е изкушавал Иисус? И това ли са делвите, в които водата е пресътворена във вино? Изобщо… Излязох навън с горчиво съмнение за измама и самозаблуда. Когато се облегнах на парапета и отправих очи към кубетата на подновения храм, видях ЯТО ВРАНИ! Извиках от удивление и се взрях в птиците, за да разбера дали наистина са врани, или отново се самозаблуждавам. Изтичах да попитам монаха и той каза „Да, врани са.“ Те светеха в залязващото слънце и се разплаках — за мен това беше чудо, което Сам Бог извърши, за да докаже колко малка е вярата ми в Него. Защото истината живее в небето над нас, независимо от човешките ни условности на земята.
И ако Сам Иисус Христос не беше Божи Син и не е Божи Син до днес, в река Йордан нямаше да се кръщават хора от цял свят; по върхове и каньони няма да се издигат храмове за Негова слава…
Кристо заедно с други момчета мулетари чакаше пред вратата на манастира. Пак предлагаха „такси — магаре“, пак за пет долара. Някои в групата решиха да си спестят стръмното спускане и уморително изкачване до автобуса. Кристо тръгна до мен и започна да ми говори за сестрите и братята си, с които живеят на палатки. Здрачът падаше бързо и от това застудя. Попитах бедуина защо не отиде да работи в някой от големите градове, където би могъл да печели сигурни пари.
Той сложи ръка на сърцето и каза: „Не, мама, както вие не бихте могли да живеете на палатка при нас, така аз не мога да живея в града. Това е в кръвта ни…“ В разговор с него почти не усетих кога стигнахме до автобуса. Кристо бръкна в джоба си и ми подаде два долара: „Вие не се возихте с такси — магаре, няма нужда от пари.“… Не ги взех. В багажа имах вафли, солени бисквити, консерва, които исках да му подаря, но беше късно да търся куфара си в препълнения багажник. Когато потеглихме в мрак, пак си мислех как момчетата ще се изкачат високо до билото по тъмно, дали няма да се загубят, студено ли им е… Ще успеят ли утре да спечелят пари? Вълнуваха ме тези въпроси, защото манастирите са озарени от миналото; пустинята е величествена, безбрежна, силна, ала какво биха били те, ако не е човекът да ги дарява с живот и обич, със смисъл и вяра?
Във Витлеем стигнахме по първи звезди и се настанихме в хотел „Звезда“, на десетина минути път от храма „Рождество Христово“. Щом оставихме багажа в стаите, макар да знаехме, че по това време няма да влезем в пещерата на Рождеството, десетина човека тръгнахме натам. В тесните, полуосветени улички ни посрещнаха препълнени кошове с боклук, несъбран от празника „шабат“. Беше събота вечерта. На площада в центъра млади момчета викаха и се държаха непристойно.
Решихме, че те са от онези, заради които понякога Витлеем е забранен за поклонници, но оказа се, не бяха военни. Те се насочиха към нас, задаваха въпроси на английски, а след отговор ни отвръщаха на арабски и се смееха. Виктория дойде до мен: „Какво ли щеше да стане, ако бях решила да се разходя до църквата сама, без забрадка и дълги дрехи?“ Юлия се възмути от виковете и каза: „При толкова светини по тези места във Витлеем трябва да цари мир и спокойствие!“ В следващия миг дори видяхме внушителна сграда с надпис на английски:
„Център на мира“; срещу нея — голяма джамия… Но както знаехме от живота, и тук отново се уверихме: светът край нас е несъвършен, ние също понякога се гневим или постъпваме недружелюбно… Отсреща се виждаше храмовият комплекс „Рождество Христово“.
Някога царица Елена строи първия храм над пещерата на Рождеството, но по-късно той е разрушен. Император Юстиниян изгражда втори, по-голям, кръстокуполен, ала той не бил така великолепен като вдъхновения от царица Елена. Съгласно описание, на фасадата на базиликата от 614 г. са били изобразени в цветна мозайка тримата източни влъхви, дошли да се поклонят на Младенеца. При нападението на персийските войници, като видели изображенията на своите съотечественици, от уважение към тях не посмели да разрушат храма…
Вечерта видяхме само ниската (около метър) входна врата на днес съществуващия дом Божи. Нейните огромни широки камъни са протрити няколко сантиметра от стъпките на милиарди поклонници, минали оттук. Камъкът над вратата също беше протрит от устните, които са го целунали, преди да влязат със сведени глави заради малката й височина. Някои казват, че е направена така за смирение на вярващите.
Историята пък помни, че някога тук арабите са влизали с конете си и така се е наложило храмът да се изгради от масивни правилни каменни блокове с малка врата — да не върлуват разбойници…
„Тръгна и Йосиф от Галилея, от град Назарет, за Юдея, за града Давидов, наречен Витлеем, понеже беше от дома и рода Давидов, за да се запише с Мария, сгодената за него жена, която беше непразна. А когато бяха те там, дойде й време да роди своя Син първенец, пови Го и Го положи в ясли, защото нямаше за тях място в странноприемницата.“ (Лук. 2:3–7)
Следващата сутрин, неделя, бяхме първи, за да заемем място в малката „пещера“ под земята, където е станало чудото на новото летоброене, без някой от гостите в странноприемницата да го подозира… Огромните колонади и полираният мрамор около входа съвсем не напомняха времето на Христовия Витлеем, но трябваше да приемем истината такава, каквато ни я показва нашето време на тази земя. Под масата,
