Евангелието говори за явяването на Спасителя в града, когато жителите Го посрещали с вяра и радост. Един човек с нисък ръст на име Закхей, който не успявал да види Господа, се качил в клоните на смокиня, за да Го зърне. Иисус го видял и го накарал да слезе, защото Сам решил да влезе в дома му и да извърши спасение на неговото семейство…
Всички места, свързани с религиозни християнски събития и дейност на пророците, от четвърти век са място за поклоннически пътувания. През византийската епоха в самия град и в неговите околности са били издигнати повече от 20 манастира и църкви, странноприемници за гости от далечни места; различни благотворителни общества за бедни и болни…
Автобусът ни спря пред портите на храм, посветен на срещата на Христос със Закхей. Части от огромния ствол и клони на тази смокиня се пазят под стъклено покритие, пред което гостите искат да се снимат. В храма раздаваха листове — на тях желаещите християни можеха да напишат имена за здраве и упокой. На моето листче написах: „Господи, дай ми вярата на Закхей, та в труден за мен момент да ме видиш и кажеш: «Дъще, слез от дървото, защото днес трябва да вляза в твоя дом!»“
На излизане пред вратата се бяха скупчили десетина арабски деца с двуколка, натоварена с портокали, банани, мандарини. Най-малките просеха милостиня: „Мама, мама, долар!“; по-големите — десет- дванайсетгодишни, предлагаха плодове, „претеглени“ на око. Купихме си, защото слънцето вече прежуряше. Оттук се отправихме към скалния манастир с пещерата на Христовите изкушения — Карантал.
От впечатления на предишни поклонници вече мнозина в групата бяха чули, че в някои случаи ще „припкаме като козички по каменливи чукари“, за да стигнем до скална църква. Ръководителят ни Георги Тодоров предупреди по микрофона, че който се чувства слаб, болен и в невъзможност да се изкачва, може да се откаже, да остане в автобуса и да се върне в Йерихон. От подножието на хълма манастирът наистина изглежда далечен и непревземаем за нетрениран човек. Но това е само заплаха на лукавия — да се откажем от постигането на целта.
По стръмната пътека на скалата тръгнахме с молитва. В групата имахме осемдесет и седем годишен свещеник — Георги Ашиков от Сандански. Предложихме му да остане в импровизираното малко барче с освежителни напитки в ниското, а той каза кратко: „Петдесет и две години служих на Господа и исках да дойда по тези места. Вярвам, че няма да ме остави насред пътя!“ Дядо Георги послужи за упование на мнозина, които мислеха да се откажат от „превземането на Карантал“, изграден над високата отвесна пропаст. Когато се катерихме по улеи и изсечени в скалата стъпала, чувствахме как Христос дава сила и невидими крила на всички, които вярват в Него.
До първите порти стигнахме само за петнадесетина минути вместо обичайните тридесет. В отбивката на малка пещера ни чакаше изненада — охладена вода. Пихме и тръгнахме към храма, където с песнопения благодарихме на Бога за Неговата безмерна милост. Край камъка, където лукавият е говорил на Господа, за да Го изкушава, пяхме църковни песнопения. Тук възрастният отец Георги ни благослови, като пожела всички да се удостоим да стигнем до Горния Йерусалим, където Иисус Христос пребъдва във вечно царство. Казахме „Амин“… На връщане си събирахме камъчета за спомен от това незабравимо преживяване над шеметната бездна. Мислехме как лукаво и невидимо сатаната говори на всички нас; колко лесно му се доверяваме в сделката да извършим грях, от който по-късно страдаме. Молихме се на Бога да различаваме делата на злото в цивилизованата пустиня, сред която живеем днес!
С тази молитва тръгнахме към изкушението да се изкъпем в Мъртво море. Осем пъти по-солено от световния океан, от неговите води днес се произвеждат козметични и медицински препарати, които имат лечебни свойства. Тайничко се ядосвахме за входа по пет долара, които не са малко за джоба на средния българин. Но като преценихме, че навярно повече никога няма да имаме възможността да се натопим в единственото море на 396 метра под морското равнище, решихме да приемем изкушението. Водата беше топла, под краката ни — хлъзгаво и с ненадейни ямички, но се гмуркахме в самото Мъртво море! Случайно попаднали в устата капки бяха неприятни, горчиво-солени за човешкия език. При излизане от водата решихме да пием фреш от цитрусови плодове, капучино или бутилчица минерална вода; но всяко от тези допълнителни удоволствия струваше по три долара… И като възрожденските българи се посветихме на въздържание от светски сладости.
… През 1993 г., докато в Богословския факултет на Софийския университет изучавахме библейска археология и четох за Кумран на Мъртво море, въображението ми рисуваше отломки от минали светове, съществували преди векове. Още тогава се опитах да опиша въображението си, но по различни причини се отказвах, отлагах го за по-късно… Не знаех, че отлагам писанието за Мъртво море и Кумранските пещери с четиринайсет години, когато ще имам възможност на живо да се докосна до руините на селището и неговата история. Преди шейсет години две бедуински козарчета открили в тези пещери на Юдейската пустиня глинени делви, в които намерили папируси и пергаментови ръкописи от I в. пр.Хр. и първи век след р.Хр. По Божи промисъл делвите с древните ръкописи стигнали до специалисти в Йерусалим. Израелски (и чуждестранни) историци, теолози, археолози извършили допълнителни разкопки тук, на около триста метра от водите на Мъртво море, където разкрили самостоятелното пустинно селище на сектата на есеите. На това място те живели уединено и преписвали старозаветни свещени текстове. От Кумранските ръкописи са разчетени и публикувани десетина свитъка, най-важни от които са коментари на книгите на пророците Исаия, Авакум и Наум, както и на други книги, устави, канони с религиозно съдържание, описващи какъв трябва да бъде домът Божи. Ръкописите се съхраняват в Музея на Йерусалим…
От съвременния посетител край руините се иска силно въображение, за да надгради реалните размери на сградите и залите. Най-силно ни впечатли басейнът за ритуално изкъпване, преди членът на общината да влезе в скрипториума, за да преписва текста на свещената книга. Тук монасите са пребъдвали в уединение и молитва, съзнавайки важността на своето посвещение и ръкописен труд, който трябвало да запазят за бъдещето… Но пещери не се виждаха наблизо. Когато някой от групата ни попита за тях, екскурзоводът посочи скалистата планина на 500–600 м с отворени входове. По каменливите сипеи към тези отвори пъплеха „иманяри на духовни съкровища“, вероятно обзети от надежда, че щом Бог е открил пред неуки козарчета преди 60 години Своите тайни двери, Той е запазил още нещо и за науката днес. Но никой от групата ни не се реши да стигне до мистиката на Кумранските пещери, пък и нямахме време. Трябваше да бързаме към друга среща в дълбоките гънки на великата Юдейска пустиня.
Не помнех много от житието на Божия угодник Св. Георги Хозевит, роден през VI век и просиял приживе с няколко молитвени чудеса, сходни с тези на Спасителя… Но колкото повече автобусът ни се задъхваше по скалистите склонове, толкова повече чудото на пустинята ни изумяваше със своята красота, релеф, строго мълчание. Това не е африканската пясъчна равнинна безбрежност: това е планина от бели заоблени скални възвишения, по които няма активен живот. Съзнателно пиша активен, тъй като в някои процепи на планинските дълбини, там, където избликва жива вода, обикновено се появяват и семена на тревисти растения. Към тях се устремяват керваните на бедуините пустинници. Те обикновено пътуват с мулета, с камили и водят стада с овци или кози. По една пътечка на хълма се виждаше бедуин върху магаре, натоварил два меха с вода от близкия извор с пустинно селище. Тези селища са направени временно от ламарини, в които живеят и хората, и животните… Пустинната екзотика привлича любопитството на цивилизования човек, който тръгва „на лов“ към този първобитен живот за няколко часа. Но мислите ни и разговорът се отправиха към мулетаря: кога щеше да стигне? Колко човека може да нахрани и напои с провизиите в самарчето? Какво бихме направили, ако на нас ни се наложи да живеем в пустинята тридесет дни?… За минути забравихме откъде идваме и накъде вървим — докато автобусът спря на площадката. Трябваше да слезем, за да стигнем пеша до манастира, който не се виждаше наоколо. Тук ни посрещнаха млади момчета бедуини с мулета и предлагаха срещу пет долара „такси — магаре“. Трийсетина човека се спуснахме по улея, а след нас — мулетарите. През цялото време говореха и предлагаха услугата си, за да получат нещо. До мен вървеше симпатично момче с къдрава коса, което говореше странен, но разбираем английски. Опита се да ми обясни, че неговото муле би могло да ме занесе до манастира само за три долара.
Исках да вървя пеша, за да усетя тръпката от природата, затова отказах. Някакъв немец се опита да пътува върху гърба на муле, водено от друг бедуин, но за европееца самарът се оказа истинско изпитание. Въпреки това той стискаше юздите и казваше, че иска да види как е влязъл в Йерусалим Иисус Христос. Не
